5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
С., 08.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1561/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 699 от 27.03.2017 г. по т.д. № 2375/2016 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, пети състав, с което след отмяна на решение № 377 от 17.02.2016 г. по т.д. № 536/2014 г. на Софийски градски съд, VІ-8 състав, дружеството касатор е осъдено да заплати, на основание чл.79, ал.1, вр. с чл.99 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, на [фирма], ЕИК[ЕИК] следните суми: 296 992 евро, представляваща задържани суми съгласно т.2 от сключено на 23.11.2010 г. споразумение, ведно със законната лихва от 04.02.2014 г. и 155 470.54 лв.- законна лихва за периода от 28.06.2011 г. до 04.02.2014 г., както и разноски по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението, поради уважаване на преждевременно предявен иск, както и за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се допуснато нарушение на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, на чл.9 ЗЗД; съществено нарушение на съдопроизводствени правила, изразяващи се в произнасяне извън пределите на въззивната жалба, неизпълнение на задължението на въззивния съд да мотивира решението си съгл. чл.236, ал.2 ГПК и неправилно разпределение на доказателствената тежест, с оглед на приетото, че нормата на чл.25, ал.1, изр2 ЗЗД въвежда необорима презумпция. Касаторът счита за необосновани изводите на въззивния съд, че обуславянето на задължението за плащане на възнаграждението от действие на трето лице, е несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска касиране на решението, с произтичащите от това последици.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси: 1. В случаите, в които задължението на едната страна за заплащане на уговорено в договора възнаграждение е поставено под отлагателно условие, допустимо ли е предявяването на иск за изпълнение на въпросното задължение преди настъпване на уговореното условие по договора; 2. Представлява ли уговорката между страните за плащане на полагаща се част от задържани суми по подизпълнителски договор, в срок от пет работни дни, считано от получаване на съответно плащане от А., условие по см. на чл.25 от ЗЗД; 3. Чия е доказателствената тежест за доказване на факта на недобросъвестно поведение на страната, която има интерес от несбъдване на условието, с оглед разпоредбата на чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД; 4. Следва ли да се счита за недобросъвестно поведението на възложителя с оглед на конкретните факти по делото: водене на преговори с А. и сключване на спогодба от 29.07.2014 г. и дължи ли възложителя извършването на допълнителни действия за получаване на плащането от А.; 5. Допустимо ли е въззивният съд да прогласи нищожността на клауза, съдържаща се в споразумение между страните, без въпроса за нищожността да е повдиган от страните по спора и без възражения в този смисъл. Касаторът поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на приложена практика на ВКС, а под формата на евентуалност – на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил подробно мотивиран писмен отговор от ответника по касация [фирма], в който това дружество, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл.283 ГПК преклузивен срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на Апелативен съд – С. е приел от фактическа страна следното: Наличието на сключено на 23.11.2010 г. споразумение между [фирма] и [фирма], с което се уреждат отношенията между страните във връзка с подизпълнителски договор от 28.06.2007 г. и анекси към него, последният сключен във връзка с основен договор между ответника и Агенция”Пътна инфраструктура”/А./ за изпълнение на строителни работи – проект за транцитни пътища ІV – Лот № 9 ; съгласно чл.2 от споразумението [фирма] се е задължило да заплати на [фирма] съответната част от задържани суми от А. по основния договор, в размер на 296 992 евро с ДДС, в срок до пет работни дни след получаване на съответното плащане от А.; На 28.06.2011 г. е сключен договор за цесия, по силата на който цесионерът [фирма] е придобил вземането на цедента [фирма] към [фирма], при надлежно съобщаване на цесията, като през 2013 г. цесионерът е отправил покана за доброволно изпълнение, но такова не е последвало.
Решаващият състав на Апелативен съд – С., след преценка на данните по делото, е извел два самостоятелни прави извода: 1. за приложимост на презумпцията по чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД, с оглед на изразеното становище, че ответното дружество, с неоправданото си бездействие, продължило над три и половина години след изтичане на срока за гаранционна отговорност и подписването на споразумението от 23.11.2010 г., и с оглед интереса да не настъпи условието, недобросъвестно е попречил то да настъпи и 2. за недействителност на уговореното в чл.2 от споразумението, тъй като обуславянето на изискуемостта на задължението от действието на трето лице в неопределен период от време, което може изобщо да не бъде осъществено, е несъвместимо с възмездния характер на договора за изработка, поради което тази договорна разпоредба не е породила правни последици.
Въззивният съд не се е произнесъл по доводите на ответника за нищожност на цесията като противоречаща на договорна забрана за прехвърляне на процесното вземане поради констатация, че основният договор между ответника и А. не е представен по делото. За неоснователно е счетено възражението за наличие на законова забрана за цедиране на това вземане, предвид обратното действие на нормата на чл.42а от ЗОП/ ДВ бр.40/2014 г./.
С оглед формираните самостоятелни правни изводи на въззивната инстанция, обусловили изхода на делото, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по въпрос № 5, свързан с диспозитивното начало в процеса и обхвата на въззивното производство при произнасяне по валидността на конкретна договорна клауза. Обжалването по този въпрос следва да се допусне за проверка съответствието на атакуваното решение с относимите решения, на които се позовава касатора – решение по т.д. № 94/2012 г. на ВКС, І т.о. и решение по гр.д. № 177/2010 г. на ВКС, І г.о.
За доказано следва да се счете и поддържаното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по конкретизирания и обобщен въпрос в следния смисъл: Приложима ли е разпоредбата на чл.25 ЗЗД по отношение на задължението на възложителя да заплати възнаграждението за приета работа и съответно действителна ли е договорна клауза, поставяща изпълнението на задължението на възложителя по договор за изработка да заплати на изпълнителя възнаграждение за извършена и приета работа, в зависимост от изпълнението на задължение към възложителя от страна на трето за договора лице, както и какви са предпоставките за приложимост на презумпцията по чл.25, ал.1, изр.2 ЗЗД. С оглед на представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни актове : решение по т.д. № 2404/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 46/2013 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по гр.д. № 53312/2015 г. на ВКС, І т.о. е необходимо извършването на преценка доколко даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с тази практика на ВКС.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 699 от 27.03.2017 г. по т.д. № 2375/2016 г. на Апелативен съд – С., Търговско отделение, пети състав.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото платежен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 14 727/ четиринадесет хиляди седемстотин двадесет и седем/ лева.
В съобщението да се впише изрично, че при неизпълнение на указанието в срок, касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне в срок на указаната държавна такса, делото да се докладва на председателя на II т.о. за насрочване в публично съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: