Решение №85 от 41758 по гр. дело №6746/6746 на 1-во гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

Р Е Ш Е Н И Е № 85
гр. София, 29.04.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение в публичното заседание на тринадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Емануела Балевска
Геника Михайлова
при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 6746 по описа за 2013 г.
Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.
Обжалва се решение № 1393/ 16.07.2013 г. по гр. д. № 1667/ 2012 г, с което Пловдивски окръжен съд отменя решението от 28.12.2010 г. по гр. д. № 3894/ 2007 г. по описа на Пловдивски районен съд и отхвърля положителните установителни искове в защита на правото на собственост върху имот от 2 400 кв. м, представляващ реалната част от имот пл. № 861 от кв. 53-стар, 32-нов по плана на [населено място] от 1955 г,[жк]при граници: от изток – [улица](бивш [улица]), от запад – оградата на студентските общежития и игрище, от север – [улица]и от юг – вход към студентските общежития.
Недоволни от решението са касаторите Б. А. К., Й. И. К., И. Л. К. и А. Л. Д., които го обжалват с оплакване за нарушение на материалния закон (чл. 2, ал. 2 и ал. 3 ЗВСОНИ) и съществени процесуални нарушения, които въззивният съд е допуснал прилагайки неправилно спрямо ищците санкционните последици на доказателствената тежест (чл. 127 ГПК (отм) – делото попада в обхвата на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК) и без да обсъди в съвкупност събраните доказателства. Касаторите считат, че са провели успешно пълно доказване на твърденията, че спорният имот представлява реална част от нивата, собственост на тяхната наследодателка Т. Л. К. и именно тази част е завзетата от българската държава в релевантния период на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Тъй като считат за доказани и останалите предпоставки, които реституционнният способ изисква, намират предявените искове за основателни. Претендират разноски.
Решението е допуснато до касационно обжалване по следния материално-правен въпрос: Има ли хипотеза, в която реституционният способ на чл. 2, ал. 2, вр. ал. 3 ЗВСОНИ да съдържа в своите предпоставки провеждане на административна процедура по възстановяване на правото на собственост. В определението по чл. 288 ГПК настоящият състав е приел, че е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради разрешаването на въпроса от въззивния съд в противоречие с т. 1 от ТР № 6/ 10.05.2006 г. по тълк. гр. д. № 6/ 2006 г. ОСГК на ВКС.
Ответникът по касация [община] намира решението за правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за представителството пред настоящата инстанция.
След преценка на наведените доводи за пороци на въззивното решение и в правомощията по чл. 291 и чл. 293 ГПК настоящият състав на ВКС намира:
С обжалваното решение окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. чл. 196 – 211 ГПК (отм) е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил исковете. Приел е, че за осъществяване на заявения реституционен способ на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ при първото основание – отнемане на имот без законово основание, – е необходимо ищците, които са наследниците на Т. Л. К., да върнат полученото по ЗПИНМ (отм) обезщетение за другите 2 070 кв. м. (различни от спорните) реални части от нивата, която наследодателката им е купила през 1954 г. Прилагайки спрямо ишците неблагоприятните последици на доказателствената тежест, въззивният съд е приел, че спорният имот представлява част от масива от 203 639 кв. м, който е бил отчужден за благоустройствени мероприятия по ЗПИНМ (отм) от ТКЗС [населено място], а не от собствената на наследодателката нива.
По въпроса, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, Върховния касационен съд приема следното: няма хипотеза, в която реституционният способ на чл. 2, ал. 2, вр. ал. 3 ЗВСОНИ да съдържа в своите предпоставки провеждането на административна процедура по възстановяване на правото на собственост. Ефектът на реституцията настъпва по право и правоимащите по нея могат да защитят правото си на собственост по исков ред. Този отговор съответства на разрешенията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/ 17.05.1995 г. по гр. д. № 3/ 1994 г. ОСГК на ВС и с т. 1 от ТР № 6/ 10.05.2006 г. по тълк. гр. д. № 6/ 2006 г. ОСГК на ВКС и по причина, че тълкувателните решения на ВС и на ВКС са задължителни за съдилищата. Конкретните съображения на настоящия състав са следните:
С § 1, ал. 2 от ПЗР на З. законодателят въведе допълнително реституционно основание, като създаде нова ал. 2 на чл. 2, вр. ал. 3 ЗВСОНИ, според която се възстановява правото на собственост върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. Способът предвижда две алтернативни хипотези, при осъществяването на които правото на собственост се възстановява. Първата е тази, при която имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата. Втората е тази, при която процедурата за отчуждаване не е била спазена, поради което имотът е негоден обект на реституция по някой от визираните в чл. 1 и чл. 2 ЗВСВОНИ по ЗТСУ … изброително посочени нормативни актове. С въвеждането на това реституционно основание и заличаване на последиците на изтеклата придобивна давност по отношение на имоти, подлежащи на реституция до влизане в сила на З. (22.11.1997), собствениците на имоти, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините или народните съвети през периода 9 септември 1944 – 1989 г, могат да ги реституират. Ефектът на реституцията настъпва по право и правоимащите по нея могат да защитят правото си на собственост по исков ред. Според чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ и реституционният способ при алтернативните основания на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ е осъществен, когато имотът съществува реално до размера, в който е бил незаконно отнет или отчужден не по установения законов ред. При положение, че не се касае за одържавени, а за завзети от държавата имоти, те би следвало да се върнат на собствениците им заедно с допълнително построеното в тях по силата на придобивния способ на приращението (чл. 92 ЗС), докато предвиждането, че това следва да стане с реституционен закон означава, че трябва да бъдат съобразени промените в имота с оглед допустимостта на тяхното реституиране. Изтълкувана в този контекст, разпоредбата на чл. 2, ал. 6 З. се прилага чрез разграничаване на незаконните от законните строежи или на другите промени, извършени в такива имоти като друга кумулативна предпоставка за възстановяване собствеността върху земята. Съответно по аргумент от обратното на чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ реституцията на земята е изключена, когато в нея е осъществено законно строителство, т. е. обектът е променен и не съществува до размера, в който е отнет от държавата. Новото законно строителство в отнетия като незастроен имот е пречка за неговото реституиране, освен ако от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство не територията. Незаконното строителство не е пречка за реституирането на имота, отнет като незастроен, като понятието „незаконен строеж” следва да се разбира такъв, извършен без надлежни строителни книжа или след реституцията на имота на 25.02.1992 г. Обсъдените предпоставки на реституционния способ на чл. 2, ал. 2, вр. ал. 3 ЗВСОНИ изключват всяка хипотеза, при която осъществяването му да изисква провеждането на административна процедура по възстановяване на правото на собственост.
По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното:
С оглед дадения отговор на материално-правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, Върховният касационен съд приема, че въззивният съд е обсъдил предпоставка, каквато реституционният способ на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ не предвижда. Отхвърляйки установителните искове в защита на собствеността по съображения, че наследниците на Т. Л. К. не са върнали полученото обезщетение за реалните части от нивата, отчуждени по ЗПИНМ (отм) – общо 2 070-те кв. м. (различни от спорните), – въззивният съд е приел, че има хипотеза, при която въведеният придобивен способ изисква провеждането на административна процедура по възстановяване на правото на собственост. Така неоправдано е стеснил предметния обхват на закона.
Върховният касационен съд намира за съответен на придобивното основание на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ извода в обжалваното решение, че е в тежест на ищците да докажат, че спорният имот да представлява реална част от нивата, която наследодателката Т. Л. К. е купила с договора по нотариален акт от 24.12.1954 г. Това е така, защото реституцията ex lege настъпва в полза на собствениците на имотите, отнети без законово основание от държавата, общините или народните съвети през периода 9 септември 1944 – 1989 г. От доказателствата, събрани чрез заключенията на съдебно-техническата експертиза (основно и три допълнителни, допуснати и изслушани пред първата инстанция и още едно допълнително, допуснато и изслушано при второто въззивно разглеждане на делото) се установява, че спорният имот представлява част от имот, записан в разписната книга под кадастрален № 861 в плана от 1955 г. на кв. 32 „Х. С.”, [населено място]; той има графична площ 1 242 кв. м; намира се в строителните граници на [населено място]; заключен е между точките І, ІІ, ІІІ, ІV и V, оцветен е с оранжев цвят в скицата към заключението пред въззивния съд; границите му на изток и на север са улици, като лицето на имота към всяка от двете улици е над 14 м. и върху него е построено кафене-аператив. Удостоверението по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗЗ от 05.08.1993 г. свидетелства, че имотът под кадастрален № 861 в кв. 32 е записан в разписната книга в плана от 1955 г. като собственост на Т. Л. и като държавен. В подкрепа на материалната доказателствена сила на официалния удостоверителен документ, представен от ищците, са и доказателствата, събрани чрез основното и от второто допълнително заключения на съдебно-техническата експертиза, изслушани пред първата инстанция. Според тези неоспорени заключения имот пл. № 861 от кв. 32 по плана от 1955 г. на [населено място] е имал площ 4 429. 33 кв. м. и е образуван от нивата на Т. К. и от държавен имот. В никое от общо петте изслушани и приети заключения обаче не е установено, че спорният имот представлява реална част от нивата, купена през 1954 г. от Т. Л. К.. Такъв извод не може да бъде направен и от писмените доказателства, събрани чрез приложените административни преписки. Обсъждането им в съвкупност с тези по представените още четири договора по нотариален акт доказват верността на други твърдения, с които ищците обосновават реституционния способ на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Те са следните: 1) в периода 1957 – 1958 г. Т. Л. К. се е разпоредила в полза на трети за процеса лица с общо 1 330 кв. м. от собствената си нива; 2) в периода 1965 – 1968 г. предмет на четири отчуждителни процедури по ЗПИНМ (отм), са още общо 2 070 кв. м. от същата нива и 3) след последната проведена административна процедура наследодателката е продължила да бъде собственик на реални части от нивата. По едната административна преписка в протокол № 6/ 12.09.1968 г. на комисията по § 85 ППЗПИНМ имот пл. № 861 от кв. 32 по плана от 1955 г. на [населено място] е третиран като реална част от масив от 203 639 кв. м. на ТКЗС „Т. слава” [населено място]. Предмет на останалите три протокола на комисиите по § 85 ППЗПИНМ (отм) – № 7/ 06.07.1965 г, № 1/ 25.01.1966 г. и № 8/ 02.12.1968 г. – са реални части от същия имот. Доколкото в тези три протокола реалните части са оценявани като собственост на Т. Л. К., а след нейната смърт от 1965 г, като собственост на съпруга й А. Р. К., фактическите изводи на база събраните писмени доказателства са следните: 1) имот пл. № 861 от кв. 32 по плана на [населено място] не включва реалните части от нивата, обект на разпоредителните сделки, сключени от наследодателката и 2) при провеждане на отчуждителните процедури по ЗПИНМ (отм) в периода 1965 – 1968 г. този имот е бил съставен от реални части от нивата на наследодателката и от имот, включен в масива на ТКЗС [населено място]. Действително в обжалваното решение въззивният съд е спестил обсъждането на събраните доказателства. Въпреки това е неоснователно касационното оплакване за допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Това е така, защото е правилен крайният извод в решението, че ищците не са успели да проведат пълно доказване на релевантния факт и прилагайки правилно разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ГПК въззивният съд е бил длъжен и е приел, че спорният имот представлява реална част от имотите, включени в масива на ТКЗС [населено място], които също са били обект на отчуждаване за благоустройствени мероприятия по ЗПИНМ (отм) и не е част от нивата, която наследодателката на ищците е купила през 1954 г. Върховният касационен съд намира, че е правилно въззивното решение, с което установителните искове в защита на собствеността са отхвърлени. Реституционният способ на чл. 2, ал. 2, пр. 1 ЗВСОНИ не се е осъществил.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да заплатят възнаграждение за представителството на [община] от юрисконсулт пред настоящата инстанция. При съобразяване на обстоятелството, че представителството се е проявило само в писмения отговор на касационната жалба, възнаграждението е определено при условията на чл. 9, ал. 1, вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакция, включително измененията с ДВ бр. 43/ 08.06.2010 г, приложима към откритото съдебно заседание от 13.03.2014 г) и възлиза на сумата 601. 11 лв. Различен аргумент не налага постъпилата писмена защита от юрисконсулта на [община]. Възможност за представяне на писмени защити от страните настоящият състав не е предоставял.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1393/ 16.07.2013 г. по гр. д. № 1667/ 2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, 14-ти граждански състав.
ОСЪЖДА Б. А. К. ЕГН [ЕГН], Й. И. К. ЕГН [ЕГН], И. Л. К. ЕГН [ЕГН] и А. Л. Д. ЕГН.. да заплатят на [община], [населено място], пл. „С.” № 1 на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 601. 11 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Scroll to Top