О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 935
София, 17.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело №2039/2013 година.
Производство по чл.230 във връзка с чл.288 ГПК.
С определение от 17.07.2013 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.292 във връзка с чл.229, ал.1, т.7 ГПК, поради наличие на висящо т.д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Налице е произнасяне по поставените въпроси с ТР№ 6/2012 от 06.11.2013 г. по т.д.№ 6 /2012 г. на ОСТГК на ВКС,поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.
Образувано е по касационна жалба,подадена от адв.Е.Д. – пълномощник на А. В. П., срещу решение № 7/15.01.2013 год. на Варненски апелативен съд, постановено по гр.д.№ 388/2012 год.,с което е оставена без уважение молбата на А. В. П. за допълване на решение № 203/23.11.2012 год. по делото на основание чл. 250 ГПК, чрез осъждане на ЗАД [фирма], [населено място], правоприемник на ЗК [фирма], [населено място] да заплати на А. В. П. сумата от 1915,53 лв., която е осъден да заплати на Е. В. Д. като разноски за първа инстанция; както и за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 248, ал.1 ГПК, чрез увеличаване на размера на разноските, които Е. В. Д. следва да заплати на А. В. П. за втората инстанция с още 250 лв., като разноски по частна жалба срещу определение на ОС по чл. 248 ГПК.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
Като основание за допустимост на касационното обжалване инкорпорирано в самата касационна жалба се сочи чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по следните въпроси-1.присъждат ли се разноски за адвокатско възнаграждение,които страната е уговорила,но не е представила доказателства за това;2.може ли страната,която има право да обжалва решението да подава молба по чл.248,ал.1 ГПК и кой е началния момент,от който започва да тече срока по чл.248,ал.1 за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските;3.при подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение,в която липсва оплакване в частта за разноските има ли право въззивният съд да преразглежда този въпрос и да изменя присъдените вече разноски за първа инстанция;4.при подадена молба за допълване и изменение на решението на въззивния съд,с какъв акт следва да се произнесе съда – определение или решение.
Ответникът по касация Е. В. Д., посредством процесуалния си представител – адв. М.Д., е депозирал отговор по чл.287 ГПК,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Третото лице помагач ЗАД [фирма] представя писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК ,с който оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок.
За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
За да направи извод за неоснователност на молбата съдържаща две искания – за допълване на решението по реда на чл.250,ал.1 ГПК и за изменение в частта за разноските по реда на чл.248,ал.1 ГПК, въззивната инстанция е приела, че не е налице основание за допълване на решението нито с диспозитив по отношение на сумата от 1915,53 лв., дължима от застрахователя на П., нито в частта за разноските,тъй като тази сума представлява разноските за първа инстанция, които Е. Д. дължи на А. В. П., а не обратното, както се твърди в молбата.Относно разноските, присъдени в полза на В. за втората инстанция,е приела,че липсва основание за увеличението им с още 250 лв., тъй като по ч.гр.д. 389/12 год. на Варненски апелативен съд, присъединено към въззивното производство, е представено доказателство за уговорено възнаграждение за защита срещу частната жалба в размер на 250 лв., но не е представено доказателство това възнаграждение да е заплатено. Представени са доказателства за заплатено възнаграждение от 500 лв. за защита срещу основната жалба и за 250 лв. възнаграждение за защита срещу жалбата, атакуваща решението за поправка на ОФГ.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Първият от поставените въпроси обуславя въззивното решение, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС/ т.1 от ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС/,според която на възстановяване по реда на чл.78 ,ал.3 ГПК подлежат само действително направените разноски от ответника,в това число и платеното възнаграждение за един адвокат. Съгласно чл.20а ЗЗД договорът за правна помощ има сила на закон за сключилите го лица и поражда действие между тях – чл.21 ал.1 ЗЗД.Споразумението за размера на адвокатското възнаграждение задължава ответника да извърши плащането и с възникване на това задължение се поражда и правото му по чл.78, ал.3 ГПК.Съгласно посоченото ТР/т.1 и т.2/само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл.78 ГПК,поради което, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане.Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък по чл.80 ГПК най-късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция. В противен случай, тя няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно представянето на списък по чл.80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси,който е бланкетен и неотносим. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, както и да бъде поставен с оглед определени изводи на въззивната инстанция,нейни съдопроизводствени действия или бездействия, или процесуални опущения,което в настоящия случай не е налице.За пълнота следва да бъде посочено,че съгласно т.14 от ТР № 6/12 год. на ОСГТК на ВКС началният момент, от който започва да тече срока по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на решението в частта за разноските и по отношение на страната, която няма интерес да го обжалва, тече от уведомяването й за решението, ако същото е обжалваемо.
По третият от поставените въпроси въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Възстановяването на направените от страните разноски е изрично регламентирано в чл.78 ГПК и е обусловено от изхода на спора. Правото да се претендират разноски в исковия процес е едно имуществено субективно право, но от категорията на акцесорните – т.е. от категорията на тези за реализацията на които, законът е предвидил ред на защита, произтичащ от реда по който се реализира защитата на главното материално право. Доказването на разходите е фактически въпрос и съдът, пред когото се претендира възлагането на разноските, трябва да се увери, че те действително са направени. Режимът на обжалване на определението за дължимите разноски, независимо дали е част от акта по същество или е самостоятелен акт се подчинява на този, относим за главния акт.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по последния от поставените въпроси,който също е бланкетен. По действащия ГПК единственият ред за защита и промяна на решението в частта за разноските е този уреден от разпоредбата на чл.248 ГПК. Действащият процесуален закон предвижда два възможни способа за допълване на решението – този на чл.248 ГПК, който урежда изменението и допълването на съдебни актове в частта относно дължимите разноски в производството, и този на чл.250 ГПК, който урежда отстраняването на непълнотите въобще. Непълен е този съдебен акт, в който липсва произнасяне от страна на съда по целия спорен предмет на делото. Спорният предмет се определя според твърденията и исканията на ищеца в исковата молба и насрещните възражения на ответника. Съпътстващите искания за разноски също са част от предмета на делото и когато съдът не се е произнесъл по тях в диспозитива на акта, с който разрешава спора или с който приключва производството по друг начин, съдебният акт е непълен. Именно за отстраняването на този порок е предвиден специалния процесуален ред на чл.248 ГПК, който касае изключително и само хипотезите, в които съдът е пропуснал да възложи разноските или ги е възложил неправилно. Правен принцип е, че специалният закон изключва приложението на общия, а доколкото правилото на чл.250 ГПК обхваща всички случаи на непроизнасяне на цялото искане, това е общото правило. Специалното правило е това по чл.248 ГПК, тъй като то касае само хипотезата на непроизнасяне по искането за разноски. Следователно когато до съда е отправено искане да допълни акта си с произнасяне по въпроса за разноските, приложимият ред е този по чл.248 ГПК,а не чл.250 ГПК.
Не е налице и основанието по чл.280,ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване,тъй като позоваването от страна на касаторът на това основание е бланкетно ,без да сочи или прилага противоречива практика.
Касаторът не е обосновал самото касационно основание по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, т.е. какво е значението на поставените от него въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, каквито данни в случая липсват.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
С оглед изхода на спора касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 400 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.230, ал.1, във вр. чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА гр.д.№ 2039/2013 г. по описа на Върховния касационен съд, ІV г.о.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7/15.01.2013 год. на Варненски апелативен съд, постановено по гр.д.№ 388/2012 год.
ОСЪЖДА А. В. П. ,ЕГН [ЕГН],със съдебен адрес -гр.В., [улица],офис 2 да заплати на Е. В. Д.,ЕГН [ЕГН],жив.гр.В., [улица],ап.10 разноски за настоящата инстанция в размер на 400 /четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: