ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1108
гр. София, 24.11.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Г. гражданско дело № 1827 по описа на Върховния касационен съд за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7777/14.11.2016 г. на [фирма] срещу въззивно решение № 219/04.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 306/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което като е потвърдено решение № 141/12.05.2016 г. по гр.д. № 371/2015 г. на Районен съд – Троян, жалбоподателят е осъден да заплати на М. Д. Т., както следва: на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата 356 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г.; на основание чл.150, ал.1 КТ във вр. с чл. 262 КТ сумата 10 899, 44 лв. – възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 19.05.2012 г. до 20.03.2015 г.; и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД обезщетение за забава върху главницата в размер 1 621, 48 лв. за времето от 19.05.2012 г. до 20.03.2015 г. Първоинстанционното решение не е обжалвало и е влязло в сила в останалата му част.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните, обобщени от състава на ВКС, въпроси: 1/ за да е редовна искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл.150 КТ във вр. с чл. 262 КТ, следва ли ищецът да посочи конкретно броя часове полаган от него извънреден труд по дни или месеци за претендирания период, в това число да посочи почивните дни и официалните празници, през които твърди, че е работил извънредно; длъжен ли е съдът да даде указания на страната за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията за нейната редовност; както и за задълженията на въззивната инстанция, когато констатира, че исковата молба е нередовна; 2/ кои са допустимите доказателства, с които може да се установява положен извънреден труд от работника; може ли този труд да се установява с показания на свидетели, които не са очевидци на полагането му; може ли съдебното решение да бъде основано единствено на предположения за положен извънреден труд; 3/ в доказателствена тежест на ищеца ли е да установи при условията на пълно и главно доказване, че полаганият от него труд извън рамките на нормирания работен ден е бил по разпореждане на работодателя, или с неговото знание и без противопоставянето му.
Ответникът по жалбата – М. Д. Т., е подал писмен отговор, в който поддържа становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл.224, ал.1 КТ – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. С разпоредбата на чл.280, ал.2, т.3 ГПК /в редакция, обн. в ДВ бр. 50/2015 г./ са изключени от касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена под 5 000 лв. Цената на предявения иск по чл.224, ал.1 КТ, заявена за разглеждане с исковата молба, е 600 лв., т.е. под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационно обжалване от 5 000 лв., поради което в тази част жалбата следва да се остави без разглеждане.
В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че ищецът М. Т. е работил по трудово правоотношение в ответното дружество на длъжността “шофьор на лекотоварен автомобил” от 31.03.2010 г. на 4-часов работен ден, а от 01.05.2012г. на 8-часов работен ден при петдневна работна седмица. Трудовото правоотношение е прекратено с отправено от работника с писмено предизвестие, във връзка с което е издадена заповед № 9/20.03.2015 г. на управителя на [фирма]. В исковата молба са изложени доводи, че за периода от 19.05.2012 г. до 20.03.2015 г. работникът е полагал труд всеки ден от работната седмица по 12 часа /от 06.00 ч. сутринта до 18 ч. вечерта/ и в съботния ден по 9 Ѕ часа /от 06.00 ч. сутринта до 15.30 ч./; както и по време на всички официални празници, с изключение на 6 май /Г./, 25 декември /К./ и 1-ви и 2-ри януари /Нова година/. След дадени от първата инстанция указания за отстраняване на нередовности по исковата молба – конкретизиране точно на времето, през което се твърди, че е полаган извънредния труд и размера на претендираното възнаграждение по месеци – ищецът е депозирал уточнена искова молба, в която е посочил периода, за който се претендира заплащане на извънреден труд и размера на дължимото по месеци възнаграждение. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът е счел, че следва да се кредитират свидетелските показания /дадени от работници в дружеството/, установяващи положения от ищеца извънреден труд – в делничните дни от 06.00 ч. сутринта до 17.00 ч. вечерта, а в съботните дни от 06.00 ч. до 15.30 ч., при уговорен с трудовия договор 8 – часов работен ден и петдневна работна седмица. Посочено е, че изнесеното от свидетелите се подкрепя и от представите по делото писмени доказателства – протокол за извършена проверка на основание чл. 81 ЗМВР от 14.03.2015 г. /събота/ за издаване на фиш за нарушение по чл. 100, ал. 1, т. 1 ЗДвП и отговор от контрахент на работодателя – [фирма], на когото ищецът е доставял стока, включително и в съботните дни. Приет е още за доказан фактът, че трудът извън рамките на нормирания работен ден е бил полаган от работника със знанието и без противопоставянето на работодателя; както и че в дружеството липсва документация /заповеди книга по чл.149 КТ/, с която извънредният труд да е възлаган и съответно отчитан. В тази връзка е посочено, че ищецът ежедневно е имал задължение да приема стоки и да отчита разноса им в края на работния ден при касиера на дружеството, с оглед на което работодателят е знаел кога фактически приключва работния ден за ищеца, в това число и обстоятелството, че работникът е работил и в съботните дни. В този смисъл е счетено, че е налице знание и непротивопоставяне на работодателя за положения от служителя над установените работни норми труд. Посочено е още, че работодателят не е представил Правилник за вътрешния трудов ред или заповеди, които да се установяват правилата за работното време в дружеството, както и че събраните по делото доказателства са опровергали твърдението му, че ищецът е работил в рамките на установеното по трудовия договор работно време. Съобразно приетото заключение на счетоводната експертиза и като е приспаднал дните, в които работникът е бил в платен отпуск, съдът е счел, че претенцията за заплащане на положения извънреден труд е основателна за сумата 10 899, 44 лв., а искът за обезщетение за забава в изплащането на тази главница е доказан до размера на сумата от 1621, 48 лв.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Поставените от касатора въпроси са правнорелевантни, но по същите има създадена константна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено въззивното решение.
Въпросите в изложението, касаещи изискванията за редовност на искова молба по предявен иск с правно основание чл. 262 КТ и задължението на ищеца да посочи конкретно отработените часове над установената продължителност на работното време за всеки ден от претендирания период, не обуславя приложното поле на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол – тези въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По тях има създадена съдебна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав /напр. – определение № 650/14.11.2011 г. по гр.д № 433/2011г., IV г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК/ и съгласно която за конкретизация на претенцията за заплащане на възнаграждение за извънреден труд, е достатъчно посочване на общия период, часовете извънреден труд по месеци, цената на иска и начина на формирането й. В хода на процеса, след проверка на счетоводството на работодателя, както и с помощта на съдебна експертиза и на базата на събраните доказателства, ще се установи конкретно има ли дни от месеца, в които служителят да е полагал извънреден труд, съответно колко часа общо и получил ли е дължимото за този труд възнаграждение от работодателя.
Обжалваното решение не противоречи в правните си изводи на приетото разрешение. Дадените от съда указания във връзка с редовността на исковата молба са изпълнени от ищеца, като конкретизацията на обстоятелствата, периода на полагания извънреден труд, дните и часовете над уговореното с договора работно време, както и размера на претендираното помесечно заплащане са посочени от страната. Ищецът е очертал пределите на търсената от него защита, а доколкото е твърдял, че всекидневно е полагал труд в определен часови диапазон, не е било необходимо да посочва конкретно за всеки отработен ден часовете на полагания извънреден труд. В тези рамки, съгласно заявеното основание, обстоятелства и петитум се е произнесъл и съдът.
Не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол и по въпроса за допустимите доказателства, с които може да се установява положения от работника извънреден труд. Приетото с въззивното решение не противоречи, а съответства на константната съдебна практика на ВКС – решение № 136/09.06.2014 г. по гр.д. № 7112/2013 г., III г.о.; решение № 228/24.06.2011 г. по гр.д. № 1625/2010 г., III г.о.; решение № 103/27.07.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г., IV г.о.; решение № 14/27.03.2012 г. по гр. д. № 405/2011 г., IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК. В цитираните решения е прието, че доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства – писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и пр. Въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да формира правните си извод относно спорното материално право въз основа на събраните в производството допустими и относими доказателствени средства. Обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка, съдът е формирал изводите си за основателност на предявените искове по чл. 150, ал. 1 КТ във вр. с чл. 262 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По въпроса за доказателствената тежест за установяване на положения от работника извънреден труд, въззивният акт съответства на разрешението, дадено с решение № 872/14.01.2011 г. по гр. д. № 1472/2009 г., IV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. В цитираното решение е разяснено, че извънредният труд се полага по разпореждане на работодателя или на овластено от него лице, или без такова разпореждане, но със знанието на работодателя или на овластеното лице. Разпореждането по своята същност е изрично волеизявление, чрез което се възлага работа в повече от установеното работно време. При втората хипотеза се полага работа в повече от установеното работно време със знанието и мълчаливото допускане на работодателя или овластеното лице. В този случай законът е придал на мълчанието на работодателя значението на съгласие с действията на работника. За полагането на извънреден труд се издава заповед на работодателя, която следва да бъде съобщена на работника или разпореждането следва да бъде направено устно, но винаги следва да се доведе до знанието на работника. И. труд се отчита в специална книга. За положения извънреден труд работодателят винаги дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение, независимо дали е водил специална книга за отчитане и независимо дали е издал заповед за възлагането му. От неизпълнението на това си задължение работодателят не може да черпи права, щом такъв труд е фактически полаган. В случая въззивният съд е приел, че фактически е полаган извънреден труд, без наличието на изрично разпореждане на работодателя, но с неговото знание, поради което на ищеца се дължи заплащане на този труд.
При този изход на делото, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноските за тази инстанция, които възлизат на сумата 696 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх. № 7777/ 14.11.2016 г. подадена от [фирма], представлявано от управителя си В. Б., срещу въззивно решение № 219/04.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 306/2016 г. на Окръжен съд – Ловеч, произнесено в частта му по предявения от М. Д. Т. иск по чл.224, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 219 от 04.10.2016 г., постановено по възз.гр.д. № 306/2016 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [община], [улица] със съдебен адрес – [населено място], [улица] – адв. А. Т., на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на М. Д. Т., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [община], [улица], разноски за тази инстанция в размер на 696 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните, с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.