2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
гр. София, 08.01. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 5659 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 4051/31.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3615/2013 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е потвърдено решение № ІІ-61-197/28.11.2012 г. по гр. дело № 13600/2011 г. на Софийския районен съд – в частта, с която са уважени предявените от Е. И. М. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищцата, извършено със заповед № РД-15-002/18.02.2011 г., ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „оперативен счетоводител” при дружеството-касатор и последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 5 960.70 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа, като е оставено без разглеждане възражението на жалбоподателя за прихващане с насрещно вземане за сумата 823.48 лв.; в тежест на касатора са възложени и разноски и държавна такса по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните седем (уточнени и конкретизирани от съда, съгласно т. 1, изр. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправни въпроса, а именно: 1) длъжен ли е първоинстанционният съд конкретно за всеки отделен случай да посочи в доклада си по делото подлежащите на доказване факти и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за тях; 2) длъжен ли е съдът да укаже на страните и за кои от твърдените от тях и подлежащи на доказване факти те не сочат доказателства; 3) следва ли представените от страните писмени доказателства да се докладват и приемат в съдебно заседание и това да се отрази в протокола от заседанието; 4) в кой момент се преклудира възможността да се направи възражение за изтекла погасителна давност; 5) ако насрещната страна не оспори писмено доказателство, представено по делото, може ли да се приеме, че съответният факт, доказван с това доказателство, е доказан; 6) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение и за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция; и 7) в случай, че първоинстанционният съд не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределянето на доказателствената тежест за тях и/или за кои от тях те не сочат доказателства, следва ли доказателствата за тези факти да се съберат от въззивния съд съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в тази връзка сочи и представя (в преписи) следните, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, решения: решение № 452/16.11.2011 г. по гр. дело № 621/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 20/09.03.2011 г. по търг. дело № 311/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 310/30.07.2010 г. по гр. дело № 1086/2009 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 429/21.06.2010 г. по гр. дело № 1151/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС, решение № 417/12.07.2010 г. по гр. дело № 788/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 253/18.05.2011 г. по гр. дело № 1919/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа и че изведените от него седем процесуалноправни въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата по касационната жалба – ищцата Е. И. М., в отговора си излага бланкетно становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да намери уволнението на ищцата за незаконосъобразно, въззивният съд е приел, че дори работодателят (ответникът-жалбоподател по делото) да е доказал реално съкращаване на щатната бройка, то по делото не е установено извършването на законосъобразен подбор. В тази връзка са изложени съображения, че съгласно задължителните указания, дадени с тълкувателно решение (ТР) № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС, подборът обхваща конкретните действия, които се свеждат до оценка работата на всеки участник в него, както и до съпоставянето на приетите показатели за изпълнение на законовите критерии, а, в зависимост от извършеното сравнение, и приемане на решение по основния въпрос кои работници и служители работят по-добре и имат по-добра квалификация. Прието е и че в случая, видно от протокола за извършения подбор и решението за създаване на комисия по подбора, работодателят е одобрил критерии, по които да бъдат оценявани работниците, чиито длъжности се съкращават, но същевременно в протокола за извършен подбор не са обективирани конкретните действия по подбора – извършването на оценката от комисията и как се е стигнало до нея (посочени са само крайните оценки), въз основа на приетите критерии, на работата на всеки от работниците, чиито щат се съкращава. Прието е и че изброяването в протокола за подбор, че комисията е съобразила критериите, както и посочването на оценките на трите лица, доколкото не е ясно въз основа на какво е извършвано оценяването и дали критериите са наистина съобразени, не съставляват обсъждане и оценка на работата на всеки участник, нито съпоставяне на приетите критерии. В тази връзка въззивният съд отново се е позовал на ТР № 3/16.01.2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което контролът на съда за законосъобразност на подбора обхваща проверка на приетите от работодателя и оспорени от работника оценки, по същите критерии, и когато в протокола за извършване на подбор не е отразен начинът, по който комисията е достигнала до оценката, поставена на конкретния работник, дори и подборът да е извършен въз основа на приетите от работодателя критерии, това не е отразено в доказателствата по делото, за да може съдът да прецени дали подборът наистина е извършен съобразно с тях. С оглед на това, въззивният съд е извел и решаващият си извод за незаконосъобразност на уволнението на ищцата – че по делото не е доказано извършването на подбор, съобразно приетите критерии.
От друга страна, с въззивната си жалба жалбоподателят-ответник е навел изрични оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, а именно – че с доклада си по делото му е указал единствено, че носи доказателствената тежест за законосъобразността на уволнението, а именно – че е налице реално съкращаване в щата и че е извършен подбор, без да са му давани указания за доказване на критериите за подбора и за прилагането на тези критерии към всеки от служителите, като не са му дадени и указания, че не сочи доказателства за тези обстоятелства, които са от съществено значение съгласно първоинстанционното решение. В тази връзка жалбоподателят, на основание чл. 266, ал. 3 от ГПК, е поискал с въззивната жалба и събиране на приложени към нея писмени доказателства относно законосъобразното извършване на подбора. С определението си по чл. 267 от ГПК въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане, като е изложил съображения, че в отговора на исковата молба и в първото по делото заседание ответникът не е твърдял, че комисията е извършила обективен подбор и че работодателят е информиран и е приел критериите по подбора, поради което за първоинстанционния съд не е съществувало задължение да му дава указания за тези факти. Прието е и че с доклада по делото на жалбоподателя са дадени подробни указания – че носи доказателствената тежест да установи, че законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение, включително като докаже реално съкращаване на щата и че е извършил подбор, които са относимите към предявените искове факти, поради което оплакването във въззивната жалба за извършени процесуални нарушения е прието за неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира, че с така изложените мотиви към обжалваното решение и към определението по чл. 267 от ГПК въззивният съд е разрешил първите два и последният – седми от изведените от касатора процесуалноправни въпроси (които три правни въпроса са тясно свързани помежду си), в противоречие с практиката на ВКС – посочените и представени от жалбоподателя решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК (изброени по-горе), и т. 2 (с мотивите към нея) от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по тези три процесуалноправни въпроса – първият, вторият и седмият в изложението на касатора.
При обсъждането основателността на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че от трудовата книжка на ищцата се установява, че последната не е започвала работа по трудово правоотношение при същия или при друг работодател след процесното уволнение. СГС е намерил за неоснователно оплакването във въззивната жалба на жалбоподателя, че трудовата книжка не е била приета като доказателства по делото, като в тази връзка са изложени съображения, че същата фигурира в кориците на делото, приложена е към молба на ищцата, в която е вписано, че се прилага, и съдът е докладвал молбата в открито съдебно заседание.
С горните мотиви към обжалваното решение, въззивният съд е разрешил и третия изведен от касатора процесуалноправен въпрос (следва ли представените от страните писмени доказателства да се докладват и приемат в съдебно заседание и това да се отрази в протокола от заседанието) в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 193/29.06.2012 г. по гр. дело № 559/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Там е възприето разрешението, че неприето по делото писмено доказателство, по отношение на което в съдебния протокол е отразена единствено констатация за вида и датата на документа, но ответникът е лишен от правото да оспори същия, не следва да се взема предвид при решаването на правния спор. С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и по този процесуалноправен въпрос – третият в изложението на касатора.
От данните по делото е видно, че жалбоподателят е направил възражение за изтекла погасителна давност, не с отговора на исковата молба (респ. – в срока за подаване на същия), а едва в първото по делото съдебно заседание на първоинстанционния съд. При това положение, изводът на въззивния съд, че съгласно чл. 133 от ГПК това възражение на ответника-жалбоподател е преклудирано (макар и при невярната констатация, че то е направено за първи път с въззивната жалба), е в пълно съответствие със задължителните указания и разясненията, дадени с т. 4 и мотивите към нея от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по четвъртия процесуалноправен въпрос в изложението на касатора – в кой момент се преклудира възможността да се направи възражение за изтекла погасителна давност.
Касационното обжалване не следва да се допуска и по останалите два, изведени от жалбоподателя процесуалноправни въпроса (петият: ако насрещната страна не оспори писмено доказателство, представено по делото, може ли да се приеме, че съответният факт, доказван с това доказателство, е доказан; и шестият: длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение и за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция). От изложението на касатора и от касационната му жалба не става ясно във връзка с кое конкретно писмено доказателство и с кой релевантен за спора факт е формулиран петият правен въпрос, респ. – във връзка с кое конкретно оплакване във въззивната жалба и с какво процесуално нарушение на първоинстанционния съд е формулиран шестият правен въпрос. С оглед на това, не може да се направи извод, че тези два процесуалноправни въпроса са обуславящи решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение и че са от значение за правния спор по делото. Освен това, отговорите на тези два процесуалноправни въпроса са очевидни и същите не създават затруднения в съдебната практика, поради което те не са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следните четири изведени от жалбоподателя процесуалноправни въпроса, а именно: 1) длъжен ли е първоинстанционният съд конкретно за всеки отделен случай да посочи в доклада си по делото подлежащите на доказване факти и да укаже на страните как се разпределя доказателствената тежест за тях; 2) длъжен ли е съдът да укаже на страните и за кои от твърдените от тях и подлежащи на доказване факти те не сочат доказателства; 3) в случай, че първоинстанционният съд не е указал на страните подлежащите на доказване факти, разпределянето на доказателствената тежест за тях и/или за кои от тях те не сочат доказателства, следва ли доказателствата за тези факти да се съберат от въззивния съд съгласно чл. 266, ал. 3 от ГПК; и 4) следва ли представените от страните писмени доказателства да се докладват и приемат в съдебно заседание и това да се отрази в протокола от заседанието.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 149.20 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4051/31.05.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3615/2013 г. на Софийския градски съд;
УКАЗВА на жалбоподателя [фирма] в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 149.20 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.