3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№987
гр. София,20.12.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т. д. N 1874 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма] и на ищците М. и Л. К, срещу решение №861 от 21.05.2012г. по гр.д. № 223/2012г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 17.10.2011г. по гр.д. № 10144/2009г. на Софийски градски съд, с което исковете по чл.226, ал.1 КЗ са уважени срещу [фирма] и същите са отхвърлени като неоснователни, като е осъден евентуалния ответник – [фирма], да заплати на всеки от двата ищци по 100 000 лева обезщетение за неимуществени вреди по чл.226, ал.1 КЗ, ведно със законна лихва от 20.04.2008г. до окончателното плащане на сумата и са присъдени съдебни разноски.
В двете касационни жалби се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради всички, предвидени в чл.281, т.3 ГПК основания – нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят, [фирма], поддържа и, че е бил лишен от възможността да участва във въззивното производство, разгледано в едно съдебно заседание, за което не е бил призоваван. Допускането на касационното обжалване се основана на допълнителните предпоставки чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответниците, считат, че не са налице основанията за допускане на касационен контрол, а при евентуалност – се позовава и на неоснователност на жалбите. Ответниците – трети лица помагачи, Ш. Ч и И. Ч, навеждат и твърдението за недопустимост на касационната жалба ищците, поради липса на правен интерес, с оглед уважаване изцяло на исковете по отношение на застрахователя-евентуалния ответник.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Възражението за недопустимост на жалбата на ищците, е неоснователно, тъй като същите имат правен интерес да бъде уважен иска им срещу предпочитания ответник- застраховател.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за недоказана вината на водача „Форд Торнео”, въз основа, на което е счел, че не са налице и предпоставките за ангажиране на отговорността на неговия застраховател по риска „Гражданска отговорност”, посочен като предпочитан ответник. Според решаващия състав, при липса на свидетели – очевидци, механизмът на произшествието е този, установен на базата на заключението на тройната автотехническа експертиза, въз основа, на което е приет за незаконосъобразен извода на пърноинстанционния съд за съпричиняване на злополуката от двамата водачи на МПС и е направен извод за причиняване на произшествието единствено от водача на лекия автомобил „Опел Вектра”, който в нарушение на правилата на движение по чл.8, ал.1 ЗДвП, се е намирал без очевидна причина към момента на удара в насрещната лента за движение на л.т.а „Форд Торнео” и с оглед скоростта на движение на двамата автомобила в конкретните пътни условия ударът е бил непредотвратим от техническа гледна точка. Въпреки, че е прието, че л.т.а. „Форд Торнео” е бил управляван към момента на произшествието от водач след употреба на алкохол /2.89 промила в кръвта/ и наркотични вещества и се е движил със скорост от 128 км/ч на междуградски път, въззивната инстанция е счета, че не може да се направи извод за виновното поведение от страна на водача на този автомобил, тъй като в неговата посока на движение не е имало ограничения на скоростта, липсват категорични данни алкохолът и наркотиците да са повлияли по някакъв начин на поведението му и да са допринесли за катастрофата. Във връзка с отхвърлянето на иска срещу предпочитния ответник, въззивният съд е оставил без разглеждане евентуалният иск срещу Гаранционния фонд по съображения, че отговорността му е обусловена от липсата на застрахователно правоотношение по риска „Гражданска отговорност” между [фирма] и водача на л.т.а „Форд”, като са уважени евентуалните искове по чл.226, ал.1 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД срещу [фирма], в качеството му на застраховател по риска „Гражданска отговорност” на водача на л.а. „Опел”, виновен за станалото пътно-транспортно произшествие.
Всички касатори / [фирма] и ищците М. и Л. Каймакови/ в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК сочат за обуславящ изхода на делото едни и същ процесуалноправен въпрос – може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения, защо не ги възприема и свързания с това подвъпрос дали може да се обсъди само част от заключението, като другата част се игнорира без да се изложат мотиви за това. Поддържа се, че въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС – основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Жалбоподателите формално се позовават и на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въпросът относно съвкупната преценка на доказателствата, доколкото въззивният съд не е обсъдил част от експертизите, приети от първата инстанция, и не е изложил мотиви защо не възприема част от изводите на тройната експертиза, се явява обуславящ за изхода на спора, разрешен на база на част от дадените в заключението на тройната експертиза отговори във връзка с механизма на ПТП. Ето защо, по отношение на него е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Това не се отнася до останалите въпроси, поставени от касаторите, които не са били обсъдени от въззивната инстанция и не са обусловили изхода на делото.
Настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по конкретизирания, съобразно т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпрос: „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения, защо не ги възприема”, за проверка за съответствие на въззивния акт с разрешението, дадено в решение № 24/ 28.01.2010г. на ВКС по гр.д. № 4744/ 2008г. на I ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът, [фирма], следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3970 лева. Жалбоподателите, М. К. и Л. Каймакови, са освободени от внасянето на държавна такса по чл.83, ал.2 ГПК.
Водим от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №861 от 21.05.2012г. по гр.д. № 223/2012г. на Софийски апелативен съд по подадените от [фирма], М. К. и Л. К, касационни жалби.
УКАЗВА на касатора, [фирма], в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 3970 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване по жалбата на [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.