8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 497
гр. София, 23.06.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 950 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], представляван от адв.А. Т., срещу решение № 650 от 07.11.2014г. по в.т.д. № 1006/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав, с което е потвърдено решение № 267 от 05.06.2014г. по т.д. № 145/2010г. на Старозагорски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от [община] против [фирма] иск за заплащане на договорна неустойка в размер общо на 30 000 лева, представляващи част от общо дължимите 1 034 000 лева, от които: 25 500 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.1 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 845 000 лева; 3 500 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.2 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 169 000 лева и 1 000 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.8 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 20 000 лева, и [община] е осъдена да заплати на [фирма] разноски в размер на 2 520 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че доколкото е налице неизпълнение на поетите по чл.7 и чл.8 от договор № Д 08-65/31.10.2007г. за покупко-продажба на недвижим имот задължения, то това неизпълнение не се дължи на виновно поведение от страна на купувача. Твърди, че въз основа на установените по делото факти следва да се направи извод, че действително е налице обективна невъзможност за изпълнение на задълженията по договора от страна на ответника, като той сам е предизвикал с действията си тази обективна невъзможност, което от своя страна е основание за дължимостта на претендираните неустойки по договора. Счита изводите на въззивния съд за неправилни и необосновани, тъй като не е отчетен фактът на различното качество, в което действа [община] в двата случая – като страна по договор за продажба и като административен орган, който осъществява административните си функции, които са й вменени по силата на ЗУТ. Твърди, че при внесено за разглеждане в общинската администрация искане за изменение на ПУП от физически или юридически лица единствените правомощия на администрацията са да провери дали са налице законовите изисквания за изменението, без тя да има правомощия да преценява по целесъобразност дали да одобри или не исканото изменение. Поддържа, че въззивният съд е допуснал и нарушение на съдопроизводствените правила, като е приел, че определението на първоинстанционния съд, с което не е допуснато увеличение на предявения иск, не подлежи на обжалване и следователно на инстанционен контрол. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което обосновава наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Въззивната инстанция, проверявайки допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, осъществява ли контрол върху правилността на определенията по чл.214 ГПК – поддържа, че въпросът е решен в противоречие с определение № 294 от 12.04.2012г. по ч.гр.д. № 249/2012г. на ВКС и решение № 107 от 10.07.2012г. по т.д. № 998/2011г. на ВКС;
2. Следва ли съдът, при подадена молба по чл.214 ГПК, служебно при условията на чл.101 ГПК да извърши проверка на редовността на извършеното процесуално действие и при констатиране на нередовност да даде точно и ясно указание на страната в какво се състои нередовността и как тя може да я отстрани, като даде определен срок за това – поддържа, че по този въпрос не е налице съдебна практика;
3. Действията на общината, с които тя осъществява своите правомощия като административен орган, следва ли да бъдат приемани като действия по изпълнение или неизпълнение на задълженията като страна по един договор, в който тя участва като гражданско правен субект– поддържа, че по този въпрос липсва съдебна практика, поради което допускането на касационно обжалване ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът [фирма], представляван от адв. А. С., оспорва касационната жалба. Поддържа, че с оглед цената на обективно съединените искове за неустойка, на касационно обжалване подлежи въззивното решение само по първия иск с цена 25 500 лева. Релевира възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираните от касатора въпроси не касаят съществото на спора и не са обусловили крайния му изход. Твърди, че по първия процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като цитираната от касатора практика не касае идентични казуси и в този смисъл е неприложима. Поддържа, че по отношение на втория процесуалноправен въпрос законът е ясен и категоричен и не се нуждае от допълнително тълкуване. Счита, че отговорът на поставения материалноправен въпрос не предопределя изхода на спора, тъй като решаващият извод на въззивния съд е, че не е настъпило условието, предвидено в чл.9 от договора, и не е започнал да тече срокът за изпълнение, т.е. не е налице неизпълнение на поетите от страна на ответника задължения.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но е частично недопустима.
Обжалваното въззивно решение е постановено по обективно съединени частични искове с правно основание чл.92 ЗЗД – за заплащане на сумата 25 500 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.1 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 845 000 лева; за заплащане на сумата 3 500 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.2 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 169 000 лева, и за заплащане на сумата 1 000 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на чл.8 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 20 000 лева. Решението по частичните искове с цена 3 500 лева и 1000 лева не подлежи на касационно обжалване съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като цената на всеки от тях е под 10 000 лева. Въззивното решение в частта по иска с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата 25 500 лева, представляваща договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.1 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 845 000 лева, подлежи на касационно обжалване, поради което подадената касационна жалба в тази част е допустима.
Въззивният съд в решението си е обсъдил направеното във въззивната жалба оплакване относно отказа на първоинстанционния съд да допусне исканото от ищеца увеличение на исковете от 30 000 лева на 1 034 000 лева, както и поддържането на това искане във въззивната инстанция. Приел е, че макар и направено в срока по чл.214, ал.1 ГПК, искането за увеличаване на размера на предявените частични искове е било нередовно, тъй като не е било придружено с документ, удостоверяващ внесена държавна такса за увеличения размер, както и че определението на първоинстанционния съд в този случай не подлежи на обжалване и следователно – на инстанционен контрол. Приел е още, че във въззивното производство е недопустимо увеличаване на иска, предвид изричната разпоредба на чл.214, ал.1, изр.3 ГПК, с оглед на което предмет на делото във въззивната инстанция е обжалваното решение, постановено по частични искове с общ размер 30 000 лева.
Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства и е счел, че спорът между страните по повод предявените искове се отнася до наличието на заявените от ищеца твърдения – налице ли е виновно неизпълнение на поетите от ответното дружество инвестиционни задължения по договора за покупко-продажба на общинския имот. В тази връзка въззивният съд е приел за безспорно, че съдържащото се в тръжната документация задължение за инвестиции е с различно съдържание по обем от същото задължение, залегнало в аналогичната разпоредба на сключения след проведената публична продан договор между страните. Посочил е, че според т.1. от Условията за конкурса, съдържащо се в Решение № 466/08.06.2006г., Протокол № 39 на ОС – Казанлък, се съдържа условие, задължаващо купувача, след събаряне на съществуващите сгради и разчистване на терена да изгради в имота търговски обект и О. със ЗП, не по-малка от 1000 кв.м., като това условие е дословно възпроизведено и в чл.71, ал.1 от проекта за договор, предвиден за сключване със спечелилия конкурса купува. Констатирал е, че за разлика от така приетите предварителни условия на конкурса, уговорката в чл.7, ал.1, съдържаща се в сключения с дружеството договор, има съвсем различно съдържание – според нея купувачът вече се задължава със свои сили и средства да изгради в УПИ, предмет на продажбата, Търговски и бизнес център, съгласно одобрен от главния архитект на общината технически или работен инвестиционен проект, изпълнен в съответствие с представения идеен проект към офертата на купувача, за участие в конкурса, представляваща неразделна част от договора. Въззивният съд е приел за безспорно, че такъв идеен проект е бил представен с офертата на ответното дружество за участието му в конкурса, както и че след продажбата от ответника на идеална част от имота на [фирма], след изменението на ПРЗ и извършената доброволна делба, предложеният идеен проект за застрояване на продадения чрез конкурса имот не би могъл да бъде осъществен, нито пък че ответникът е поискал разрешение за проектиране и строителство на такъв обект. Приел е, че от друга страна, ответникът е поискал разрешение за съгласуване и одобряване на инвестиционен проект и издаване на Разрешение за строеж в получения чрез делбата УПИ II – 8708 и според приетото и неоспорено от страните заключение на СТЕ, налице е техническа възможност в УПИ П-8708 да се реализира строителството, предложено в условията по решението на общинския съвет за провеждане на конкурсната процедура, както и предложеният от ответника за същия УПИ комплексен проект за инвестиционна инициатива съответства на идейния проект, приложен към офертата, спечелила конкурсната процедура.
Въз основа на тези фактически изводи въззивният съд е приел, че доколкото е налице неизпълнение на поетите с чл.7 и чл.8 от договора задължения, същото не се дължи на виновно поведение от страна на купувача, като е неоснователно в тази насока твърдението, че ответното дружество само се е поставило в невъзможност да изпълни поетото задължение, продавайки част от закупения имот. Посочил е, че самата продажба на идеални части от имота не съставлява такава пречка, тъй като забрана за такова разпореждане не съществува в договора и тъй като това отчуждаване по никакъв начин не влияе върху ПУП и съответно върху възможностите за застрояване. Изложил е съображения, че основната пречка да бъдат изпълнени задълженията, заложени в чл.7 и чл.8 от договора, е промяната в ПРЗ от 2008г. и обособяването на два отделни УПИ, извършено след продажбата, което изменение е било формално осъществено от общинската администрация и утвърдено от кмета на [община] съгласно предвидената за това законова процедура, с оглед на което е заключил, че са възникнали обективни и непреодолими пречки за реализирането на предвидения в договора инвестиционен проект. Въз основа на това е достигнал до извода, че неизпълнението на задълженията по чл.7 и чл.8 от договора не може да бъде вменено във вина на длъжника, което обуславя освобождаването му от отговорност съгласно чл.81, ал.1 ЗЗД.
Въззивният съд е изложил и съображения, че изискуемите според конкурсните условия инвестиции в принадлежащия на ответното дружество имот са изпълними и ответникът своевременно е предприел стъпки за реализирането им, но предвид липсата на разрешение за проектиране и строителство на предложения от ответника комплексен проект за инвестиционна инициатива, не е настъпило и условието, предвидено в чл.9 от договора, и не е започнал да тече срокът за изпълнение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Въззивният съд, макар да е посочил, че определението на първоинстанционния съд по чл.214 ГПК не подлежи на обжалване, е изложил мотиви, че искането за увеличение размера на предявените частични искове е било направено в срок, но е било нередовно, тъй като не е било придружено с документ, удостоверяващ внесена държавна такса за увеличения размер. Следователно поставеният първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивната инстанция да осъществи контрол върху правилността на определението по чл.214 ГПК, не е релевантен, тъй като въззивният съд е обсъдил редовността на направеното искане по чл.214 ГПК и наличието на предпоставките за допускането му. Вторият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на съда при нередовности на подадена молба по чл.214 ГПК да даде указания за отстраняването им, също не е релевантен. С определение в с.з. на 27.01.2014г. първоинстанционният съд във връзка с подадената от ищеца молба за увеличение на иска е дал указания, че ищецът следва да представи платежен документ за довнесена държавна такса съобразно поисканото увеличение и, тъй като такава не е била внесена, искането е било оставено без уважение. Следователно първоинстанционният съд е констатирал нередовността на подадената молба по чл.214 ГПК и е дал указания за отстраняването й, а крайният му извод за недопустимост на искането е обусловен от неизпълнение на дадените указания.
Поставеният материалноправен въпрос, който следва да бъде уточнен в следния смисъл : „Действията на Общината, с които тя като административен орган осъществява своите правомощия, предоставени й по силата на ЗУТ, следва ли да бъдат приемани като действия по изпълнение или неизпълнение на задълженията й като страна по един договор, в който участва като гражданскоправен субект“, е релеватен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на него е осъществена и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. По формулирания материалноправен въпрос не е създадена съдебна практика, поради което може да се направи извод, че касационното разглеждане на поставения от касатора правен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото в смисъла, вложен в нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и изяснен в т. 4 от цитираното тълкувателно решение. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора материалноправен въпрос.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 510 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [община] касационна жалба против решение № 650 от 07.11.2014г. по в.т.д. № 1006/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 267 от 05.06.2014г. по т.д. № 145/2010г. на Старозагорски окръжен съд за отхвърляне на предявените искове за сумата 3 500 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.2 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 169 000 лева и за сумата 1 000 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.8 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 20 000 лева.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 650 от 07.11.2014г. по в.т.д. № 1006/2014г. на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, I състав, в частта, с която е потвърдено решение № 267 от 05.06.2014г. по т.д. № 145/2010г. на Старозагорски окръжен съд за отхвърляне на предявения иск за заплащане на сумата 25 500 лева – договорна неустойка за неизпълнение на чл.7, ал.1 от договор за покупко-продажба на недвижим имот № Д-08-65/31.10.2007г., част от общо дължимата неустойка от 845 000 лева.
УКАЗВА на [община] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 510 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението в частта, в която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: