ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 831
София, 05. декември 2018 г.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Симеон Чаначев
ЧЛЕНОВЕ: Борислав Белазелков
Александър Цонев
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 2125 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 70/23.02.2018 на Старозагорския окръжен съд по гр. д. № 1526/2017, с което е отменено в отхвърлителната част до размера на 4.000 лева решение № 1021/06.10.2017 на Старозагорския районен съд по гр. д. № 887/2017, като са уважени предявените искове по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от забавяне на разглеждането и решаването на гражданско дело над разумния срок в размер на 4.000 лева със законните лихви по чл. 86 ЗЗД и разноски по делото.
Недоволни от решението са касаторите Хасковски окръжен съд и Пловдивски апелативен съд, представляван от своите председатели, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси за значението на практиката на съда по правата на човека (ЕСПЧ) при тълкуването на разпоредбите на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС); за приложението на критериите за разглеждане и решаване на делото в разумен срок с оглед на конкретните обстоятелства; за чие поведение отговаря държавата и по-специално отговаря ли тя за поведението на вещите лица; както и за правното значение на отделни забавяния с оглед на общата продължителност на делото, които (въпроси) са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на решението.
Ответницата по жалбата К. Б. К., представлявана от адв. А. М. от САК, я оспорва, като счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а по същество решението е правилно и касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като съдът се е позовал на практиката на ЕСПЧ, за да изясни приложението на § 6, ал. 1 от Конвенцията.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че паричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 18.08.2009 г. ищцата е предявила искове за обезщетение размер на 386.350,00 лв. за неимуществените и имуществените вреди, причинени при извършването на планова операция за отстраняване на доброкачествен тумор на матката, като в исковата молба са направени искания за освобождаване от държавни такси и разноски по делото и за назначаването на тройна комплексна съдебно-медицинска експертиза, която да се извърши от специалисти акушер-гинеколози хирурзи и уролог. На 24.08.2009 г. е определен съдия-докладчик, който на 28.08.2009 г. е оставил без уважение искането за освобождаване от такса, исковата молба е оставена без движение с указания за внасянето на такса в размер на 15.454,00 лв., а по искането за освобождаване от разноски липсва произнасяне. Определението е отменено от Пловдивския апелативен съд и след връщането на делото на 22.12.2009 г. съдът е разпоредил връчване на преписи от исковата молба и приложенията към нея на двамата ответници, които с отговорите са направили възражение за нередовност на исковата молба и доказателствено искане за допускането на допълнителни задачи към комплексната съдебно-медицинска експертиза. С разпореждане от 16.02.2010 г. съдът е оставил повторно исковата молба без движение, с указания за конкретизиране на обстоятелствата, на които се основава иска, като с молба от 08.03.2010 г. ищцата е представила молба в отговор на указанията за отстраняване на нередовностите на исковата й молба, като отново е поискала допускането на съдебно-медицинска експертиза и се е аргументирала, че обстоятелствата, които следва да конкретизира касаят знания, с които самата тя не разполага. Съдът последователно е изпращал писма за определяне на вещи-лица специалисти в областта на акушерогинекологията и урологията на ВМИ – София и ВМИ – П., УМБАЛ [фирма], С. [фирма], С. „Ш.“ и С. „Света София“, УМБАЛ [фирма] – П.. На първото проведено съдебно заседание на 17.05.2010 г. съдът не се е произнесъл по допускането на медицинската експертиза, а е разпоредил е да се изпрати писмо до Медицински университет, София за посочване на вещи лица – специалисти по акушерство и гинекология, обща хирургия и урология, като е насрочил следващо открито съдебно заседание на 05.07.2010 г., в което са били събрани допуснати гласни доказателства чрез разпит на свидетели и е било разпоредено изпращането на повторно писмо за посочване на специалисти. В закрито съдебно заседание на 12.08.2010 г., съдът е назначил комплексна съдебно-медицинска експертиза, определил е задачите, на които да отговорят вещите лица, част от които са били свързани с областта на урологията; определил е вещи лица и депозит в размер на 1.500,00 лв., платим изцяло от ищцата. На 29.09.2010 г. съдът е изпратил ново искане до С. „Майчин дом“ – София, С. [фирма] и [фирма] за посочване на лекари, специалисти по акушерство и гинекология. Поради нередовност в призоваването на две от вещите лица и неявяване на друго, липсва изготвено и прието заключение на комплексната тройна съдебно-медицинска експертиза, като в същото заседание съдът е събрал допуснати гласни доказателства чрез разпит на свидетели и е уважил искането на ответницата за включване в състава на експертизата на още друго вещо лице – завеждащ катедрата по акушеро-гинекология при Медицинска академия-П., без да е посочено на чие място е включено, като депозитът е разпределен между ответниците и ищцата, чиято молба за освобождаване от заплащането на разноски по делото, съдът е оставил без уважение. На 01.11.2010 г. е получено ново писмо от С. [фирма], с идентично съдържание на предходното, че липсва наличен списък с имената на оторизирани вещи лица акушер-гинеколози. С разпореждане от 02.11.2010 г. съдът е разпоредил да се изпрати писмо до УМБАЛ „Света А.“ – [населено място] за определяне на вещо лице, по което съдът е получил отговор, че никой от работещите там лекари не желае да бъде назначаван за вещо лице по делото. На 29.11.2010 г. е било проведено четвърто отрито съдебно заседание, в което не е било изслушвано заключението на вещите лица, делото е било отложено за 31.01.2011 г., също отложено поради липсата на сформиран състав на експертизата. Междувременно на 05.01.2011 г. пълномощникът на ищцата е подал пред П. молба, с искане за изменяне по реда на чл. 253 от ГПК на определението, с което е оставена без уважение молбата за освобождаване от държавна такса, оставена без разглеждане, като недопустима, а определението е потвърдено от ВКС. След връщането на делото на следващото проведено заседание на 28.11.2011 г. все още не е бил налице сформиран състав и е липсвало заключение на вещите лица, поради което делото последователно е било отлагано в открити и в закрити съдебни заседания, съответно за 23.01.2012 г., 12.03.2012 г., 30.04.2012 г., 11.06.2012 г., 23.07.2012 г. и 08.10.2012 г. На 08.10.2012 г. е сформиран състав и вещите лица са депозирали писмено заключение на същата дата, изслушването на което е отложено за по-късна дата. В следващото открито съдебно заседание на 12.11.2012 г. съдът не е изслушвал и не е приел заключението на вещите лица, тъй като е счел, че не отговаря на изискванията за форма и съдържание на Наредбата, регламентираща към този момент извършването на съдебни експертизи, като е възложил на вещите лица да изготвят отново писмено заключение, отговарящо на нормативните изисквания и е отложил съдебното заседание за 28.01.2013 г. Поради неспазване на срока, по възражение на ответниците, заключението не е било изслушано и в това заседание на 28.01.2013 г., което е отложено за 25.03.2013 г., когато отново не е изслушано заключението (поради неявяване на едно от вещите лица). На следващото заседание на 08.04.2013 г. вещо лице отново не се е явило, като в протокола е вписано, че е отказала да получи призовката си, тъй като за тази дата преподава на студентите си. На вещото лице е наложена глоба, а делото е отложено за 18.04.2013 г., на което заседание не са се явили и трите вещи лица. На 10.06.2013 г. (14 по ред съдебно заседание) е било изслушано и прието заключението по назначената комплексна медицинска експертиза, като съдът е обявил делото за решаване. С постановеното от 08.08.2013 г. решение, частично са уважени предявените от ищцата искове, като й е присъдено при условията на пасивна солидарност обезщетение за причинени й неимуществени вреди в размер на 20.000,00 лв., и обезщетение за причинени й имуществени вреди в размер на 3.000,00 лв. Срещу постановеното решение са подадени въззивни жалби от всички страни по делото, които след администрирането им, са изпратени на Пловдивския апелативен съд на 18.02.2014 г., който е върнал делото на Хасковския окръжен съд за събиране на държавна такса по въззивната жалба на ищцата. Поради неизпълнение на указанията делото отново е върнато на Пловдивския апелативен съд, който повторно е върнал делото за изпълнение на указанията за заплащане на държавна такса за въззивно обжалване, поради неизпълнение на които въззивната жалба е върната. Разпореждането за връщане е било обжалвано от ищцата с частна жалба, която е била уважена, като на 23.09.2014 г. е образувано въззивно производство. Въззивното дело било разгледано в едно открито съдебно заседание, проведено на 27.10.2014 г., като на 01.12.2014 г. въззивният съд постановил своето решение, с което отменил частично обжалваното решене на Хасковския окръжен съд в отхвърлителната му част и присъдил още 40.000,00 лв. като обезщетение за неимуществени вреди. Върховният касационен съд с определение от 28.12.2015 г. не е допуснал касационно обжалване по жалбата на лечебното заведение и е оставил жалбата на другата ответница по иска без разглеждане. Производството по делото общо е продължило от 18.08.2009 г. до 26.01.2016 г. или 6 години, 5 месеца и 7 дни. Ищцата е сезирала министъра на правосъдието, чрез Инспектората към В., за констатиране нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, като извършената проверка е приключила със заключение, че е налице известна забава на производството, за която отговорност носи държавата, без да е констатиран период на забавяне, който се дължи на действия или бездействия на заявителя или негов законен или процесуален представител. С писмо изх. № 94-К-95/15.07.2016 г. на ищцата е било предложено споразумение за изплащане на обезщетение в размер на 1.600,00 лв., което тя е отказала.
От разпита свидетеля – син на ищцата, съдът е приел за установено, че ищцата е търсила обезщетение за лекарска грешка, наложило й се да се лекува в частни болници, където операциите стрували много пари и се наложило да вземе заем от банка; през времетраенето на делото е била обезсърчена, обезверена, изпадала в депресивни състояния, не вярвала, че делото ще приключи; забавило се 7-8 месеца след внасянето на иска, поради невъзможността да намерят вещи лица, за да се изготви експертиза, а съдът в П. е отказал да я освободи от непосилната за нея държавна такса; провела е лечение в частна болница – „Т.“, понастоящем отказвала да се лекува в болницата в С., заради делото. При преценката налице ли е забавяне на делото, въззивният съд се е позовал на стандарта, заложен в решение на ЕСПЧ по делото F. vs B., че основно разумният срок, гарантиран от чл. 6, § 1 ЕКПЧОС служи за да гарантира общественото доверие в правосъдието, като цел на този срок е и защитаването на страните във всяка една съдебна процедура от продължителни забавяния, които биха накърнили правата им непропорционално на обществения интерес, защитаван чрез съответната съдебна процедура. Приел е, че разумността на срока следва да се преценява в аспекта на конкретните обстоятелства по всяко дело, съотнесени към следните критерии: сложност на делото, поведението на пострадалия и на съответните държавни органи, както и преследваната от пострадалия по съдебен ред цел. Държавата следва да организира съдебната си система по начин, че нейните съдилища да могат да посрещнат изискванията на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, в това число и разглеждането и решаването на делото в разумен срок, като при всички случаи тя носи отговорност за забавянето на делата поради поведението на съдебните си и другите си власти, в частност и досежно забавянията свързани с изслушването на заключения на вещи лица. В подобен случай държавата следва да носи отговорност не само за забавянето при разглеждането на конкретно дело, а за съществуването на структурни дефицити на своята съдебна система, причиняващи забавяния. Като е преценил общата продължителност на делото, разгледано на три съдебни инстанции за период от 6 г., 5 м. и 7 д. или почти 4 години пред 1. инстанция, 9 м. и 11 дни пред въззивна и малко над шест месеца и половина пред ВКС, съотнасяйки всяка една продължителност със съответната сложност на делото (сравнително висока пред първата съдебна инстанция), както и инициираната процедура за защита на личността и духовния си интегритет от вреди, причинени й при получаване на медицинска помощ, която съобразно чл. 52 КРБ, чл. 2 и чл. 80 ЗЗдр. и др. нормативни актове, следва да отговаря на съвременните стандарти в областта на медицината и да гарантира здравето на гражданите, въззивният съд е приел, че е налице известно нарушаване на разумния срок за разглеждане и решаване на делото, независимо, че според общо установените в практиката на ЕКПЧ в решенията по делото Zmalinski vs P., Piatkowsky vs.P. и Chodzynsky vs P. критерии общата продължителност на гр.д.№ 239/2009 г. по описа на Х. на трите съдебни инстанции не надвишава срока за разумното му разглеждане и решаване.
Прието е, че действията, довели до забавянето на делото са относими към разглеждането му в първата и във въззивната инстанция, поради което държавата следва да носи отговорност за конкретните неимуществени вреди, настъпили за ищцата от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване на делото й в разумен срок, а двете съдилища, които са процесуални субституенти на държавата и по силата на чл. 65 ЗСВ са юридически лица на бюджетна издръжка, следва да отговарят солидарно за репарирането на тези вреди на основание чл. 53 ЗЗД. В първоинстанционното произвоидство това са: 1/ бездействието на съдията-докладчик да се произнесе с нарочен съдебен акт по искането за освобождаването й от заплащането на разноски в производството (което тя е направила още с исковата си молба, по което съдът се е произнесъл на 25.10.2010 г., а постановеният отказ е станал формалната причина за инициирането на производството пред П. за изменяне на определението по реда на чл. 253 ГПК и развилите се по този процесуален въпрос производства, които нямаше да доведат до забавяне, ако при постановяването на своето определение от 28.08.2009 г. Х. бе изпълнил своите правомощия да се произнесе по цялото искане на ищцата); 2/ забавяне в периода от 05.01.2011 г. до 21.09.2011 г., чрез действията на Пловдивския апелативен съд в производството по администриране на частната жалба на ищцата срещу определение № 16.02.2011 г. на П. (с което молбата по чл. 253 от ГПК е била оставена без разглеждане, преписът от частната жалба е бил връчван на ответницата на адрес, който тя не е посочвала като адрес за получаване на книжа и на който до момента не са й били връчвани съобщения или призовки – по местоработата МБАЛ – С., което е довело до изпращането на делото на ВКС едва на 21.07.2011 г. (липсват данни за причината за забавяне на връчването, както и да са правени опити за връчване на известния й по делото адрес, на който е била призовавана до този момент – чрез пълномощника-адвокат); 3/ начинът, по който първоинстанционният съд се е произнесъл по допускането и събирането на поисканата експертиза при не дотам точно прилагане на действащите разпоредбите на чл. 140, ал. 1 ГПК, чл. 195 ГПК и чл. 197 ГПК, както и на чл. 396 ЗСВ, чл. 398 ЗСВ, чл. 399, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ и чл. 401, ал. 3 ЗСВ. Съдът е следвало при насрочването на делото за открито съдебно заседание да се произнесе по допускането на доказателствата, да определи в кои области на медицината са необходими специални знания, да прецени колко вещи лица следва да бъдат назначени, като се формулират предметът и задачите на експертизата и на вещите лица да даде подходящ срок за изготвяне на заключението, като вещо лице се назначава на принципа на случайния подбор от съответния списък на специалисти, утвърдени за вещи лица, като при сложност или комплексност на изследването може да се назначи и повече от едно вещо лице, а за всеки съдебен район на окръжен и на административен съд се съставят списъци на специалистите, утвърдени за вещи лица; при необходимост може да се назначи и специалист, който не е включен в съответния списък, както и от списъците на други съдебни райони – в случая съдията – докладчик не е допуснал исканата от страните експертиза със определението си по чл. 140 ГПК, не е определил колко вещи лица и с каква специализация в областта на медицината следва да я извършат, не е формулирал предмета и задачите на които те следва да отговорят, като е водена продължителна и непродуктивна кореспонденция със различни лечебни заведения за намиране на съответните специалисти, които да бъдат назначени за вещи лица. Прието е, че съдът е следвало да положи повече усилия за вземане на съгласието на съответните медицински специалисти да извършат възложената им експертиза, да им се предоставят както възможност, така и лесен достъп до материалите, които следва да използват за изготвяне на заключението, които в по-голямата си част са били писмени доказателства, които в съответствие със съвременните достижения на науката и техниката е можело да им бъдат предоставени по различни начини (електронна поща, факс и т.н.), а при напълно сформиран състав на експертизата на вещите лица да се предостави подходящ срок за изготвяне на заключението, който да е съобразен както със сложността на конкретната експертиза, така и със служебните и лични ангажименти на всеки един от медицинските специалисти, определени от съда за вещи лица, при все, че всеки един от тримата е имал както професионална, така и научна ангажираност. Следователно съдът не е създал достатъчно добра организация по повод допускането, назначаването и приемането на медицинската експертиза. Като неоснователни са приети възраженията, че многократното отлагане на делото във връзка с допускането, назначаването и приемането на медицинската експертиза се дължи изцяло на обективни фактори и на разбирането, че продължителността на делото съответства на обичайната съдебна практика в Република България за продължителност на разглеждането на дела за „лекарска грешка“ (същата има тенденция към увеличаване, поради трудността при доказването, но същевременно вредите, които настъпват от нарушаването на правата на българските граждани от разглеждането и решаването на делата им в разумен срок следва да бъдат възмездени).
Във въззивното производство също е констатирано забавяне, макар ищцата да е била освободена от заплащане на държавна такса по нейно искане още през 2009 г. с определение от П., при администрирането на въззивната й жалба съдии от П. на два пъти са връщали делото на Х. с разпореждания за администриране на жалбата й чрез оставянето й без движение за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване. Ето защо поради неправилните указания е прието, че е налице необосновано забавяне на въззивното дело, макар разглеждането му да е приключило в рамките на едно открито съдебно заседание, което от своя страна е довело до цялостното забавяне на разглеждането на делото, надхвърлило разумния срок на три съдебни инстанции, основание за ангажиране на отговорността и на П. за обезщетяване на настъпилия вредоносен резултат. От гласните доказателства е прието, че са установени причинените на ищцата конкретни неимуществени вреди от нарушаването на правото й на разглеждане и решаването на делото й в разумен срок, като е прието, че при т.нар. „бавно правосъдие“ винаги настъпват обичайни вреди, които не се нуждаят от доказване. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди следва да се определи в размер на 4.000,00 лева, за която сума по принцип Х. и П. носят солидарна отговорност.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като повдигнатите въпроси, без втория, имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 70/23.02.2018 на Старозагорския окръжен съд по гр. д. № 1526/2017.
Касаторите не дължат такса.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.