Р Е Ш Е Н И Е
№ 907
София, 01.12.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети ноември две хиляди и девета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
при участието на секретаря Росица Иванова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 2143 /2008 г.
Производството е по §2,ал.3 от ПЗР на ГПК вр. чл.218а,ал.1,б.”а” и сл. от ГПК (от 1952 г.).
Образувано е по касационна жалба на А. К. Х. от гр. Н. срещу решение от 29.11.2007 г. по гр.д. № 1170 /2006 г. на Бургаски окръжен съд, 1-ви възз. гр. с-в., с което при ново разглеждане на делото от въззивен съд е оставено в сила решение от 30.07.2004 г. по гр.д. № 13 / 2002 г. на Районен съд – Несебър, с което е отхвърлен предявения от А. К. Х. и А. К. А. против А. К. А. и И. С. И. иск с правно основание чл.109 ЗС за премахване на построения от тях гараж и складова стая в северозападната част на собствения на ищците и А. К. А. парцел ****, 690, в кв. 61 по плана на гр. Н.. с посочени граници.
В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост на изводите, че владението на ищците е започнало от 1962 г., а не по-рано, че имотът е бил бивша общинска собственост и че незаконният строеж не пречел на ищците. Необоснованите изводи довели до неправилно приложение на материалния закон.
Ответниците по жалбата З. И. К. и С. И.
А. К. А. и А. К. А. не изразяват становище.
Настоящият състав намира жалбата за неоснователна.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изпълнил указанията, които са му дадени в отменителното касационно решение и след като е обсъдил доказателствата за релевантните факти и доводите на страните, е изложил съображения за това, че ищците не са доказали предпоставките за уважаването на иска – че са собственици на процесния имот и че гаражът им пречи да ползват построената в двора тяхна сграда.
По доводите на жалбоподателя:
Доводът за необоснования извод за началото на владението е неоснователен.
Ищците и ответникът А. К. А., които са брат и сестри са представили нотариален акт № 30, съставен на 10.03.1999 г. за (право на) собственост по давностно владение и наследство върху дворното място – парцел ****, 690, от кв.61, с площ 525 кв.м., придобито по давностно владение и наследство (л.4 и л.66), както и преписи от нотариалното дело. От протокола от 10.03.1999 г. за разпит на свидетели от нотариуса (л.67)е видно, че първите двама свидетели живеят в Несебър от 1962 г. и оттогава са впечатленията им, че имотът е собственост на родителите (бащата) на тримата, а са чували, че те имали имота и отпреди това – 1948 – 1950 г., за което нямат преки впечатления. Третият свидетел също знае, че имотът е бил на бащата на тримата, не пояснява откога, но същият знае, че А. К. А. е купила част от имота от Д. през 1979 г. Съдът не е разпитвал свидетели за придобивна давност.
По нотариалното дело и по делото е представен също препис от нотариален акт № 202 / 1979 г. (л.71), видно то който А. К. А. е придобила чрез покупко-продажба чрез ОНС по ЗСГ от Д. идеални части от процесния имот – 291 /450 ид.ч. от парцел ****, кв.61 по плана на гр. Н..
От това следва, че изводът на нотариуса, че А. А. е придобила всичките 369 /525 ид.части от процесния парцел ****о давностно владение и наследство, е неправилен – част от правата си тя е придобила чрез покупко-продажба. Не е изяснено и дали през 1979 г. тя не е била в брак с И. С. И. , при което тези права биха попаднали в СИО.
По нотариалното дело е представено удостоверение (л.72) от общината за това, че няма никакви данни за отчуждаване на 1 /2 ид.ч. от парцел ****, кв.65, без отбелязване за идентичност с друг по друг план.. Нотариусът обаче е приел този документ за относим (че е за процесното дворно място), но не е признал молителите за негови собственици, а за собственици на парцел **** – 378, 690, от кв. 61.
Според допълнителното заключение на СТЕ обаче (л.60 най-долу), което е проследило устройствения статут на дворното място по плановете от 1959г., 1965 г. и 1985 г., за който прилага скици, парцелът никога не е бил VІІІ-691, в кв.65а. Нещо повече – според вещото лице дворното място е образувано по силата на регулацията през 1965 г. от части от имот пл.н. 27 и парцел **** ГНС (собственост на народния съвет), в кв.61. От обсъдения по-горе н.а. № 202 / 1979 г. (л.71) беше установено, че А. К. А. е придобила чрез покупко-продажба правата на собствениците на имот пл.н. 27.
По делото не са представени никакви доказателства за прехвърляне на правата на общината върху имота, който е участвал в образуването на процесния парцел ****сега УПИ).
Поради всичко това настоящият състав намира за правилен извода на въззивния съд, че н.а. на ищците и А. А. (л.4 и л.66), съставен на 10.03.1999 г., има обвързваща съда доказателствена сила само за представените пред нотариуса документи, но не и за това, че те действително легитимират молителите като собственици. От представените пред нотариуса документи и доказателства по делото следва да се приеме за доказано единствено, че А. А. е придобила част от правата върху имота, но не по наследство и давност, а чрез покупко-продажба.
Доколкото легитимираните от този нотариален акт (А. , А. и А. К. ) не са доказали, че са придобили правата на общината чрез правна сделка, то е правилен изводът на въззивния съд, че те не са могли да ги придобият чрез давностно владение до 1996 г. поради забраната на чл.86 ЗС (в действащата редакция), нито за периода до предявяване на иска. Поради което и доводът на жалбоподателя, че нейният праводател е владял и преди 1962 г., освен че не е доказан (по делото не са събирани свидетелски показания) е и без значение за спора.
Неоснователен е и доводът за необоснованост на извода на съда, че незаконният строеж не пречел на ищците.
След като е обсъдил правата на ответниците по отношение на процесната постройка – гараж и складово помещение, за която И. С. И. е признат за собственик през 1997 г. (л.16) (преди нотариалния акт на ищците и А. А. за дворното място), за която е установено и не се спори, че е изградена през 1986 – 1987 г. и за нея има две различни разрешения за строеж и два проекта от 1987 г. и е установено със заключение на СТЕ, че строежът не им съответства по площ, а на единия проект не съответства и по местоположение, въззивният съд обосновано е приел (въз основа на прието от него заключение на СТЕ, л.32 последен абзац, най-долу), че ищците минават по пътека с ширина 0.98 метра, която се е получила след изграждане на (вътрешна) ограда, успоредна на гаража (в резултат на разпределение на ползването на дворното място) и която не е съобразена с нормативните изисквания, следователно не гаражът пречи на ищците да ползват изградената във вътрешната част на дворното място сграда, а вътрешната ограда.
Поради изложеното и съгласно чл.218ж. от ГПК (от 1952 г.) следва да се приеме, че жалбата е неоснователна, а обжалваното решение – правилно и следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода от спора жалбоподателят няма право на разноски, а на З. К. и С. И. следва да се заплатят направените от тях разноски за адвокатска защита в касационното производство в размер на 300 лева. Останалите страни не претендират разноски и такива не следва да им се присъждат.
Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд, трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение от 29.11.2007 г. по гр.д. № 1170 /2006 г. на Бургаски окръжен съд, 1-ви възз. гр. с-в..
Осъжда А. К. Х. да заплати на З. И. К. и С. И. И. сумата 300 лева разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.