1
7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 04.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: БОНКА ДЕЧЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 1523 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищците Л. Т. С., К. К. А., Ю. Н. М., П. Н. В., П. П. Г., Н. П. Г., Б. П. Г. и Г. С. А., подадена чрез пълномощника им адв. П. А., САК, срещу решение № 566 от 20. 12. 2016 г. по гр. д. № 601/2016 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 възз. с-в, с което е потвърдено решение № 49 от 2. 06. 2016 г. по гр. д. № 674/2014 г. на РС – Сливница, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите против Т. З. М. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на реална част от 1485 кв.м. от земеделски имот – горска нива, целият с площ от 2491 кв.м., находящ се в [населено място], м. „М. рудин“, нанесен като имот № 008042 по КВС, а спорната част от 1458 кв.м. нанесена като имот № 008060 в скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място].
Поддържа се недопустимост на решението, поради постановяването му по непредявен иск, тъй като описанието на спорния имот не съответства на това по исковата молба. Иска се обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. Излагат се и съображения за неправилност на съдебния акт на следните основания: поради несъответствие на извода за липса на идентичност между процесния имот и имота, описан в продавателния запис от 1908 г., със събраните доказателства (заключението по допуснатата съдебно-техническа експертиза, представените скици по отменени КП от 1940 г. и 1975 г., по действащия КРП от 1992 г., по действащата карта на възстановената собственост и представената ортофотокарта); поради постановяването му при съществено процесуално нарушение – недопускане на поискани от ищците гласни доказателства за установяване границите на имота по продавателния запис от 1908 г. и на твърдението на ищците, че имотът не е бил обобществяван и отнеман и не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ, както и поради незачитане на доказателствената сила на констативен нотариален акт за собственост, издаден в полза на ищците (н.а. № 36/14 г.), въпреки същият да не е оспорен от ответниците.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочат основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Т. З. М. изразява становище за неоснователност на същата, правилност на първоинстанционното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Делото има за предмет предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността върху реална част от 1485 кв.м. от земеделски имот – горска нива, целият с площ от 2491 кв.м., находящ се в [населено място], м. „М. рудин“, нанесен като имот № 008042 по КВС, а спорната част от 1458 кв.м. нанесена като самостоятелен имот № 008060 в скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място].
Ищците твърдят, че са наследници на Г. А., който на 18. 02. 1908 г., с продаваделен запис от същата дата, купил нива от 5 дка, находяща се в землището на [населено място], м. „М. рудин“, при съседи: Н. М., братя С., М. К. и пасбище. Владял закупения имот до смъртта си през 1957 г., а след смъртта му владение върху имота са упражнявали наследниците му. Имотът не бил включен в извършената между наследниците му през 1958 г. съдебна делба. Твърдят, също, че имотът не е бил обобществяван и отнеман от Г. А. или наследниците му и не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. По първия КП от 1940 г. имотът бил нанесен като имот пл. № 503, целият от 5 дка, по следващия КП от 1975 г. – като имот пл. № 1051 от 5 дка, а по последния КРП от 1992 г. част от 1961 кв.м. от имот пл. № 1051 от 5 дка се включва в регулация (за 1632 кв.м. се отреждат парцели Х-1051 и ХI-1051, 23 кв.м. се предвиждат за [улица] кв.м. се придават към съседни парцели), а останалата част от 1485 кв. м. от имот пл. № 1051, която е и предмет на предявения иск, остава извън КРП и е нанесена като част от имот № 008042 по КВС, целият от 2,491 дка, а в скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място] – като самостоятелен имот № 008060 с площ от 1458 кв.м. Твърди се, че ответникът Т. М. купил от М. С. имот № 008042 по КВС, с площ от 2491 кв.м., в който се включват и претендираните от ищците 1458 кв.м. Праводателката на ответника, легитимирала се при изповядване на сделката с влязло в сила решение № ДН27/16. 10. 2005 г. на ОСЗГ – [населено място] и удостоверение за наследници на Х. П. М., никога не е била собственик на процесната част от имота и въобще тя и наследодателката й не са притежавали имот в тази част на местността „М. рудин“, поради което и договорът за продажба не е породил придобивно действие за ответника. Иска се признаване за установено по отношение на същия, че ищците са собственици на земеделски имот – горска нива, находящ се в [населено място], м. „М. рудин“, нанесена като самостоятелен имот № 008060 в скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място].
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че не е доказано спорният имот от 1458 кв.м., нанесен като самостоятелен имот № 008060 в скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място] и съставляващ част от имот № 008042, целият от 2491 кв.м., да се включва в имота, описан в продавателния запис от 18. 02. 1908 г., закупен от наследодателя им Г. А.. Приел е за недоказано и твърдението на ищците, че имотът не е обобществяван или отнеман от тях или наследодателя им, поради което и не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Представеният н.а. № 36/2014 г., издаден по обстоятелствена проверка, с който ищците са признати за собственици по давност на процесния имот, не е обсъден, като неотносим към делото, по съображения, че липсва позоваване на придобивна давност. Прието е, че ответникът Т. М. е провел успешно насрещно доказване на правото си на собственост и е установил, че е придобил имота с договор за продажба, сключен с н.а. № 174/2005 г., с М. С. Д., както и че прехвърлителката е била придобила продадения имот по наследство от Х. П. М. и възстановяването му с решение № ДН27/16. 10. 2005 г. на ОСЗГ – Драгоман, постановено след уважен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ.
В изложението на основанията по чл. 280 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение за проверка на допустимостта му, а също и на основанията по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Поставени са и следните въпроси:
1/. Длъжен ли е въззивният съд, при предявен иск за собственост на имот, да допусне доказателства за идентичност между имота, описан в документа за собственост на ищеца, съставен преди одобряване на първия кадастрален план на местността, и спорния имот.
Твърди се, че разглеждането на въпроса ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
2/. При извършване на преценката подлежи ли на реституция по ЗСПЗЗ даден имот дали е от значение само местонахождението и статута на имота към настоящия момент или следва да се съобрази и статута и местонахождението на имота към образуване на ТКЗС, както и дали той е бил отнет от собствениците на някое от основанията по чл. 10, ал. 1 – ал. 14 ЗСПЗЗ. Допустимо ли е с гласни доказателства да се установяват имотни граници на земеделски имот, както и неотнемане на имота и невключването му в ТКЗС.
Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решение № 338 по гр. д. № 27/2011 г. на ВКС и на решение № 204 от 19. 07. 2010 г. по гр. д. № 191/2009 г. на ВКС, 1 г.о.- основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
3/. При предявен иск за собственост, по който ищецът твърди, че процесният имот не е обобществяван и не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, а ответникът твърди придобиване на имота по договор за продажба, по който продавачът се легитимира като собственик с влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че имотът подлежи/не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ.
4/. Когато и двете страни в правния спор по иск за собственост се легитимират като собственици с нотариални актове (констативни или за правна сделка) как следва да се разпредели доказателствената тежест от съда. Твърди се противоречие с ТР № 11/21. 03. 2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, поради произнасяне по непредявен иск, предвид наличието на несъответствие между описанието на спорния имот в решението и този по исковата молба. В мотивите към въззивното решение и в диспозитива на потвърденото първоинстанционно решение спорният имот е описан като част от 1485 кв.м. от имот № 008042 по КВС на [населено място], м. „М. рудин“, целият с площ от 2491 кв.м., която част от 1485 кв.в. е отразена като самостоятелен имот № 008060 в скица-проект№ Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място] и представлява частта от имот № 1051, останала извън регулация по КРП от 1992 г. В исковата молба спорният имот е описан като горска нива в м. „М. рудин“, [населено място], с площ от 1,485 дка, съставляваща имот № 008060 по скица-проект № Ф02216/17. 11. 2014 г. на ОСЗ – [населено място]. От съпоставката на описанията е видно, че както въззивният, така и първоинстанционният съд са се произнесли по предявения иск за собственост относно спорния имот от 1, 485 дка. Не води до извод в обратния смисъл обстоятелството, че в диспозитива на решението е описано ситуирането на имота не само съобразно скица-проект за изменение на КВС, на която същият е нанесен като самостоятелен имот № 008060, но и съобразно действащата към издаването на скицата-проект КВС, според която спорният имот от 1, 485 дка съставлявал част от имот № 008042 по КВС, целия от 2491 кв.м.
Налице са основания за допускане до касационно обжалване на решението по въпроса, поставен във връзка със задължението на въззивния съд, при предявен иск за собственост на имот, да допусне доказателства за идентичност между процесния имот и имота, описан в документа за собственост на ищеца.
Допускане до касационно обжалване на решението по този въпрос се иска на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения, че разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, доколкото по въпроса има формирана задължителна съдебна практика, служебно известна на настоящия състав – точка 3 от ТР № 1/2013 г. 3 на ОСГТК на ВКС. Със същото се разяснява, че въззивният съд е длъжен да допусне служебно експертиза за установяване на даден факт, ако въззивната жалба съдържа оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства, в резултат на които този факт е приет за недоказан. Не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на съответния факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача
Касационно обжалване, обаче, следва да бъде допуснато на основание точка 1 от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с формираната по въпроса задължителна съдебна практика. Въпреки оплакванията във въззивната жалба за необоснованост на фактическия извод на първоинстанционния съд за липса на идентичност между имота по продавателния запис от 1908 г. и процесния имот (несъответствието му със заключението на съдебно-техническата експертиза и събраните по делото писмени доказателства – продавателен акт от 1908 г., скици от първия КП от 1940 г., от следващия КП от 1975 г. и от последния КРП от 1992 г.) и за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства, въззивният съд не е допуснал експертиза за установяване на идентичност между процесния имот и имота, описан в продавателния запис от 1908 г., а същевременно е приел неоснователност на иска, поради недоказване на обстоятелството, че процесният имот се включва в имота, придобит от наследодателя на ищците с продавателния запис от 1908 г.
Налице е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението и по въпросите: дали при преценката на обстоятелството попада ли конкретен имот в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ се изхожда само от правилото по чл. 2 ЗСПЗЗ (т.е. от местонахождението и статута на имота към настоящия момент) или е необходимо да е налице и поне една от хипотезите по чл. 10, ал. 1-14 ЗСПЗЗ, при които земите са отнемани от техните собственици; допустимо ли е с гласни доказателства да се установяват имотни граници на земеделски имот, както и невключване на имота в ТКЗС;.
Въззивният съд е приел, че процесният имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, тъй като по КРП от 1992 г. е изключен от кадастралния план и нанесен в плана на новообразуваните имоти, както и поради постановеното в полза на праводателката на ответника реституционно решение по чл. 14 ЗСПЗЗ. Не е изследвал дали имотът е бил обобществяван, коопериран или отнет от собствениците му на някое от основанията, посочени в чл. 10, ал. 1- ал. 14 ЗСПЗЗ.
На следващо място, с въззивната жалба е поискано допускане разпит на свидетели – преки съседи на имота, за установяване на обстоятелството бил ли е обобществяван, отнеман от собствениците и включван в ТКЗС, АПК, ДСЗ процесният имот, от кого е бил ползван към образуване на ТКЗС и след коопериране на земеделските земи в местността. Въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане по съображения, че е недопустимо установяване на тези факти със свидетелски показания.
Приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решение № 338/2011 от 28. 03. 2012 г. по гр. д. № 27/2011 г. на ВКС, 2 г.о. и на решение № 204 от 19. 07. 2010 г. по гр. д. № 191/2009 г. на ВКС, 1 г.о.
По останалите въпроси не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 566 от 20. 12. 2016 г. по гр. д. № 601/2016 г. на Софийския окръжен съд, ГО, 2 възз. с-в.
ПРЕДОСТАВЯ ВЪЗМОЖНОСТ на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да внесат по сметка на ВКС на РБ държавна такса по чл. 18, ал. 2, вр. ал. 3 от Тарифа за държавните такси, които ще се събират от съдилищата по ГПК в размер на 50 лв. и представят доказателства за внасянето й, като указва, че при неизпълнение в срок на горното задължение, касационната жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство прекратено.
След изтичане на срока за внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на отделението – за насрочването му за разглеждане в открито съдебно заседание или на докладчика – за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: