4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 131
София 18.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3773 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадена касационна жалба от П. А. П. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Н. против въззивно решение № 1608 от 1.07.2019г. по в.гр.д. № 5986/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5826 от 7.09.2018г. по гр.д.№ 7900/2017г. на Софийски градски съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да му заплати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата от 5 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство по обвинение за извършено деяние по чл.354а, ал.1 и ал.2 НК, приключило с оправдателна присъда по н.ох.д.№ С-77/2012г.на СпНС, ведно със законната лихва от 7.08.2013г., като е отхвърлен иска в останалата му част до претендираните 30 000лв. и са присъдени разноски.
Касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. /Основанията за неправилност на въззивния акт по чл.281 ГПК, които също изтъква, не могат да бъдат обсъждани в производството по допустимост по чл.288 ГПК/. Въпросът, във връзка с основанията по допустимост, който поставя е във връзка с преценката на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД. Изложените доводи са, че въззивният съд не е отчел редица относими към конкретния случай обстоятелства, а именно: срокът на производството от 3г.и 4м., през който ищецът е бил принуден да живее в страх, че ще бъде осъден несправедливо, изпитваното безпокойство, че след като в продължение на седем месеца е бил с мярка „задържане под стража”, определената му впоследствие „парична гаранция” по всяка време може да бъде заменена с предходната по-тежка такава, не е оценена по релевантен начин тежестта, с която наказателното производство се е отразило върху емоционалното и психологическо състояние на пострадалия и по-специално фактът, че е довело до прекратяване на връзката му с любимата му жена, както и последиците от установената като причинена „протрахирана депресивна реакция с параноялни елементи”. Позовава се на противоречие с ППВС №4/1968г.
Отговор по подадената касационна жалба не е постъпил.
Касационната жалба а подадена в срока по чл.283 от ГПК и а срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение от 5 000лв., като е съобразил следното: наказателното производство е продължило 3г.и 4м. /от 9.04.2010г., когато е повдигнато обвинението до влизането в сила на оправдателната присъда на 7.08.2013г./, преминало е през досъдебна и съдебна фаза, като последната е включвала 10 съдебни заседания, на които ищецът се е явявал лично, обвинението е за деяние по чл.354а НК, за което се предвижда наказание от три до десет години лишаване от свобода, лицето е имало наложена мярка за неотклонение „задържане под стража” в продължение на седем месеца. Въззивният съд е съобразил и събраните гласни доказателства, въз основа на които е извел извода си, че настоящето наказателно производство се е отразило негативно на ищеца, то е станало причина ищецът да отслабне с 17 килограма, той е изпитвал притеснения, страх, бил е подложен на стрес, затворил се е, отказвал е да общува, изпитвал е срам и неудобство. При определяне на размера на дължимото обезщетение, съдът е съобразил и че през процесния период освен настоящата, срещу ищеца е била образувана и друга преписка /пр.пр.№ 119/2005г.в РП Лом/, срещу не го се е водило и друго досъдебно производство, за тежко деяние /по чл.129 НК/, във връзка с което той впоследствие е бил признат за виновен по н.о.х.д.№ 2778/2016г. По това дело е осъден за общо десет престъпления, всички извършени през периода 2011-2014г., като му е наложено общо наказание. Съобразявайки тези факти, съдът е приел, че негативните изживявания във връзка с настоящето обвинение са се отразили на лицето, но в по-малка степен, в сравнение с лице, което никога не е било регистрирано за извършено престъпление, не е било обект на наказателно преследване, завършило с осъдителна присъда. За недоказани съдът е приел твърденията на ищеца за наличие на причинна връзка между воденото наказателно производство и невъзможността ищеца да си намери работа и да се издържа, тъй като със справка от НОИ е установено, че ищецът не работи от 2009г., т.е. преди да му е повдигнато процесното обвинение от април 2010г. и да бъде задържан под стража. За недоказана е приел и наличието на причинна връзка с изпадането в депресия, пред вид липсата на представени медицински доказателства, с които да бъде удостоверено извършване на прегледи и консултации или предприемане на конкретно лечение в релевантния период след 2010г. Тези факти, при съобразяване възрастта на лицето /30г./, икономическите условия и стандарта на живот, са мотивирали съдът да определи размера на обезщетение по чл.52 ЗЗД.
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставения от касатора въпрос досежно приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване, поради липса на посочените специални основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Въпросът, касаещ начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил обстоятелства, които са от значение за спора, включително и тези, на които акцентира касатора, като е изследвал конкретното отражение на всяко едно от тях върху личността на пострадалия. Определил е адекватният размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди, след като е съобразил установените факти, обсъдил е ангажираните доказателства, наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по-висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Доколкото съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /за всеки случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/, не може да се сподели разбирането на касатора за приложимост на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, поради необходимост от уеднаквяване на практиката. По въпросът за начина на определяне на размера на дължимото обезщетение и за съдържанието на понятието „критерии за справедливост” е налице единна практика, която е съобразена от въззивния съд. Когато съдът е отчел установените конкретни обстоятелства с техните обективни характеристики, от значение за съответния случай /характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици с тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, данни за предишни или други осъждания, начин на живот и обичайна среда; тежест на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, наложени мерки за принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; причиняването на здравословни увреждания/, следва да се приеме, че законоустановеният критерии по чл.52 ЗЗД е спазен. В случая обстоятелствата, на които акцентира касатора са съобразени от въззивния съд. Видно от гореописаните мотиви, продължителността на наказателното производство и неговото отражение върху личността на ищеца са отчетени. Съобразени са и болките и страданията по време на изтърпяване на мярката за неотклонение”задържане под стража”, които са част от неимуществените вреди, причинени от незаконно предприетото цялостно наказателно преследване, съгласно т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви защо не е включил в глобално определеният от него размер на дължимото обезщетение и такова за вредите от изпадането на ищеца в депресия /поради недоказаност наличие на причинна връзка с воденото производство/. Касаторът оспорва този извод на съда, но в производството по допустимост, възраженията за неправилност не се обсъждат.
Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1608 от 1.07.2019г. по в.гр.д. № 5986/2018г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :