1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
София, 18 февруари 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети февруари, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове:МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д.№ 543 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано e по касационна жалба на К. Г. Г. от [населено място], чрез адвокат Д. Д. от АК-В. срещу решение № 169 от 29.10.2015 г. по в.гр.д. № 386/2015 г. на Апелативен съд – Варна, с което се отменя решение № 851/30.04.2015 г. по гр.д. № 3422/2013 г. по описа на Окръжен съд – Варна и вместо това са уважени предявените искове на С. С. С. срещу К. Г. Г. за реално изпълнение на договорно задължение за сумата от 25 950 лева по договор за сътрудничество от 17.03.2008 г., ведно със законните лихви от 08.05.2013 г. до изплащането, както и за сумата от 7559,17 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на договорното задължение за периода от 24.06.2010 г. до 29.04.2013 г. и са присъдени направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна. Жалбоподателят излага подробни съображения с твърдения, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, а при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. Трябва ли при постановяване на съдебния акт съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните; 2. В случай, че приеме, че някое възражение не е основателно, не следва ли съдът да го обсъди в мотивите си; 3. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни; 4. Каква е отговорността при неизпълнение на сключен договор, произтичаща от разпоредбите на чл.20а, чл.63 и чл.79 от ЗЗД. По отношение на поставените въпроси касаторът твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в приложените от него решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 161/04.06.2014 г. по гр.д. № 196/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г.о. като посочва, че не са обсъдени възраженията му за неизпълнение на всички поети задължения с договора за сътрудничество от 17.03.2008 г., както и че ищецът е действал недобросъвестно при сключването на този договор. Твърди също, че съдът не е обсъдил заключенията на всички вещите лица в съвкупна преценка с останалите доказателства по делото. По отношение на последния въпрос счита, че е налице противоречие в правната уредба, което изисква разкриване на точния смисъл на разпоредбата на чл.79, във връзка с чл.20а и чл.63 ЗЗД, но същевременно се позовава на установената от ВКС практика с решение № 570/02.11.2010 г. по гр.д. № 1389/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., според която всяка от страните по договора следва да изпълнява задълженията си по него точно и добросъвестно, съобразно изискванията на закона.
Ответникът по жалбата С. С. С., чрез адвокат К. М. от АК-В. е подал писмен отговор, в който се оспорват доводите в нея и се твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е възприел установените пред първата инстанция фактическите обстоятелства, че между страните по делото е сключен договор за сътрудничество от 17.03.2008 г., чиято цел е прокарване на подход през имота на ответника и предоставяне право на преминаване на ищеца, както и изграждането на В и К, ел. инсталация и останалата инженерна инфраструктура по улицата от т.164 до т.158 от уличната регулация на кв.В., [населено място]. По силата на този договор, ответникът се е съгласил да предостави подход към неговия поземлен имот на ищеца или на фирма и лица, закупили обекти в изградените сгради, „подписвайки необходимите документи и декларации” срещу сумата от 270 лева, платена при подписване на договора пред нотариус. От своя страна, ищецът по делото се е задължил при проектиране на В и К инсталацията да гарантира безвъзмездно включване на ответника от три подхода. Съгласно чл.13 от договора, страните са се съгласили да поделят поравно направените съдебно-деловодни разноски по административното дело /започнало по жалба на ответника срещу [община]/ за размера на обезщетението за отчуждения от ответника имот за прокарване на [улица], а след получаване на обезщетението, сумата да бъде разделена между тях. Съдът е приел, че с решение по административното дело е определено обезщетение от 51 900 лева, което е преведено от общината на 30.03.2010 г., но половината от тази сума не е платена на ищеца, включително и след нотариалната покана, получена от ответника на 24.06.2010 г.
При така установените по делото фактически обстоятелства и съобразявайки заключенията на приетите съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза по делото за степента на изпълнение на В и К инсталацията и за размера на лихвите върху претендираната главница, въззивният съд е приел, че възраженията за привидност на уговорките в договора и за неизпълнението му са несъстоятелни, тъй като ищецът е изправната страна, която е проектирала и осигурила безвъзмездно включване на ответника от три подхода в инсталацията. По отношение на задължението за заплащане на половината от разноските в административното дело е възприето становището, че другата страна не е оказала необходимото съдействие, поради което възражението за неизпълнение на това задължение също е неоснователно, а исковете са основателни.
При тези мотиви в обжалваното решение, формулираните материалноправни и процесуалноправни въпроси в изложението към касационната жалба обуславят изхода на делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Процесуалноправните въпроси относно задълженията на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните и като приеме, че някое възражение не е основателно, следва ли да го обсъди в мотивите си, както и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни, не обосновават допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съдебната практика по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доказателства и изложи мотиви за доводите на страните е уеднаквена по реда на чл.290 ГПК с решение № 298 от 28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., в които се приема, че задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Прието е също, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици.
В съответствие с така установената практика, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са от значение за правилното решаване на спора и въз основа на тях е приел, че след като ищецът е изпълнил конкретно поетите в договора задължения, при проектиране на В и К инсталация през поземления имот на ответника да осигури безвъзмездното му включване в нея от три подхода, направените възражения за неизпълнение на договора са неоснователни. Плащането на разноските по административното дело не е поставено като условие за изискуемост на вземането за обезщетение по чл.13 от договора, поради което предявеният иск за реално изпълнение по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД на сключения договор за сътрудничество от 17.03.2008 г. е основателен, а половината от полученото обезщетение се дължи с лихвите за забава от поканата за изпълнение, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД.
Изложението към касационната жалба съдържа оплакване, че съдът не се е произнесъл по всички възражения на ответника, в това число и за недобросъвестност на ищеца при сключване на договора, но без да уточнява в какво се състои недобросъвестността, както и че неправилно са преценени по делото дадените заключения на вещите лица, но по своето съдържание тези съображения припокриват доводите в касационната жалба и имат отношение към правилността на фактическите и правни изводи на съда, поради което не може да обосноват допускане до касационно обжалване.
Поставеният материалноправен въпрос, каква е отговорността при неизпълнение на сключен договор, произтичаща от разпоредбите на чл.20а, чл.63 и чл.79 от ЗЗД, не обосновава допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена с решение № 137 от 25.06.2010 г. по т.д. № 888/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., според което сключеният в границите на чл.9 от ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон, съгласно чл.20а ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл.63, ал.1 от ЗЗД – точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна отговорност по чл.79 и сл.от ЗЗД от неизправната страна.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретните разпоредби на чл.20а, чл.63 и чл.79 ЗЗД, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба се твърди противоречие в правната уредба, но касаторът не е посочил, в какво се изразява противоречието. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответната страна по жалбата е поискала разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, но не е представила доказателства за изплащането им, поради което съдът не присъжда такива (ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 169 от 29.10.2015 г. по в.гр.д. № 386/2015 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.