О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 566
София, 31.08.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, търговска колегия, в закрито заседание на 14.07.2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 409/2009 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „Р” А. , гр. С. против въззивно решение на Сливенския окръжен съд № 1 от 09. 02.2009 год., постановено по гр.д. № 564/2008 год., в частта, с която при условията на чл.208, ал.1 ГПК отм./ е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Е. К. С. Т. , упражняващ търговска дейност под фирма „К” иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД за предаване на недвижим имот, представляващ част от терен- лятна градина, находящ се в гр. С., в североизточна част на УПИ * кв.569 по плана на кв. ”Б”, отразен с червен цвят на скица- паус, приложение № 8 към заключението на съдебно техническата експертиза- неразделна част от настоящето решение, както и в частта, с която е оставено в сила решение № 301 от 22.05.2008 год. по гр.д. № 1150/2007 год. на Сливенския районен съд и е отхвърлена като неоснователна предявената в обективно съединяване искова претенция по чл.92 ЗЗД за сумата 10 000 лева – неустойка по т.17 от сключения наемен договор, заедно с деловодните разноски, направени от страната.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение в частта му, предмет на подадената касационна жалба, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон-чл.233 ЗЗД и на процесуалните правила- чл.266 ГПК.
Касаторът твърди, че доколкото в хода на делото ответникът Е. не е навеждал доводи да е придобил в собственост част от имота, предмет на сключения помежду им договор за наем, то за решаващия съд е липсвала процесуална възможност да обсъжда този въпрос във вр. с основателността на иска по чл.233 ЗЗД и да събира доказателства, вкл. да изслушва съдебно- техническа експертиза.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК касаторът е обосновал касационно обжалване по приложно поле с твърдение, че разгледаният от въззивната инстанция въпрос на материалното право, свързан с нищожността на договорената неустойка, поради противоречието и с добрите нрави, породено от злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ и определен размер на същата, водещ до неравностойност на насрещните престации, който е обусловил крайния правен резултат по иска с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като едновременно даденото от въззивната инстанция негово разрешение е в противоречие с трайната съдебна практика, израз на която са решения : № 30/2007 год.; № 169/2007 год. на ВКС; № 218/ 2007 год. на ВКС; №1051/2004 год. на ВКС;№ 176/2004 год. на ВКС; № 530/ 2008 год. на ВКС, приложени в препис.
Поради това, че въззивното решение е поставено в противоречие и с практиката на ВКС- решение № 164/76 год. и решение от 13.07.2004 год., по гр.д. № 240/2003 год. по отношение предпоставките за уважаване на иска по чл.233 ЗЗД, според която при изтичане срока на наемния договор, наемателят следва да върне наетия имот на наемодателя, независимо дали последният е негов собственик, касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК и в тази част на обжалвания съдебен акт.
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразил срещу основателността и.
Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на касатора и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.280, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол и е допустима.
Основателно е искането за допускане на касационно обжалване по отношение частта на въззивното решение на СОС, с която е отхвърлен иска по чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на сумата 10 000 лв.
Даденото в тази вр. разрешение в обжалваното решение, според което самото пасивно поведение на наемодателя да предприеме действия за връщане на наетата вещ след изтичане срока на наемния договор при изрично отправено от него уведомление до наемателя, че не желае неговото продължаване, при наличие на уговорена неустоечна клауза за неизпълнение, представлява злоупотреба с право по см. на чл.289 ТЗ, водещо, наред с определения в пъти спрямо дължимия годишен наем, размер неустойка, до нищожността и поради противоречие с добрите нрави по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД, е в отклонение на застъпеното от ВКС становище в тази насока, материализирано в цитираните и приложени с касационната жалба решения.
Наистина сочената практика на отделни съдебни състави на ВКС, преди влизане в сила на действащия ГПК няма задължителен за съдилищата характер, поради което не може да обоснове приложение на селективния критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, а на този по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Обстоятелството, обаче, че с решение № 4 от 25.02.2009 год. по т. д. № 395/2008 год. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. от действащия ГПК е налице произнасяне от касационната инстанция, което е задължително за съдилищата обосновава правен извод, че приложимо в случая е основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне въз основа на него.
Що се касае до втория въведен от страната материалноправен въпрос, свързан най- общо с предпоставките за уважаване на иск по чл.233 ЗЗД, а конкретно – с относимостта на правото на собственост на наемодателя върху отдадения под наем имот към облигационното задължение на наемателя за неговото връщане след прекратяване на наемния договор, то елементите от фактическия състав на чл.280, ал.1,т.1 ГПК– отсъстват.
За да постанови обжалваното решение в частта му, предмет на предявения иск по чл.233 ЗЗД въззивният съд е приел, че ответникът- наемател, в качеството си на суперфициар на надлежно учредено му право на строеж от собственика на процесния терен –ОБЩИНА СЛИВЕН, към релевантния за спора момент може успешно да противопостави на ищеца – „Р” А. , гр. С., държател т.н. .„лятна градина” правото си да използва същия за нуждите на учредената му суперфиция.
Следователно становището на касатора, че посоченият от него материалноправен въпрос относно задължението на наемателя да върне на наемодателя несобственик ползваната по силата на валидно сключен договор за наем вещ, след неговото прекратяване е обусловил крайния правен резултат по делото не може да бъде споделено, поради което основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.233, ал.1 ЗЗД не по съображения, че наемодателят, като несобственик на отдадения под наем имот не е активно материалноправно легитимиран да иска връщането и от наемателя след прекратяване на наемното правоотношение помежду им, а поради промяна в основанието за установената от наемателя фактическа власт върху вещта, противопоставимо на възникналото облигационно задължение за нейното връщане и това разбиране не е в отклонение от последователната и трайно непротиворечива практика на ВКС.
Що се касае до твърдяната от касатора необоснованост на изградените от СОС фактически изводи, свързани с придобитото от ответника ограничено вещно право на строеж върху процесния имот и основателността на релевираните в тази насока възражения на А. , вкл. за липса на пълна идентичност с подлежащата на връщане вещ, то соченият порок, относим към основанията за касационно обжалване по чл.281,т.3 ГПК е правно ирелевантен за допускане на касационното обжалване, поради което не подлежи на обсъждане в настоящето производство.
Водим от горното, съставът на второ отделение на ВКС, търговска колегия, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Сливенския окръжен съд № 1 от 09.02.2009 год., по възз. гр. д. № 564/2008 год., само в частта с която е оставено в сила решение № 301 от 22.05.2008 год. по гр.д. №1150/2007 год. на Сливенския районен съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Р” А. , гр. С. срещу Е. К. С. Т. , упражняващ търговска дейност под фирма „К”, гр. С. иск за заплащане на сумата 10 000 лева/ десет хиляди лева/, договорна неустойка за неизпълнение.
УКАЗВА на касатора „Р” А. , гр. С. да заплати по сметка на Върховния касационен съд допълнителна държавна такса в размер на сумата 200 лв./ двеста лева/ в едноседмичен срок от съобщението до него, както и да представи в същия срок платежен документ по делото, като в противен случай производството ще бъде прекратено.
СЛЕД изпълнение на дадените указания за внасяне на допълнителна държавна такса, делото да се докладва на председателя на второ търговско отделение за насрочване в открито заседание.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ не допуска касационно обжалване на въззивно решение № 1 от 09.02.2009 год., по възз. гр. д. № 564/2008 год. на Сливенския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: