О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 26. 03. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание от двадесет и трети февруари две хиляди и петнадесета година , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
Като изслуша докладваното от съдия Керелска гр. дело № 6925/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Г. от [населено място] против решение №2412/16.07.2014 г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено по в. гр.д. №297/2014 год. , с което потвърждава решение по гр.д. № 145/2013 год. на Районен съд [населено място], с което е отхвърлен предявеният от него срещу Д. С. С. от [населено място] , общ. З. сумата от 19558,30 лв. , представляваща левовата равностойност на 10 000 евро, дадени по договор за заем от 19.12.2011 год., ведно със законната лихва, считано от 17.05.2013 год. до окончателното и изплащане .Присъдени са разноски.
Представя се изложение на основанията за допустимост на касационно обжалване по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата Д. С. С. от с. Д. Ш., общ. З., чрез адв. С. Б., оспорва допустимостта на касационното обжалване като твърди, че постановеното въззивно решение не е в противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Независимо от процесуалната допустимост на жалбата, за да бъде разгледана по същество, следва да са удовлетворени допълнителните изисквания на закона, регламентирани в чл. 280 ГПК.
Жалбоподателят следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да касае конкретния правен спор, да е бил предмет на разглеждане в обжалваното въззивно решение и неговото разрешаване да е обусловило изхода на делото, както и да е обосновано наличието на един или няколко от допълнителните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК /виж ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по ТД № 1/2009 г./.
В представеното с касационната жалба Изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК касаторът е поставил въпроса: „Чия е тежестта на доказване на факти, на които основава възражението си ответната страна – в случай , че сумата е получена на друго правно основание – за извършване на общ бизнес и че основанието за получаване на сума през 2011 г. е същото основание за сключване на друг договор – договор за скрито партньорство” . Счита, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Р №21/23.04.2013 г. на ВКС по гр.д. №1456/2011 г., ІV г.о., както и с Р №202/20.04.2011 г. на ВКС по гр.д. №1635/2010 г., ІV г.о ГК
Доколкото цитираните решения на ВКС са постановени при условията на чл. 290 ГПК , касаторът очевидно се позовава на допълнителното основание по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК
Формулираният от касатора въпрос обаче не е обусловил изхода на делото доколкото искът е отхвърлен тъй като ищецът не е установил основанието на вземането си, а именно, че същото произтича от договор за заем, а не защото ответникът е доказал възраженията си, че процесната сума е преведена по банков път на друго основание . В тази връзка е прието, че в доказателствена тежест на ищеца е било да установи твърдения юридически факт , източник на спорното задължение , а именно договор за заем или даването на сумата на ответника със задължение същата да бъде върната. Съдът се е позовал на решения на ВКС, постановени при условията на чл. 290 ГПК, според които не всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен договор заем между тях. Предаването на суми може да е свързано с погасяване на предходен дълг, да е изпълнение на задължение по друг неформален договор, напр. парична вноска по договор за гражданско дружество, за което по делото има индиция. Следователно съдът е приел, че ищецът не е доказал основанието на претенцията си.
Доколкото формулираният въпрос няма обуславящ за изхода на делото характер , същият няма характеристиката на правен въпрос в посочения вече смисъл, което само по себе си е основание касационното обжалване по него да не бъде допускано. Независимо от това следва да се посочи, че приетото от въззивната инстанция относно доказателствената тежест на ищеца за установяване основанието на претенцията е в съответствие с Р № 119/08.07.2011 год. на ВКС, по т.д. 1160/2010 год., ІІ ТК, на което касаторът се позовава и според което „кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът възраженията си.” Това, че ответникът не е доказал възраженията си само по себе си не прави иска доказан, ако ищецът като кредитор не е доказал основанието, на което претендира вземането си. Същевременно няма противоречие и с другото представено Р №21/23.04.2013 г. на ВКС по гр.д. №1456/2011 г., ІV г.о., доколкото обжалваното въззивно решение е постановено по предявен иск с пр. осн. чл. 240 ЗЗД за връщане на процесната сума, за която се твърди, че е дадена по договор за заем, а цитираното решение касае иск с пр. осн. чл. 55,ал.1, предл.1-во. ЗЗД.
Въззивното решение не се явява в противоречие, а точно обратното в съответствие е и с Р №202/20.04.2011 г. на ВКС по гр.д. №1635/2010 г., ІV г.о ГК , според което „страната , която твърди, че в резултат на определен фактически състав е придобила права , дължи установяване на всички елементи на този състав.
Не представлява правен въпрос в посочения вече смисъл и вторият формулиран въпрос: „Как следва да процедира въззивният съд при хипотеза на неподаден от ответника писмен отговор по чл. 131 ГПК и след доклада по чл. 146 ГПК, при положение , че е бил наясно с всички обстоятелства по спора”, доколкото включва твърдение на касатора относно субективните представи на съда, а не негови правни изводи, поради което не следва да бъде обсъждан във връзка със сочената задължителна практика на ВКС.
По изложените съображения, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Ответникът е направил искане за присъждане на разноски, но по делото няма данни такива да са направени в настоящото производство, поради което не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №242/16.07.2014 г. на Окръжен съд – Велико Търново, постановено по в. гр.д. №297/2014 год. по описа на този съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: