2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 97
гр. София, 02.05. 2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3457 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Б. В. Д. и Ш. Ф. Д. срещу решение № 211/29.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 207/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд (ПОС). С обжалваното въззивно решение, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 1064/14.12.2017 г. по гр. дело № 3130/2016 г. на Пазарджишкия районен съд (ПРС), въззивният съд е признал за установено по предявения иск по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, в отношенията между двамата касатори-ответници и ищеца Л. С. А., че в полза на последния съществува вземане в размер и на сумата 2 556 лв., представляваща разликата над сумата 14 106 лв. (присъдена с необжалваната и влязла в сила част от решението на първоинстанционния съд) до сумата 16 662 лв. (приетият от въззивния съд общ дължим размер на вземането на ищеца) – обезщетение за неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД от погасяване на задължения на ответниците-касатори по договор за ипотечен кредит от 19.05.2008 г., сключен между тях и „Банка ДСК“ ЕАД, за което вземане е издадена заповед № 1426/15.07.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по частно гр. дело № 2516/2016 г. на ПРС. С обжалваното въззивно решение ПОС се е произнесъл (включително чрез потвърждаване на първоинстанционното определение № 349/01.02.2018 г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр. дело № 3130/2016 г. на ПРС) и по разноските по делото, направени пред двете съдебни инстанции по иска и в заповедното производство, като разноски са възложени в тежест и на двете страни.
В касационната жалба на ответниците Динкови се излагат оплаквания и доводи, съставляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, на изводите на въззивния съд относно размера на тяхното насрещно вземане към ищеца по чл. 59 от ЗЗД, въведено в производството с възражение за прихващане; както и за неправилност, поради нарушение на разпоредбите на чл. 78 от ГПК, на изводите на съда относно разноските по делото. Изложеното в жалбата се поддържа в писмена защита.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Л. С. А. не е подал отговор на жалбата и не заявява становище по нея.
С определение № 5/04.01.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд, като такъв по съществото на правния спор, да обсъди относимите доказателства в тяхната съвкупност, както и възраженията и доводите на страните.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК (израз на която са и посочените от касаторите, решение № 27/02.02.2015 г. по гр. дело № 4265/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 9/25.03.2014 г. по гр. дело № 3700/2013 г. на І-во гр. отд. на ВКС), съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени.
В случая пред въззивната инстанция не е било спорно, че касаторите-ответници дължат на ищеца сумата 24 638 лв. на основание чл. 59 от ЗЗД – по исковата претенция по делото. Не е спорно и основното правно-релевантно обстоятелство по направеното от жалбоподателите-ответници възражение за прихващане също с правно основание чл. 59 от ЗЗД, а именно – че през процесния период 31.10.2013 г. – 31.10.2016 г. ищецът е ползвал без основание собствения им процесен жилищен имот, като е бил във владение на същия още от 19.05.2010 г. Спорни са обстоятелствата относно състоянието на жилището през процесния период, а оттам – и действителният размер на заявеното с възражението за прихващане, насрещно вземане по чл. 59 от ЗЗД на касаторите-ответници към ищеца. Първоинстанционният съд е приел, че възражението за прихващане е доказано и основателно за сумата 10 532 лв., като е възприел основното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, приемайки, че през процесния период жилището е било в добро състояние, въз основа съвкупната преценка на свидетелските показания на А. Д. – майка на ищеца и С. Т. – съсед на имота. Въззивният съд е приел, че възражението за прихващане е доказано и основателно за сумата 7 976 лв., като е възприел допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза по делото, приемайки, че през процесния период жилището е било в недобро състояние. В тази връзка въззивният съд е приел, че от ангажираните гласни доказателства по несъмнен начин било установено, че ремонт на жилището бил направен през периода 2011-2014 г., като към момента на завладяване на имота от ищеца на 19.05.2010 г. той е бил в недобро състояние. Посочено е също, че нямало спор, че до 2013 г. състоянието на жилището не било добро – „в този смисъл са и показанията на св. Д.“.
Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, в противоречие с посочената по-горе практика на ВКС, а също – и в нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), каквото е основното оплакване в касационната жалба на ответниците, въззивният съд изобщо не е обсъдил показанията на незаинтересования свидетел С. Т. (съсед на имота) и се е позовал единствено на показанията на заинтересования свидетел В. Д. (тъст на ищеца), като не е обсъдил и неговите показания, нито пък е извършил съвкупна преценка на тези гласни доказателства с двете експертни заключения по делото. Така допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила е съществено, тъй като е довело до необоснованост на решаващия извод на въззивния съд, че направеното от касаторите-ответници възражение за прихващане е доказано и основателно до размер 7 976 лв., респ. – и на крайния му извод, че те дължат на ищеца и сумата 2 556 лв. т.е. – че исковата му претенция по делото е основателна до размер от 16 662 лв.
Горното налага касиране на обжалваното въззивно решение и разрешаването на спора по същество от настоящата касационна съдебна инстанция.
От съвкупната преценка на показанията на свидетелите Д., Т. и Д. се установява, че между тях няма противоречие, че към 2010 г. състоянието на процесния имот не е било добро – така, както имотът е описан в допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза и вещото лице е определило пазарния наем в размер 7 976 лв. за процесния период 31.10.2013 г. – 31.10.2016 г. с оглед това недобро състояние на имота. В показанията си свидетелката Д. сочи, че не може да каже откога синът ? (ищецът) е в процесния апартамент (тази дата обаче е безспорна между страните – 19.05.2010 г.), но знае, че е взел ключовете за него и е започнал да го ремонтира. Свидетелят Д. дава показания, че е бил извършен един цялостен основен ремонт на жилището, който е започнал през 2013 г. и е завършил към октомври-ноември 2014 г. В показанията си свидетелката Т. сочи, че в имота са извършени два ремонта: единият – през 2011 г., когато е била сменена цялата дограма, направена е била вътрешна топлоизолация на помещенията и ремонт на банята; и вторият – през 2015 г., когато са били сложени големи теракотни плочки в кухнята и коридора. Тъй като показанията на свидетелките Д. и Т. кореспондират помежду си относно времето на извършването на ремонтните дейности в процесния имот, като свидетелката Т. не е заинтересована в полза на никоя от страните по делото, съдът дава вяра на техните показания, а не на показанията на заинтересования в полза на ищеца свидетел Д., които противоречат на показанията на двете свидетелки.
В основното си заключение вещото лице е определило пазарен наем в размер 10 532 лв. за целия процесен период 31.10.2013 г. – 31.10.2016 г., като е взело предвид доброто състояние на процесния имот вследствие на всички извършени в него ремонти, включително смяната на плочките в кухнята и коридора през 2015 г. Тъй като обаче този ремонт не е извършен преди началото на процесния период, то имотът не е бил в такова състояние, в каквото е бил и след този ремонт, през целия процесен период. При това положение и тъй като горните доказателства се обсъждат от съда единствено с оглед установяване на действителния размер на насрещното вземане, въведено с възражението за прихващане по делото, респ. – на действителния размер на предявения иск – след извършване на прихващането, то съдът възприема поначало това основно експертно заключение (а не допълнителното такова), но съгласно разпоредбата на чл. 162 от ГПК редуцира определения от вещото лице пазарен наем в размер 10 532 лв., на сумата 9 800 лв.
По изложените съображения настоящата инстанция намира, че направеното от касаторите-ответници по делото, възражение за прихващане с правно основание чл. 59 от ЗЗД е доказано и основателно за сумата 9 800 лв., респ. – след извършване на прихващането с насрещното вземане на ищеца в размер 24 638 лв., предявеният иск се явява основателен до размер 14 838 лв.
От горното следва, че въззивно решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е уважен за разликата над сумата 14 838 лв. до сумата 16 662 лв., като настоящата инстанция следва отхвърли иска за тази разлика, като погасен и в тази част чрез прихващане с насрещното вземане на ответниците по чл. 59 от ЗЗД. В частта, с която установителният иск е уважен за разликата над присъдения от първоинстанционния съд размер от 14 106 лв. до сумата 14 838 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази част.
Основателно е и оплакването в касационната жалба на ответниците, че при определянето на размера на разноските по делото въззивният съд (включително чрез потвърждаването на първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК) неправилно е присъдил в полза на ищеца пълния размер на направените от него разноски в заповедното производство. Съображенията на въззивния съд за постановяването на този резултат, – че към момента на подаването на заявлението за издаването на съдебната заповед за изпълнение процесното вземане на ищеца е съществувало в пълния му претендиран размер, са неправилни. Те са в противоречие със задължителните указания и разяснения, дадени с т. 12 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В тази връзка следва да се имат предвид и задължителните указания и разяснения, дадени и с т. 9, т. 10в, т. 11в и т. 13, и най-вече – в мотивите към тези точки от същото тълкувателно решение.
По горните съображения и предвид промяната на крайния резултат по съществото на материалноправния спор по делото, обжалваното въззивно решение следва бъде отменено и в частта му относно присъдените разноски по делото, като разноските за заповедното производство и за исковото производство пред трите съдебни инстанции бъдат присъдени с настоящото касационно решение, съобразно крайния изход на материалноправния спор – на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 и чл. 81 от ГПК, както следва:
Ищецът е направил разноски за заповедното производство и за исковото производство пред първата и въззивната инстанция, в общ размер 4 666.16 лв. Искът му е предявен за сумата 24 638 лв. и се уважава от настоящата инстанция за сумата 14 838 лв. С оглед на това, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК – съразмерно с уважената част от иска, двамата ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото в размер 2 810.15 лв.
Ответницата Д. не е направила разноски по делото. Ответникът Д. е направил разноски за исковото производство пред трите съдебни инстанции, в общ размер 2 296.12 лв. Предявеният срещу него иск се отхвърля общо за разликата над сумата 14 838 лв. до сумата 24 638 лв. С оглед на това, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК – съразмерно с отхвърлената част от иска, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника Д. разноски по делото в размер 913.30 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 211/29.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 207/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, – в частта, с която предявеният по делото по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е уважен за разликата над сумата 14 838 лв. до сумата 16 662 лв., както и в частта относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК от Л. С. А. срещу Б. В. Д. и Ш. Ф. Д., установителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за разликата над сумата 14 838 лв. до сумата 16 662 лв., като погасен чрез прихващане и за тази разлика с насрещното им вземане за обезщетение на основание чл. 59 от ЗЗД за ползването без основание през периода 31.10.2013 г. – 31.10.2016 г. на собствения им недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], вх. „…“, ет. …, ап. …, с идентификатор ……
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, Б. В. Д. с ЕГН [ЕГН] и Ш. Ф. Д. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на Л. С. А. с ЕГН [ЕГН] сумата 2 810.15 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК, Л. С. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Б. В. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата 913.30 лв. – разноски по делото.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 211/29.05.2018 г., постановено по въззивно гр. дело № 207/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, – в останалата част, с която предявеният по делото по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, установителен иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД е уважен за разликата над сумата 14 106 лв. до сумата 14 838 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: