7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 85
гр.София,
31.01.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 2768 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение № 8348/ 17.11.2016 г. / с посочена в същото още една дата – 10.11.2016 г./, постановено по гр.д. № 7285/2016 г. на ГС София, IV Б състав, с което е разгледан иск по чл. 200 КТ.
Жалбоподателят Б. Д. К. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. Н., поддържа, че с решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният от него иск за сумата от 25 000 лева, както и в частта за разноските е неправилно, като с него е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Жалбоподателят [фирма] от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Д., поддържа, че решението е незаконосъобразно в частта му, с която е уважен предявеният от Б. К. иск за сумата от 5000 лева.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК /в редакция до изменението на ГПК с ДВ бр. 86/2017 г./, приема за установено следното:
С въззивното решение съдът, като е отменил частично първоинстанционното решение е осъдил [фирма] да заплати на Б. Д. К. сума в размер на 5 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, вследствие на претърпяна трудова злополука на 02.10.2014 г., ведно със законната мораторна лихва върху тази сума от 02.10.2014 г. до окончателното й заплащане. Като е потвърдил решението в останалата му част е отхвърлил иска до пълния му размер от 30 000 лв.
Установено е по делото, че ищецът Б. Д. К. е заемал по трудово правоотношение с ответното дружество [фирма] длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил“, като в трудовите му функции се включвало осъществяване на дейност по покриване на товарите, които е превозвал с управлявания от него автомобил, която дейност се осъществявала чрез поставяне на брезонтово покривало върху автомобил. От представените по делото декларация за трудова злополука с № 890/08.10.2014 г., съставена от органния представител на ответното дружество, се установява, че работодателят е признал правнорелевантния факт, че работникът Б. Д. К. на 02.10.2014 г., 11.00 часа, при качване на ремаркето, представляващо част от поверената му за управление превозна подвижна композиция, опитвайки се да покрие намиращия се в ремаркето товар, пада от високо, като получава счупване на ключицата и открита рана на окосмената част на главата. За злополуката е издадено разпореждане № 17330/13.10.2014 г. на компетентен административен орган при СУ “СО”, с което същата във връзка с чл.55, ал.1 КСО е призната за трудова. От събраните писмени и гласни доказателства, както и от заключението на СМЕ е прието за установено, че в резултат на увреждането при процесната злополука ищецът е получил счупване на лявата лопатка, контузия на гръдния кош и счупване на 8-мо и 9-то ребра в ляво, контузия и подкожен хематом в теменно-тилната област на главата. Била му е поставена имобилизационна превръзка на ляв горен крайник, като същият е бил обездвижен за един дълъг период от време. Бил е поставен на постелен режим, като му е било невъзможно да се обслужва самостоятелно. Съобразено е по делото, че ищецът продължава да търпи болки и дискомфорт в областта на счупените ребра в лява гръдна половина и в областта на лява ръка, които се засилват при натоварване и промени във времето. При тези данни съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя ответник по чл.200 КТ – трудово правоотношение, травматично увреждане на работника, признато за трудова злополука, и настъпила в резултат на увреждането неработоспособност и намалена работоспособност на ищеца. Като неоснователен е отхвърлен доводът на ответника, че е налице причиняване на увреждането изцяло по вина на ищеца, поради липса на доказателства, които да сочат на умишлено причиняване на увреждането от пострадалия. Счетено е обаче, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като е действал при груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ, доколкото ищецът е подценил реалната опасност и е надценил своите възможности да се справи с непосредствения риск. Като е взел предвид гласните доказателства и извадка от книга инструктаж, съдът е установил, че е било забранено служителите, управляващи тежкотоварни автомобили, да отстраняват или да премахват покривния материал, т.нар. „брезент” от товара, помещаващ се в автомобила, като в случай на разместване на покривния материал от товара, според инструкциите, всеки водач следва да информира прекия си ръководител, който да му даде по-нататъшни напътствия. При тези данни в съгласие с изводите на първоинстанционния съд е прието, че е налице съпричиняване от 50% от ищеца. По възраженията, направени и от двете страни, за размера на присъденото обезщетение за причинените неимуществени вреди, съдът е съобразил заключението на съдебно-медицинска експертиза и събраната по делото медицинска документация, от които е заключил, че ищецът е получил травматични увреждания, изразяващи се в счупване на лопатката на лявата ключица, счупване на 8-мо и 9-то ребро, контузия на тялото и предизвикване на открита рана по окосмената част на главата. При съобразяване на чл.212 КТ вр. с чл.52 ЗЗД, са отчетени продължителността на болките – с по-ниска интензивност за периода на лечение и високата им интензивност през първите дни; броят на травмите и наличието на три сериозни травматични увреждания. Като е взел предвид сериозността на посочените увреждания и степента на съпричиняване, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 5 000 лв. е справедливо по размер.
В приложено изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят Б. Д. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правен въпрос относно правилното приложение на чл. 52 ЗЗД и прилагането на критерия за справедливост. Сочи се, при сходни търпени неимуществени вреди се присъждат различни обезщетения, което ощетява тези пострадали, на които е присъдено по-малко обезщетение.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на дружеството работодател [фирма] се поддържа наличието на въпроси, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, а именно: 1/ За задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си относно предмета на спора. Твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о.; 2/ Как следва се прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадал при трудова злополука? 3/ Следва ли да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от същия груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат? 4/ За нарушаване на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и несъобразяване на неговия размер с практиката на ВКС, както и неотчитане на всички релевантни по делото факти при определяне на размера на присъденото обезщетение. За да обоснове допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят сочи решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. № 1328/2012 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 252 от 30.09.2016 г. по гр.д. № 1364/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 291 от 11.07.2012 г. по гр.д. № 951/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
По жалбата на Б. Д. К.:
Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставения от жалбоподателя Б. Д. К. въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора касаещи преценката за „справедливото“ обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите, произтекли от претърпяната трудова злополука. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и др. Трайно в практиката се възприема и разбирането, че не може да се търси тъждество между отделните случаи, доколкото казусите разкриват различия в личността на увредения, степента на съпричиняване, естеството на уврежданията на физическото здраве и психиката, тяхната дълбочина и интензивност и др., което налага конкретна правораздавателна преценка на съда относно размера на справедливото обезщетение за всеки отделен случай. Освен това жалбоподателят не установява с представената съдебна практика наличието на нееднакво разрешаване на сходни случаи, каквото се твърди в жалбата и изложението – в решение от 02.06.2014 г. по гр.д. № 1309/2014 г. на САС и решение № 133 от 02.10.2015 г. по т.д. № 2745/2014 г. на ВКС, ТК, I т.о. е разгледан случай за претърпени неимуществени вреди в резултат на ПТП, като спецификата на уврежданията и механизмът на тяхното причиняване разкриват значими отлики с разглеждания казус.
По жалбата на [фирма]:
В първия от поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят [фирма] обосновава наличието на допълнително основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г. на ВКС, ГК, I г.о. и цитираната в това решение практика, с която се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. С обжалваното решение съдът не се е отклонил от тези постановки на практиката. В мотивите на обжалваното решение установените по делото фактически обстоятелства са били предмет на обсъждане в тяхната взаимна връзка в съответствие с цитираната практика – получените от ищеца увреждания, и неотзвучаването на всички болки и страдания в съотношение с данните по делото за съпричиняване от страна на ищеца на вредоносния резултат – гласните и писмени доказателства, от които е установено, че е било забранено служителите, управляващи тежко товарни автомобили да премахват покривния материал – „брезент“ от товара, както и че той не е действал съгласно дадените му указания и др., отчетен е и броят на травмите.
По втория от въпросите – как следва се прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и какви обстоятелства следва да се съобразят при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди на пострадал при трудова злополука, също не са налице специфичните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /в редакция преди ДВ бр. 86/2017 г./. Този въпрос смислово съвпада и с поставения в изложението четвърти въпрос за нарушаване на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и несъобразяване на неговия размер с практиката на ВКС, както и неотчитане на всички релевантни по делото факти при определяне на размера на присъденото обезщетение. В цитираната от жалбоподателя практика е възприето разрешение, според което, при установяване на съпричиняване по делото от увреденото лице, то обезщетението следва съответно да се намали. В този смисъл са и мотивите на обжалваното въззивно решение, в които изрично се сочи, че присъденото обезщетение се определя при взимане предвид на степента на съпричиняване. Както беше посочено, видно от мотивите на решението е, че за да присъди обезщетение от 5000 лева и за да приеме същото за справедливо, въззивният съд е подложил на анализ установените по делото фактически обстоятелства – уврежданията на лицето и всички данни, които сочат за неговия принос към причиняването на вредоносния резултат. Не се установява и противоречие със задължителните постановки на ППВС № 4/68 г., т. 11, според които обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка.
По третия въпрос за това дали трябва да има съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука при допусната от същия груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и определения от съда процент съпричиняване на вредоносния резултат, касационно обжалване също не следва да се допусне. Не е надлежно обосновано кое правно разрешение на въззивния съд адресира поставения въпрос, като изложените доводи в подкрепа на питането имат характер на оплаквания за неправилност на решението. При определянето на справедливия размер на обезщетението съдът в мотивите си е отчел относителния принос на ищеца към настъпването на вредоносното събитие, проявената от него небрежност. Съдът е посочил и че този размер на обезщетението е след взимането предвид факта на съпричиняване, като не се установява дадено от съда правно разрешение в противоположен смисъл. Не са изложени мотиви и в смисъл, че степента, в която пострадалото лице е допринесло за вредоносния резултат, е ирелевантна за определяне на размера на обезщетението. Поставеният въпрос, следователно, не изпълва общия критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не засяга обуславящо изхода на делото разрешение на въззивния съд от материалноправно или процесуалноправно естество.
При този изход на делото и предвид изрично направеното от жалбоподателя [фирма] искане за присъждане на разноски за касационна инстанция, подкрепено с представени по делото доказателства за реалното им извършване, същите следва да присъдени в полза на молителя в поискания размер от 1450 лева.
Не следва да се присъждат разноски на жалбоподателят Б. К., тъй като такива не са поискани и не са представени доказателства са реалното им извършване.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8348/ 17.11.2016 г. /с посочено в същато иа дата от 10.11.2016 г./, постановено по гр.д. № 7285/2016 г. на ГС София, IV Б състав.
ОСЪЖДА Б. Д. К. с адрес в [населено място] да заплати на [фирма] сумата от 1450 лв /хиляда четиристотин и петдесет лева/ за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: