4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 875
София, 05.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 904/2016 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № І-121 от 20.11.2015 г. по в.гр.д. № 1590/2015 г. на Окръжен съд – Бургас, с което след отмяна на решение № 91 от 23.06.2015 г. по гр.д. № 32/2015 г. на Районен съд – Несебър, е прието за установено по отношение на дружеството касатор, че дължи на [фирма] сумата 24 397.86 лв., представляваща просрочена главница, с ДДС, за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2014 г. до окончателното изплащане, като са присъдени разноски по делото.
В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за касиране на атакувания съдебен акт. Касаторът счита за неправилен изведеният от въззивния съд извод за неприложимост на кратката тригодишна давност по претенциите за реално изпълнение на задълженията за заплащане на лизинговите вноски. Поддържа, че този извод противоречи на материалния закон, както и на задължителна и казуална съдебна практика.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. Задълженията за заплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг периодични задължения ли са и приложима ли е за тях кратката погасителна давност; 2. Допустимо ли е, при наличие на изявление за развален договор и върната лизингова вещ, да се претендират и съответно присъдят всички падежирани лизингови вноски до изтичане на срока на договора, в т.ч. и остатъчната стойност на вещта и 3. Договорът за финансов лизинг има ли характер на договор за кредит/заем, или се касае за договор за ползване на вещ, съчетаващ елементи от договора за продажба, при сбъдване на определени условия. По първия въпрос се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 и т.2 ГПК; по въпрос № 2 – т.1, а по последния въпрос – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложена практика на ВКС и на съдилищата.
Ответникът по касация – [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, като се позовава на приложена практика на ВКС. По същество поддържа доводи за правилност на въззивното решение. Съображения са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Окръжен съд – Бургас, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото и доводите на страните, е извел следните изводи: За наличието на валидно сключен между страните договор за финансов лизинг от 14.06.2007 г. за лизингова вещ МПС – мини челен товарач, със срок на договора до 14.06.2010 г., по който дружеството – лизингополучател е заплатило 12 лизингови вноски, на обща стойност 16 482.80 лв.; Останалите неплатени 28 лизингови вноски за периода от 14.03.2008 г. до 15.06.2010 г. са в общ размер на 24 397.86 лв., съответстващ на размера на исковата претенция; С приемо-предавателен протокол от 24.02.2014 г. лизинговата вещ е върната на лизингодателя, с посочване в протокола, че договорът е развален по вина на лизингополучателя. Прието е за недоказано твърдението на лизингополучателя за невъзможност да ползва лизинговото имущество след 2008 г. поради появил се дефект. Въззивният съд е извел извод, че претендираните 28 лизингови вноски са начислени по валиден договор за лизинг и обхващат период, през който лизингополучателят е ползвал, респ. е имал възможност да ползва лизинговата вещ, поради което искът е основателен.
Отхвърлено е като неоснователно възражението за изтекла погасителна давност. Изложени са подробни правни съображения, основани на правната природа на договора за финансов лизинг и характера на лизинговите вноски, с извод, че тези вноски не са периодични плащания по см. на чл.111, б.”в” ЗЗД и ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, поради което те се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД. С оглед цитираната в мотивите задължителна практика на ВКС е изразено и становище, че падежът на цялото вземане по договора за финансов лизинг е настъпил на 14.06.2010 г. и от тази дата е започнал да тече 5-годишният давностен срок, като при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.11.2014 г. вземането на лизингополучателя не е погасено по давност.
Предвид решаващата воля на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, ІІ т.о. намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос – дали плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични плащания и приложима ли е кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ЗЗД. За доказана следва да се счете и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, предвид влязлото в сила решение на Окръжен съд – Бургас, постановено по в.гр.д. № 435/2014 г., в което е дадено различно разрешение на обуславящия правен въпрос. Останалите приложени от касатора решения на съдилищата, не могат да послужат като основание за доказване на поддържания допълнителен селективен критерий, тъй като липсват данни за влизането им в сила. В решенията на ВКС, на които се позовават страните, касационното обжалване по съответните дела е допуснато по други правни въпроси, поради което и част от тълкувателните мотиви не могат да бъдат пряко отнесени към релевантния за изхода на настоящото дело правен въпрос.
Останалите посочени по-горе правни въпроси, не попадат в обхвата на общия селективен критерий. По въпрос № 2 липсва изрично произнасяне в атакуваното въззивно решение, а въпросът относно правната характеристика на договора за финансов лизинг, е пряко относим към правилността на атакувания съдебен акт и съответно към поддържаните от касатора основания по чл.281, т.3 ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата постановки, съдържащи се в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, в рамките на производството по селектиране на жалбите не е допустима преценка за правилността на въззивното решение. Такава преценка следва да се извърши при произнасяне по същество по касационната жалба, след допуснато обжалване.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № І-121 от 20.11.2015 г. по в.гр.д. № 1590/2015 г. на Окръжен съд – Бургас.
УКАЗВА на касатора – [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 244.00 /двеста четиридесет и четири/ лева, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанието касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на платежен документ за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на ІІ т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: