3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 140
София, 10.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията МАРИО ПЪРВАНОВ
ч. гр. дело № 257/2020 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. Й. Н., със съдебен адрес – [населено място], подадена от процесуалния му представител адвокат Г. С., срещу определение №23457 от 10.10.2019 г. по ч.гр.д. № 10288/2019 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 73102 от 22.03.2019 г. по гр. дело № 39806/2017 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното определение е върната на основание чл. 130 ГПК исковата молба на Н. Н. срещу А. И. К., с която се иска да се признае за установено, че писмо от 29.03.2017 г. от ответника, в качеството му на председател на БНЕА, приложените към него фактура № 36/06.06.2002 г., вносна бележка от 07.06.2002 г., отчет за приходи и разходи на БНЕА за 2002 г. и протокол от заседание на УС на БНЕА от 20.03.2009 г., в частта относно взетото решение за изтегляне на сумата от 10 500 евро, са документи с невярно съдържание.
Изложени са твърдения, че обжалваното определение е нищожно, недопустимо и неправилно. Твърди се, че същото е постановено в противоречие с Европейската конвенция по правата на човека и с практиката на ЕСПЧ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 и ал. 2, пр. 1 ГПК.
Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно определение е валидно, допустимо и правилно. Посочил е, че в конкретния случай ищецът е предявил установителен иск за признаване за установено между страните, че процесните документи са с невярно съдържание. Доколкото се касае за частни свидетелстващи документи, неподписани от ищеца, а не официални свидетелстващи документи, за ищеца не съществува правен интерес от предявяване на иска. Мотивите на въззивния съд в тази връзка са, че при оспорване истинността на документа се цели отпадане на обвързващата му доказателствена сила. Частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства, но съдът ги преценява по вътрешно убеждение, с оглед всички обстоятелства по делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153, 54 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК. С тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът няма правен интерес от предявения установителен иск.
По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІII г.о. намира следното:
Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1 т.1 и 2 и ал.2, пр.1 и 2 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по конкретен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или при вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания акт.
С оглед приетото в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за валидността на въззивния акт и допустимостта му в обжалваната част ВКС следи служебно, включително във фазата по селектиране на касационните жалби. В тази връзка настоящият състав не констатира вероятност въззивното определение да е нищожно или недопустимо. Изложените от касатора доводи за наличието на тези пороци касаят правилността на определението, а не неговата валидност или допустимост.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като няма формулиран конкретен правен въпрос, поради което не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК, които в случая не са налице. Според дадените разяснения в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Върховният касационен съд не е задължен да изведе правния въпрос от изложението към касационната жалба, но може само да го уточни и конкретизира. При липсата на релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да определи рамките на произнасяне на Върховния касационен съд, обжалваното определение не може да бъде допуснато до касация, независимо дали са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай в частната касационна жалба са посочени актове на ВКС, в противоречие с които се твърди, че е постановено обжалваното определение, но не е формулиран правен въпрос като общо основание за допускане до касация.
Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 23457 от 10.10.2019 г. по ч.гр.д. № 10288/2019 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.