О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 999
София, 28.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3519/2014 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Й. Г. чрез адвокат К. И. Д. срещу въззивно решение №106 от 13.03.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 125/2014год. С това решение след като е отменил решение №2209/27.12.2013 г., постановено по гр.д.№ 1860/2013 г. по описа на Русенския районен съд, въззивният съд е ПРИЗНАЛ за установено по отношение на Г. Й. Г. от [населено място], [община] п., че съществува вземането на Т. М. М., П. Й. Ш. и В. М. К.-Ш. за сумата в размер на 6250 лв.- представляваща неплатена част от продажна цена по предварителен договор за покупко- продажба на МПС, сключен на 23.03.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 09.01.2013г. до окончателното плащане и за сумата в размер на 1002.92 лв.- обезщетение за забава за периода 10.04.2011 г.- 09.01.2013 г. по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр.д.№ 127/2013 г. на Р..
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. За да обоснове наличието на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът изразява несъгласието си с формирания от съда извод, че “лице в качеството на подавач по предварителен договор за покупко-продажба, може да предяви осъдителен иск за заплащане на цената на процесното МПС преди да се обяви предварителния договор за окончателен в производство по чл.19 , ал.З от ЗЗД, тъй като това е единствената им правна възможност визирана в чл.79, ал.1 от ЗЗД”. В изложението се релевират и оплаквания за непълен и неточен анализ на доказателствата, следствие на което са формирани грешни крайни изводи. Като обуславящи изхода на спора сочи въпросите: 1/“Допустимо ли е да се предяви осъдителен иск с който да се иска заплащането на уговорената цена по предварителен договор за покупко-продажба, без той да е обявен за окончателен”; 2/ “ Предварителният договор като самостоятелен вид договор, чрез който страните подготвят сключването на окончателен договор, освен иска по чл.19, ал. 3 от ЗЗД, притежават ли право на иск за заплащане на цената уговорена в предварителния договор, ако това право не е уговорено в предварителния договор”; 3/”Допустимо ли е да се развали предварителен договор за покупко-продажба от страните по договора без издирване на изправна страна, приложими ли са правилата на чл.87 от ЗЗД по отношение на предварителния договор за покупко-продажба, без същия да е обявен за окончателен по чл.19, ал.З от ЗЗД”. Счита, че отговорът на тези въпроси е решен в притиворичие с практиката на ВКС , както и, че е от значение за точното прилагане на закона, както и развитието на правото.
Ответните страни Т. М. М., П. Й. Ш. и В. М. К.-Ш. в представен писмен отговор чрез адв. Н. вземат становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с обжалваем интерес над 5000лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Т. М. М., П. Й. Ш. и В. М. К.-Ш. против касатора иск с правно основание чл.422 от ГПК – за установяване на вземането им в размер на 6250 лв., представляваща неплатена част от продажна цена по предварителен договор за продажба на МПС, и 1002.92 лв.- обезщетение за забава за периода 10.04.2011г.- 09.01.2013г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№ 127/2013 г. на Р.. С решението си първоинстанционният съд е отхвърлил исковете – главен и акцесорен, като е приел, че изпълнението на задължението на ответника по предварителен договор не може да бъде реализирано извън производството по чл.19, ал.З от ЗЗД, поради което в полза на ищците не било възникнало субективното право да искат реално изпълнение на задължението за заплащане на продажната цена по предварителния договор. Въззивният съд след отмяна на това решение е уважил предявените искове. За да постанови този резултат е приел за установено от фактическа страна, че на 23.03.2011г. страните по делото са сключили в писмена форма с нотариална заверка на подписите предварителен договор за покупко- продажба на МПС, по силата на който ищците в качеството им на продавачи са поели задължението да прехвърлят собствеността върху собственото си МПС- автобус с рег.№ С. в срок до 20.09.2011 г. срещу задължението на ответника да заплати продажната цена в размер на 10 000 лв. в срок до 10.09.2011 г.; че в чл.3 от договора страните са уговорили и начин на плащане – на части, като са визирали размера на дължимите вноски и техния падеж; че в деня на сключване на договора купувачът е заплатил сумата в размер на 1250 лв., че е платил част втората вноска – в размер на 2500 лв., след което преустановил плащанията на сумите; че ищците са предали владението на автобуса на ответника, като същият е удостоверил в договора, че няма претенции относно техническото състояние на МПС. При тези фактически данни е обосновал извод, че по силата на договора за ищците като продавачи е възникнало задължението да прехвърлят собствеността на процесното МПС и да предадат владението върху вещта, а за ответника в качеството му на купувач е възникнало задължение да заплати продажната цена в уговорения размер и по визирания в чл.3 от договора начин; че същите са предали владението на вещта, предмет на договора и поради това са изправна страна, като задължението им да прехвърлят собствеността върху процесното МПС е обусловено от изпълнението на задължението за заплащане на продажната цена от страна на купувача; че ответникът е платил само част от продажната цена, както и че е налице неизпълнение на поетото от него задължение да плати в уговорените размери и падежи продажната цена; че предвид това неизпълнение в полза на ищците като изправна страна по договора е възникнало субективното право да претендират реално изпълнение на задължението от ответника, заедно с обезщетение за забава. Изхождайки от характеристиката на иска по чл.19 ал.3 ЗЗД и от съпоставката на този конститутивен иск с предявения осъдителен иск съдът е обосновал извод, че защитата посредством първия е много по-пълна, тъй като при решение, постановено по осъдителен иск се открива възможност за принудително изпълнение, докато при конститутивно решение на лицето се дава директно дължимата правна промяна, и то не се нуждае от друго защитно производство, по реда на което да осъществи потестативното си право. Приел е също, че от същността на производството по чл.362-364 от ГПК при иск по чл.19, ал.З от ЗЗД следват и неговите особености. В това производство съдът следва да замести с решението си обещания договор и не разполага с правото да внася каквито и да е било изменения в съдържанието му, тъй като е задължен в съдебния акт да възпроизведе клаузите на обещания договор, така както те са очертани в предварителния договор, когато счете, че искът е основателен. Ако решаващият съд приеме, че купувачът не е изпълнил свое основно задължение при сключване на окончателния договор – да изплати покупната цена или остатъка от нея, той постановява в решението по реда на чл.362, ал.1 от ГПК, че замества окончателния договор при условие, че ищецът изпълни задължението си /същото може да бъде парично задължение или непаричио /. Цитираната правна норма има предвид само хипотези, в които купувачът, който не е платил продажната цена е предявил иск по чл.19, ал.З от ЗЗД, а не обратната хипотеза. Това е така тъй като вземането за цената не е предмет на делото, защото проверката относно съществуването на това вземане има значение единствено за режима на решението, с оглед поставянето на условие да се изпълни това задължение в рамките на законовия срок по чл.362 от ГПК.
Приел е и това, че за ищците в качеството им на продавачи по предварителния договор не съществува правна възможност да реализират правото си да получат продажната цена на процесното МПС в производство по чл.19, ал.3 от ЗЗД, инициирано от тях, а единствената правна възможност да упражнят субективното си право, визирано в чл.79, ал.1 от ЗЗД е по общия исков ред, съответно в заповедно производство. Счел е за неоснователен доводът на ответника, че не дължи плащане на цената, тъй като е развалил договора. За да обоснове извода си е посочил, че с правото по чл.87 от ЗЗД разполага изправната страна по договора, а по делото не са налице доказателства, които да сочат, че ищците не са изпълнили задължението, породено от него. Напротив, същите са предали процесния автобус в изискуемото техническо състояние, което обстоятелство е изрично посочено от ответника в договора и което се установява и с разпита на свидетелите, като по делото няма доказателства, че процесният автобус е предаден негоден за нормална експлоатация, което би могло да обоснове правна възможност ответникът да развали процесния договор. Приел е също, че от анализа на доказателствата се обосновава извод, че предварителният договор за покупко-продажба на МПС не е развален, както и че ответникът не платил изцяло продажната цена в заявеният от ищците размер, което обуславя основателността на иска за установяване на това тяхно вземане, а така също и на акцесорната претенция.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав намира следното:
Съобразно разрешенията по спорни въпроси на касационното обжалване, дадени с ТР№1/19.02.2010г., преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд се произнася дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общи и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на 4-то г. о. с оглед правомощията му по чл. 288 ГПК, счита, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне поради вероятна недопустимост на обжалваното решение.
Евентуалната недопустимост както вече бе посочено е изведена като самостоятелно основание за допустимост на касационното обжалване /извън изрично регламентираните по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК/ по тълкувателен път с Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 /т. 1/, като за тях съдът следи служебно, дори и без изрично позоваване от страна на касатора. В случая касаторът сам навежда твърдения и развива доводи за недопустимост на въззивното решение.
Досежно това дали обжалваното решение е нищожно или недопустимо и на какво основание съдът се произнася с решението по чл. 290 ГПК.
С оглед на горното не се налага обсъждане на останалите основания за допустимост на касационното обжалване, посочени и обосновани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІVг.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №106 от 13.03.2014г. на ОС [населено място], постановено по в.гр.д.№ 125/2014год.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 102,47лв. и в същия срок да представи вносен документ за това, в противен случай производството ще бъде прекратено.
При изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на ІV г.о. за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: