О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 943
София, 30.11.2018 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 2999 по описа за 2018 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от В. Д. Б., чрез адв, Г. С., срещу въззивно решение № 2855/08.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6985/2017 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна А. С. Ф. отговаря чрез адв. В. Ф. от АК-П., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В условията на евентуалност поддържа, че решението е правилно и законосъобразно, а жалбата неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният Софийски градски съд, като потвърдил решение № I–31–46322/24.02.2017 г. на първостепенния Софийски районен съд по гр.д. № 59697/2015 г., е осъдил В. Д. Б. да заплати на А. С. Ф. сумата от 7 000 евро – главница по договор за заем от 26.02.2014, на осн. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и мораторна лихва в размер на 1060 евро, натрупана в периода от 06.04.2014 до 02.10.2015 г., както и след тази дата в размер на законната лихва, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За да постанови този резултат, съдът установил, че на 26.02.2014 г. между страните бил сключен договор за заем, по силата на който А. С. Ф. предал на В. Д. Б. сумата от 7 000 евро, а тя се задължила да му я върне в срок до 05.04.2014 г. За обезпечаване на вземането заемателката издала запис на заповед от 03.09.2013 г..
По делото са приети два записа на заповед с горната дата – единият, издаден от В. Д. Б. в [населено място], [улица], по силата на който тя се задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А. С. Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Вторият, с който В. Д. Б., с адрес: [населено място], [улица], се задължила безусловно и без протест и разноски да заплати на или на заповедта на А. С. Ф. сумата от 7 000 евро с падеж 05.04.2014 г. Върху него е направено отбелязване, че сумата е възстановена и е получен оргигиналът. В съдебно заседание на 30.11.2016 г. първоинстанционният съд е констатирал съответствие на представеното заверено копие с оригинала, представен от А. С. Ф. с изключение на отбелязването, че сумата е възстановена и е получен оригинала на записа на заповед, както и несъответствие в шрифта на текста под заглавието на запис на заповед, който в копието е по-дребен от оригинала. В съдебно заседание на 13.03.2017 г. първоинстанционният съд е констатирал частична неидентичност между представения оригинал от В. Д. Б. и намиращия се на стр. 7 от делото документ /представен от ищеца с исковата молба/, като в оригинала на място на издаване не е записан ръкописно адреса „гр. София, [улица] ”, и че в оригинала текстът под заглавието „запис на заповед” е с отстъп навътре, а в копието текстът започва без отстъп. Констатирана е частична неидентичност и с документа на стр. 45 /представен от ответницата/, като в оригинала текстът под заглавието „запис на заповед” и самото заглавие са изписани с по-голям шрифт и в оригинала липсва удостоверяването „Сумата е възстановена!” и „Получих оригинала на запис на заповед!”.
Въззивнят съд намерил, че записът на заповед от 03.09.2013 г. не обезпечава договора за заем – и двата представени по делото записа са с по-ранна дата от договора за заем, и в двата липсва отбелязване за извършено плащане, налице е и разминаване в шрифта на представения от ответника оригинал за консататция, нито е установено подписът на представеното копие да е подписан от ищеца.
В заключение, съдът намерил иска за основателен – по установеното заемно правоотношение ответникът – заемополучател не е върнал заетата сума.
Исковете са уважени.
Касторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, евентуално в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК, със следните въпроси: когато и двете страни по делото твърдят едно и също обстоятелство и не спорят относно него, може ли съдът да приеме обратното; може ли вземането по договор да е обезпечено с ценна книга с по-ранна дата; когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли впоследствие да мотивира решението си с извода си, че същото обстоятелство е недоказано; налице ли е преклузия, когато доказателственото искане е направено във второ по ред съдебно заседание във връзка с факти, установени за първи път в това заседание.
Разглеждането на въпроса – когато и двете страни по делото твърдят едно и също обстоятелство и не спорят относно него, може ли съдът да приеме обратното, не е необходимо с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Няма никакво съмнение, а и чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с повдигнатия въпрос, е ясен и непротиворечиво прилаган. По релевантните за спора обстоятелства съдът гради извод относно съществуване/несъществуване, по вътрешно убеждение, при анализ на събраните по делото доказателства, като не е обвързан от твърденията и признанията на страните, а ги обсъжда ведно с другите доказателствени средства (признанието има обвързващо съда значение само в хипотезата на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска, доколкото не са налице условията по чл. 237, ал. 3 ГПК). Съдът може, но не е длъжен да приеме за ненуждаещо се от доказване определен факт или обстоятелство, за което страните не спорят.
Следващият въпрос, доуточнен от състава на Върховния касационен съд – когато съдът в доклада си по делото е приел нещо за ненуждаещо се от доказване, може ли и ако да, при какви условия, да мотивира решението си с извода си, че същото обстоятелство е недоказано, е от значение за постановения резултат – в доклада по делото първостепенният съд е приел, поради липса на спор между насрещните страни, за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че записът на заповед от 03.09.2013 г. обезпечава спорното заемно правоотношение, а в мотивите на първоинстнационното и на въззивното решение е прието, че това е недоказано. Въпросът е от значение за точното приложени на закона, както и за развитие на правото – хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Правният въпрос – може ли вземането по договор да е обезпечено с ценна книга с по-ранна дата, също е включен в предмета на спора и е от значение за постановения резултат. Касаторът твърди, че възприетото от въззивния съд разрешение противоречи на приетото в решение № 93/23.03.2011 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 379/2010 г. и в решение № 1342/03.04.2017 г. на РС-Варна по гр.д. № 11084/2016 г. В първото цитирано решение поставеният въпрос не е разгледан – сам касаторът се позовава на приетото от състава на ВКС кога съдът може да приеме определен факт за ненуждаещ се от доказване, но то няма нищо общо с повдигнатия правен въпрос. След изм. на ГПК с ДВ бр. 86/2017 г., касационно обжалване може да се основава само на противоречие със задължителна съдебна практика и при противоречива съдебна практика на ВКС, но не и на противоречие с казуално решение на първоинстанционен съд, така, че приетото от ВРС не може да послужи като основание за допускане на касационно обжаване.
По отношение на обсъждания въпрос е налице евентуално поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото.
Последният повдигнат процесуалнорпавен въпрос – налице ли е преклузия, когато доказателственото искане е направено във второ по ред съдебно заседание във връзка с факти, установени за първи път в това заседание, е също от значение за крайния резултат по спора. Въззивният съд е отказал да допусне исканата от страната с въззивната жалба експертиза поради настъпила преклузия. По същите съображения и първостепенния съд е отказал да допусне същата съдебно-графологична експертиза във второто по ред съдебно заседение. В същото време, съдилищата не са взели отношение по това, че експертизата е поискана във връзка със спор относно дописване на текст в един от представените по делото записи на заповед и авторството на подписалия отметката, че сумата е възстановена. Съдът, именно във връзка с възникналия в първото по делото заседание спор, е отложил делото с указание за представяне на оригинал. Във второто съдебно заседание сам извършил съпоставка между новопредставения документ и приетите по делото екземпляри, приел разминаване и отказал допускане на експертиза поради преклудиране правото да се оспори истинността на документа. Не е изложил съображения кога и какво е оспорено от страните, нито е направил разграничение кога се спори относно релевантен факт, вкл. кога е налице оспорване по см. чл. 193 ГПК и кога се правят доказателствени искания за установяване на релевантните спорни обстоятелства. Няма извод относно авторството на оспорената част на един от екземплярите, нито е изяснена позицията на ответника по този въпрос. Не е изяснено кой от всички екземпляри съдът е приел за автентичен и без подправки.
Представеното от касатора решение № 93/23.03.2011 г. по гр.д. № 379/2010 г. на I г.о. на ВКС е посочено във връзка с въпроса може ли вземането по договор да е обезпечено с ценна книга с по-ранна дата и, както стана ясно, няма никакво отношение към този въпрос. Същевременно, в решението има произнасяне на състава на ВКС относно допустимите нови доказателства във въззивно производство, но тълкуването е във връзка с ГПК от 1952 г., отм. и уредения с него въззив и даденото по него разрешение е неотносимо към настоящия казус, при сегашната законова регламентация. Позоваването на решение № 300/04.01.2012 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 136/2011 г. е също неотносимо към повдигнатия въпрос, а и към касационните доводи – в цитираното съдебно решение не се тълкува хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, евентуално преклузиите за сочене на доказателства в първа инстанция, а приложението на чл. 147 ГПК. По настоящото делото не е установено, че искането за експертиза е относно новоузнато или нововъзникнало обстоятелство, евентуално относно такова, което по обективни причини не е могло да бъде посочено. Не се твърди и подобен порок в касационната жалба.
В същото време, разрешението на въззивния съд по поставения правен въпрос се явява в противоречие с тълкуването на чл. 266, ал. 3 ГПК от състави на ВКС „в множество съдебни решения“, както сочи касаторът. Такива са напр. разясненията по чл. 290 ГПК в решение № 101/09.07.2018 г., постановено по гр.дело № 2191/2017 г. IV г.о., решение № 26/19.03.2018 г. по гр. д. № 554/2017 г. IV г.о., решение № 167 от 26.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 209/2017 г., I г. о. решение № 72 от 9.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 398/2011 г., II т. о., а още и със задължителните за съдилищата указания в т. 3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В заключение, касационното обжалване следва да се допусне.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно въззивно решение № 2855/08.05.2018 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 6985/2017 г.
УКАЗВА на касатора В. Д. Б., в едноседмичен срок от съобщението, да заплати държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 315,28 лв. по сметка на Върховния касационен съд, като в указания срок изпрати по пощата, или депозира в канцеларията на Върховния касационен съд, доказателства за това.
При неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната.
Ако указанието бъде точно изпълнено, делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: