О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 876
София 18.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение закрито заседание на десети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 3110 по описа за 2019г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от прокурор в Апелативна прокуратура Пловдив и от Д. Г. А., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 76 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 144/2019г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 98 от 23.01.2019г. по гр.д.№ 955/2017г. на Пловдивски окръжен съд като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на Д. Г. А., на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, сумата от 40 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на воденото срещу него наказателно производство /ДП № ЗМ-648/2010г.на ОДМВР Бургас/, което е прекратено на основание чл.369, ал.2 НПК с влязло в сила на 9.02.2015г. определение постановено по н.ч.х.д.№ 206/2015г.на СпНС, ведно със законната лихва от 9.02.2015г., като за разликата над тази сума до претендираните 250 000лв. искът е отхвърлен.
В двете касационни жалби като основание за допустимост касаторите се позовават на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпроси, касаещи извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Според Прокуратурата не е съобразна „съществуващата в страната икономическа обстановка и константната практика на съдилищата в подобни случаи”, тъй като присъденият размер на обезщетение е като за значителни вреди, каквито в конкретния случай счита, че не са доказани. В обратния смисъл е тезата, изложена от касатора Д. Г. А., според който липсата на унифициран стандарт, установен със задължителната практика, „създава предпоставки за произвол и различно прилагане на закона в сходни от фактическа и правна страна случаи”. В тази връзка се позова на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1. Какво е съдържанието на понятието „критерии за справедливост”?, 2. Какви са елементите за осъществяване на пълна оценка на едно негативно преживяване, включени в критерия за справедливост?, 3. Кои са стъпките при процеса на оценяване на едно негативно преживяване?, 4. Оценката дали предходните осъждания на ищеца следва да се вземат пред вид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, включва ли анализ на отдалечеността на осъжданията във времето, дали по тях са вземани мерки за неотклонение, какъв е резултата от тези осъждания, настъпила ли е реабилитация, какви по естеството си са били повдигнатите обвинения по тях, дали става въпрос за личност с трайни престъпни навици и други конкретни обстоятелства по случая? и 5. Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да се вземе пред вид при какви условия ищецът, спрямо когото е прекратено наказателното производство, е изтърпявал мярката за неотклонение „задържане под стража”? Двете страни считат постановения въззивен акт за очевидно неправилен и се позовават на многобройна съдебна практика, която прилагат. Според касаторът А., по поставеният въпрос № 5 въззивният акт противоречи на приетото в решение по гр.д.№ 4636/2018г. на ІV г.о.
Отговори по подадените касационни жалби не са постъпили.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК и са срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е преценил като справедлив размер на обезщетение от 40 000лв. Изследвал е подробно историята на предприетите от обвинението действия и е съобразил спецификата, характера, вида и тежестта на всяко едно от повдигнатите за периода 2011г.-2015г. обвинения срещу ищеца за умишлени деяния, както следва: на 28.04.2011г. обвинение за това, че е образувал и ръководил организирана престъпна група, създадена с користна цел да върши престъпление по чл.321, ал.1, вр. чл.19 т.20 НК, през 01.2012г. производството е разделено като материалите по обвинението за ръководене на организирана престъпна група са изпратени на Специализираната прокуратура, а по другите обвинения е внесен обвинителен акт в РС Бургас. Съдът /РС и СпНС/ са прекратили съдебните производства, като е отменено и разделянето на производството. На 4.09.2012г. по отношение на ищеца е повдигнато ново обвинение за подбудителство към квалифицирана измама по чл.211, вр.чл.210, ал.1, т.2, вр.чл.209, вр.чл.20 ал.2 и ал.3, вр.чл.26, ал.1 НК, принуда по чл.214, ал.2, т.2 вр. ал.1, вр.чл.213а, ал.3, т.2 и т.3 НК, противозаконно лишаване от свобода по чл.142а, ал.4, изр.3 НК. Внесен е обвинителен акт, по който производството е прекратено от СпНС. В края на 2013г. по отношение на ищеца е повдигнато ново обвинение, по което производството отново е прекратено и в средата на 2014г., за четвърти път е внесен обвинителен акт в Специализирания наказателен съд. Последният, с определение от 6.06.2014г., е предоставил възможност на прокуратурата в тримесечен срок да внесе обвинителен акт или да прекрати производството и с постановление от 9.02.2015г. СП прекратява производството по воденото срещу ищеца производство по обвинение чл.214, ал.2, т.2 НК и с определение наказателното производство е прекратено на основание чл.369, ал.2 НПК по н.о.х.д.№ 206/2015г. СпНС. Въззивният съд е съобразил, че на ищеца са били наложени най-тежките мерки за неотклонение: „домашен арест” за срок от 10 дни и „задържане под стража” за срок от осем месеца, отчел е продължителността на наказателното производство, която е от около 4 години, при това само в досъдебна фаза, който срок съдът е преценил като неразумно дълъг, използвани са СРС, възрастта на лицето /48г./, обстоятелството, че е установено увреждане на здравословното му състояние, доколкото с приета по делото медицинска експертиза е установено, че ищецът е развил тежко, хронично и неличимо заболяване „клъстърно главоболие”, характеризиращо се със силно главоболие и непредвидими пристъпи, като е съобразил и ангажираните по делото гласни доказателства относно отражението на воденото наказателно производство върху живота на пострадалия, сочещи причинен срив в професионален, личен и социален план, промяна в местоживеенето на цялото му семейство, заради негативния широк медиен отзвук, принудително установяване на нови житейски и битови навици в непозната за ищеца, неговата съпруга и трите им деца, среда. От друга страна, съдът е отчел и обстоятелството, че производството не е достигнало съдебна фаза, предполагаща реална угроза от осъдителна присъда и факта, че ищецът е „криминално проявено лице.” Съдът в мотивите си е посочил, че не съобразява негативните преживявания на ищеца, които са резултат от условията на живот в ареста, пред вид приетото в т.8 от ТП № 2/2014г. на ВКС и ВАС, че дейността на администрацията на затворите, при или по повод изпълнение на наложена мерка „задържане под стража”, не се определя като дейност на правозащитни органи /тази дейност е част от държавната политика в наказателно-изпълнителната област и е административна по своя характер/
При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставените от касаторите въпроси, поставени във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещи приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване, тъй като не счита, че е налице посоченото специално основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Въпросът, касаещ начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватния размер на дължимото обезщетение за реално причинените неимуществените вреди, след като е съобразил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценяйки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касаторите съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 ГПК, доколкото очевидната неправилност предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените от съда и страните процесуални действия, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, а в случая подобна хипотеза не е налице.
Не е налице и специалното основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по нито един от поставените пет въпроси, доколкото по тях е налице трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съдържанието на понятието „критерии за справедливост” е определено в ППВС №4/1968г. на Пленума на ВС и включва всички конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики и са от значение за съответния случай – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици и тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, данни за предишни осъждания, начин на живот и обичайна среда; тежест на престъплението, за което е повдигнато обвинението,продължителност на наказателното производство, наложени мерки за принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласата и публичността; причиняването на здравословни увреждания /вж. решения по гр.д.№ 4874/2016 г., IV г. о., гр.д.№ 2856/2018г.на ІV г.о./ За да се приеме, че съдът е оценил всяко установено като причинено негативно преживяване, следва въз основа на изложените мотиви да е видно, че е осъществена преценка на релевантните му обстоятелства. Стъпките в процеса на оценяване примерно са посочени в решение по гр.д.№ 2721/2013г. на ІV г.о., съгласно което размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, според законовия критерий за справедливост, се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда и след това – според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания /продължителност и интензитет на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, евентуално разстройство на здравето, а при трайно увреждане – медицинската прогноза за неговото развитие/.
По четвъртия поставен от касатора въпрос, следва да се посочи, че съгласно установената съдебна практика, данните за предходните осъждания са релевантно относно преценката за размера на дължимото обезщетение обстоятелство, което винаги се взема пред вид. Когато към момента на повдигане на обвинение към едно лице, то вече е било осъждано /без да е необходимо да се изследва кога, при какви мерки за неотклонение, какъв е резултата от тези осъждания и вида на повдигнатите обвинения/, това „обстоятелство следва да бъде отчетено при преценка на личността му, с оглед по – ниския интензитет на усещането за накърнено лично достойнство, добро име и чувство за справедливост от процесните обвинения, в сравнение с лице, което никога не е било обект на успешно проведено наказателно преследване”/вж.решение по гр.д № 919/2017г. на ІІІ г.о./
По последният поставен от касатора А. въпрос, според настоящият съдебен състав, не е налице противоречие с приетото в цитираното решение по гр.д.№ 4636/2018г. на ІV г.о. В същото изрично е посочено, че „болките и страданията поради конкретните условия при престоя в ареста”, „са неразривна част от болките и страданията, причинени от незаконно предприетото от държавното обвинение, цялостно наказателно преследване”. Съгласно т. 3, т. 11 и т. 13 и мотивите към тях от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, държавата, чрез процесуалния си субституент ПРБ (вж. ТР № 5/15.06.2015 г. на ОСГК на ВКС), отговаря за всички неимуществени вреди, които ищецът търпи като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение срещу него (по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – когато той е оправдан или наказателното производство срещу него е прекратено), включително и за вредите от наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, която също е незаконна в тези случаи, като обезщетението се определя глобално – общо по размер за всички претърпени неимуществени вреди в рамките на цялостното незаконно наказателно преследване. След като въззивният съд вече е включил в глобално определеният от него размер на дължимото обезщетение и обезщетение за вредите от наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“, които са неразривна част от болките и страданията, поради конкретните условия при престоя в ареста, не следва да се допуска касационно обжалване за определяне на допълнително обезщетение само за вредите от конкретните условия при престоя в ареста.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице нито едно от посочените от касаторите специални основания за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 76 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 144/2019г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :