О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№602
гр. София, 11.07.2016 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №2265 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е обща касационна жалба на Р. М. Б., С. П. Б. и Д. М. Б., подадена чрез процесуалния им представител адв.В., срещу въззивно решение от 02.12.2015г., постановено по в.гр.д.№442/2015г. на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която след като частично е отменено решение от 15.04.2015г. по гр.д.№1990/2014г. на Районен съд – Добрич, са уважени предявените от [фирма] срещу Р. М. Б.-В., С. П. Б. и Д. М. Б. искове с правно основание чл.54 ЗЗД до размер на 3 000лв. по отношение на всеки от тях или общо сумата от 9 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2014г. до окончателното изплащане.
К. счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по жалбата.
Постъпила е насрещна касационна жалба от [фирма], подадена чрез процесуален представител адв.Т., срещу въззивно решение от 02.12.2015г., постановено по в.гр.д.№442/2015г. на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която е потвърдено решение от 15.04.2015г. по гр.д.№1990/2014г. на Районен съд – Добрич, в частта, с която предявените от [фирма] срещу Р. М. Б.-В., С. П. Б. и Д. М. Б. искове с правно основание чл.54 ЗЗД са отхвърлени в останалата част над присъдените размери от 3 000лв. по отношение на всеки от тях или общо за сумата от 9 000лв., до пълните предявени размери от по 6 000лв. или общо 18 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2014г. до окончателното изплащане.
К. счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по насрещната касационна жалба Р. М. Б., С. П. Б. и Д. М. Б., оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор, подаден чрез процесуалния им представител адв.В..
К. жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл.283 ГПК, респ. по чл.287, ал.2 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение са уважени предявените от [фирма] срещу Р. М. Б.-В., С. П. Б. и Д. М. Б. искове с правно основание чл.54 ЗЗД до размер на 3 000лв. по отношение на всеки от тях или общо сумата от 9 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2014г. до окончателното изплащане и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете в останалата част над присъдените размери от 3 000лв. по отношение на всеки от тях или общо за сумата от 9 000лв., до пълните предявени размери от по 6 000лв. или общо 18 000лв., ведно със законната лихва, считано от 26.10.2014г. до окончателното изплащане.
В. съд е изложил съображения, че работодателят отговаря по чл. 200 КТ за увреждания на негови работници или служители; че когато трето лице отговаря за претърпените вреди – работодател пред пострадалия работник или работодател пред близките на загинал работник по чл. 200 КТ, той отговаря за вреди, причинени или за които отговаря друг, т.е. неговата отговорност е гаранционно – обезпечителна, поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера дължим от причинителя, а работодателят, изплатил обезщетението на пострадалия, винаги има регрес към причинителя; че правото на регрес на работодателя съществува на общо основание за отговорност за вреди, причинени от другиго и че съгласно чл. 54 ЗЗД лицето, което отговаря за вреди, причинени виновно от другиго има иск против него за това, което е платил. Фактът на плащането не се оспорва от ответниците по делото. За смъртта на К. Ж. е било признато за установено с влязло в сила решение по НАХД № 148/2011г. на Д., че наказателна отговорност носят М. А. Б. и Р. Д. Т., всеки от които е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 123 ал. 1 НК, като на основание чл. 78 а ал. 1 НК всеки от тях е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. С влязло в сила решение по гр. д. № 1201/ 2007г. на Д. ищецът [фирма] е осъден да заплати на Р. К. Щ. и на Г. К. Г., наследниците на починалия К. елязков сума от по 25 000лв. за всеки от тях, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска 07. 04. 2006г. до окончателното и изплащане. Страните не спорят и относно представеното споразумение от 07. 04. 2009г., сключено между наследниците на Ж. и настоящия ищец, че произтичащото от влязлото в сила решение по гр.д. № 1201/ 2007г. по описа на Д. задължение за обезвреда на починалия в резултат на трудовата злополука от страна на работодателя, е в общ размер на 80 698. 60лв., дължимо по равно на двамата взискатели, към която сума се прибавя и сумата от 1 440лв., представляваща направени разноски във връзка с воденото гр. д. № 1201/ 2007г. по описа на Д., за която сума не е бил издаден изпълнителен лист. Общият размер на задължението по изпълнителните дела, образувани наследниците на Ж. против [фирма] възлиза в размер на 82 138,60лв., или в размер на по 41 069,30лв. за всеки до двамата наследниците. С влязло в сила решение по в. гр. д. № 87/ 2013г. на Апелативен съд – В. М. Б. е бил осъден да заплати на [фирма] на основание чл. 54, вр. чл. 45 ЗЗД сумата от 32 000лв., представляваща частичен иск от пълен размер от 82 943. 06лв., представляваща изплатеното от [фирма] обезщетение на наследниците на починал при трудова злополука работник на дружеството, за което то е било осъдено по чл. 200 КТ с влязло в сила решение, който деликт е в резултат виновното поведение на М. Б., ведно със законните лихви върху главницата от 32 000лв., считано от 26. 10. 2009г. до окончателното и изплащане, както и заплащане на сторените от ищеца [фирма] съдебно – деловодни разноски. В исковата молба изрично е посочено, че процесната сума от 18 000лв., т. е. по 6 000лв., претендирана от всеки от наследниците на М. Б., представлява разликата между сумата, която ищецът е бил задължен да плати на наследниците на Ж. по гр. д . № 1201/ 2007г. на Д. /общо 50 000лв./ и 32 000лв., за които регресната му претенция, предмет на в. гр. д. № 87/ 2013г. на В., против М. Б. е била уважена. Поради това е прието, че се касае за производства между същите страни и с предмет задължение, произтичащо от идентични обстоятелства, поради което решението по в. гр. д. № 87/ 2013г. на В. е задължително за страните. В настоящото производство ответниците са навели правопогасително възражение за просрочване по давност на настоящата претенция и в тази връзка се позовават на сключеното между ищеца и наследниците на Ж. споразумение от 07. 04. 2009г., което споразумение е с предмет, който инкорпорира в себе си както признатото с решение по гр.д. № 1201/ 2007г. на Д. задължение на настоящия ищец в размер на 50 000лв., но и обезщетението за забавеното му плащане, лихви и разноски, включително по образуваните от наследниците на починалия изпълнителни дела, чиито общ размер възлиза на 82 138,60лв. общо за двамата. Това споразумение сочи, че до 15. 06. 2009г. на последните ще бъде платена обща сума в размер на 57 000лв., а до 15.09.2009г. ще бъде платен остатъкът от тези суми. В. съд е приел, че основен смисъл на т.5 на представеното споразумение е, че остатъкът по лихви и разноски ще бъдат преизчислени към 15.09.2009г. и тогава ще бъдат погасени в пълен размер; но че тази точка, не дава категоричен отговор на въпроса, дали изцяло е било погасено до този момент, с плащанията на 15. 04. 2009г. и на 15. 06. 2009г., главното задължение на настоящия ищец към пострадалите в размер на 50 000лв. по гр. д. № 1201/ 2007г. на Д. и още повече, че акцесорно задължение за обезщетение за забавено плащане или лихва тече само при наличие на главно задължение, което сочи, че към 15. 09. 2009г. не е било изпълнено изцяло главното задължение на [фирма], произтичащо от чл. 200 от КТ. В. съд е посочил, че в този смисъл цени и твърденията на ищеца, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата /чл. 76 ал. 2 от ЗЗД/. Изложени са съображенията на съда, че погасителната давност за регресния иск по чл. 54 ЗЗД започва да тече от деня на плащането на вредите от лицето, което отговаря за тях; че тъй като правопогасителното възражение е релевирано от ответниците, по силата на общото правило, визирано в чл. 154 ал. 1 от ГПК, доказателствената тежест за установяването му тегне върху тях и че счита, че в случая те не са ангажирали безспорни доказателства относно погасяването по давност на правото на работодателя да претендира по пътя на регреса платеното от него на наследниците на работник, пострадал от трудова злополука.
Прието е, че ответниците са релевирали възражение за липсата на солидарност при отговорността на извършителя спрямо работодателя и, че то е основателно. Изложи са съображения, че съгласно задължителните постановки на Постановление № 17 от 18.XI.1963 г. на Пленума на ВС, съгласно чл. 59 ЗЗД, ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно; че тази тяхна солидарна отговорност обаче е пред увреденото лице; че този, който е платил на основание чл. 49 ЗЗД, не става с това пострадал по смисъла на чл. 53 ЗЗД, поради което и задължението на причинителите на вредите, за които той е платил, не става солидарно; че от това следва, че този, който е заплатил вредите на основание чл. 49 ЗЗД, може да търси от всеки причинител само припадащата му се част съобразно със степента на причиняването. С решението по НАХД № 1201/ 2007г. на Д. за виновни за били признати две лица: М. Б. и Р. Т., поради което е прието, че работодателят би могъл да реализира регресните си права спрямо всеки от тях според припадащата се част на отговорността им, т. е. наполовина и следователно заявената от [фирма] против всеки от ответниците главна претенция е основателна до размера от по три хиляди лева за всеки от тях. При условията на евентуалност ответниците са релевирали в отговора си по чл. 131 ал. 1 ГПК възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца в качеството на работодател на пострадалия Ж. с доводи, че дружеството – ищец проявило бездействие при осигуряването на безопасни условия на труд. В. съд е приел, че с оглед наличието на влязло в сила и задължително за страните решение по в. гр.д. № 87/ 2013г. на В. не следва да обсъжда това възражение. По отношение на акцесорната претенция с правно основание чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, по отношение обезщетението за забавеното плащане на главното парично задължение в общ размер на 5 600лв. /по 1 867. 67лв. за всеки от ответниците/, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 09. 07. 2011г. до 09. 07. 2014г., въззивният съд е приел за основателно възражението на ответниците, че поради липса на покана, отправена от ищеца до ответниците или до техния наследодател, искането е неоснователно, като са изложени съображения, че вземането на ищеца не произтича от деликт, за да се приеме, че от този момент изпада в забава.
К. Р. М. Б., С. П. Б. и Д. М. Б. считат, че има вероятност въззивното решение да е недопустимо „предвид разглеждането на различни от предявените, вкл. по нередовна искова молба относно размера на всяка отделна по произход регресна претенция, искове, което е предпоставяло и напълно различен обхват на произнасянето и доказването, вкл. разпределение на доказателствената тежест в процеса”. Настоящият съдебен състав не намира основание за допускане на касационно обжалване при изложените доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение при наличие на ясно и недвусмислено съдържание на исковата молба относно предмета на частичния иск – а именно останалата част от главницата /присъденото обезщетение по чл.200 КТ на наследниците на пострадалия в размер на 50 000лв./ на задължението – останалите 18 000лв. извън присъдените 32 000лв. по първия частичен регресен иск.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: 1”при наличието на повече от един деликвент, каква е отговорността между същите, спрямо отговарящия по правилата на гаранционно-обезпечителната отговорност правен субект, заплатил на увредения съответното обезщетение за вреди от деликта, при претендирането му по реда на регреса – чл.54 ЗЗД – солидарна между всички деликвенти, каквато е отговорността им към увредения или разделна – всеки от тях отговарящ за припадащата му се част, а когато такава не е разграничена – поравно, съгласно чл.53, вр. с чл.127, ал.1 ЗЗД”, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.5 на ППВС №17/1963г. С въззивното решение е отговорено на поставения от касаторите въпрос в съответствие с т.5 на ППВС №17/1963г. – че отговорността на причинителите на вредата по регресен иск не е солидарна, а разделна, като всеки от тях отговаря за припадащата му се част, а когато такава не е разграничена – поравно, съгласно чл.53, вр. с чл.127, ал.1 ЗЗД. Това разрешение е приложено по конкретното дело по частичния иск, по който е образувано, предвид релевираното и прието за основателно възражение на ответниците по иска, че има и друг съпричинител и следва да се намали задължението съобразно степента на съпричиняване на вредите от него и доколкото такава не е разграничена – поравно.
К. поставят въпрос: „Следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да съобрази всички въведени в предмета на спора факти, като мотивира същото в съответствие с всички доводи на страните и всички доказателства относно релевантните за спора факти, на които те са се позовали”, който считат, че е разрешен от въззивния съд противоречие с постановени по реда на чл.290 ГПК решения.
К. сочат, че поставеният въпрос е обоснован от допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в: несъобразяване с неоспорен за автентичност от противната страна, нито при опровергано от същата негово съдържание, диспозитивен по характер документ – споразумението между [фирма] и пострадалите от 07.04.2009г., относно реда за погасяване задълженията на ищеца към пострадалите, както и на писмени документи за основанието за извършени до 15.06.2009г. разплащания от същото дружество, именно като погашения на части от главницата на обезщетението по чл.200 КТ /извлечение от сметки на ЧСИ, пред който е образувано изпълнителното производство срещу [фирма], съответно от 27.03.2009г. и 09.04.2009г./; несъобразяване с действителното съдържание на изявленията на ответниците, че главницата по обезщетението с правно основание чл.200 КТ е погасена, но с плащанията до 15.06.2009г., а не с плащането от 16.09.2009г. Сочат, че така съдът на практика е приложил правните последици на признанието, съгласно чл.175 ГПК, каквото – релевантни, с оглед обстоятелствената част на исковата молба и предвид предмета на спора, а именно, че плащанията от 16.09.2009г. са погашения на главницата – не са заявавали. К. сочат също, че в конкретния случай въззивният съд не е посочил защо изключва доказателствената стойност на сключеното между [фирма] и пострадалите споразумение по отношение наличието на изрична договореност между същите, за реда за погасяване задълженията на [фирма] в съответствие с правото му съгласно чл.76, ал.1 ЗЗД, както и изобщо не е съообразил писмени доказателства за разплащане на главницата, в съответствие със споразумението; че въззивното решение не съдържа ясни и логични мотиви с такъв предмет, като не считат, че въпреки формалното позоваване на тълкувателна дейност, такава – по отношение клаузите на споразумението – е действително извършена; че въззивният съд е отрекъл правилността на тълкуване, каквато първоинстанционният съд не е извършвал, предвид яснота на разпоредбата на чл.5 вр. с чл.3 и 4 от споразумението; че въззивният съд изобщо е игнорирал чл.5 от споразумението, а не го е приложил с изведено от самия него, съобразно критериите за тълкуване по чл.20 ЗЗД, различно от буквалното му съдържание.
Към момента на сключване на споразумението са заплатени 12 014,43лв. и 17 604,99лв. и на 21.04.2009г. – 2 348,60лв., части от главното задължение за обезщетение по чл.200 КТ, предмет на първия частичен регресен иск. По отношение на тези суми не е имало спор между страните по делото, че представляват плащане на част от главницата както е посочено от длъжника като основание за плащането в приложените към исковата молба документи по делото по първия частичен иск, но и в двустранно постигната уговорка в споразумението в чл.5 и 4, нито с въззивното решение е прието нещо различно по отношение на тези суми. Спорът между страните е дали за следващото плащане – на сумата 25 000лв., предвидено да се извърши до 15.06.2009г. и извършено на 12.06.2009г., е предвидено в споразумението да послужи за погасяване на главницата – останалите 18 000лв. В. съд е приел, че основният смисъл на т. 5 от представеното споразумение е, че остатъкът по лихви и разноски ще бъдат преизчислени към 15. 09. 2009г. и тогава ще бъдат погасени в пълен размер; че тази точка не дава категоричен отговор на въпроса, дали изцяло е било погасено до този момент, с плащанията на 15. 04. 2009г. и на 15. 06. 2009г., главното задължение на настоящия ищец към пострадалите в размер на 50 000лв. по гр. д. № 1201/ 2007г. на Д., още повече, че акцесорно задължение за обезщетение за забавено плащане или лихва тече само при наличие на главно задължение, което съдът е приел, че сочи, че към 15. 09. 2009г. не е било изпълнено изцяло главното задължение на [фирма], произтичащо от чл. 200 от КТ.
Предвид изложеното настоящата инстанция намира, че с въззивното решение са преценени доводите на страните и доказателствата, и не е налице соченото от касаторите противоречие на въззивното решение с посочената от касаторите практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде преценявана в производството по допускане на касационно обжалване, а при разглеждане на касационната жалба като такова бъде допуснато.
К. поставят въпрос: „всяка договорна клауза ли подлежи на тълкуване, съгласно чл.20 ЗЗд или такова е допустимо само по отношение на неясна или двусмислена договорна клауза и при наличето на спор мужде страните относно действителното й съдържание”, който въпрос считат, че е разрешен в противоречие с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, които предпоставят тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД само при наличе на спорна – неясна или двусмислена договорна клауза, не и при яснота на съдържанието й, което изначално злепоставя принципа за съобразяване на изявената, а не предполагаема воля на страните и подменя нейното съдържание. С посочено от касаторите решение №220 от 31.07.2014г. по гр.д.№6126/2013г. на ВКС, ІVг.о. и посочени в него решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. и решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на Четвърто гражданско отделение, постановени по реда на чл. 290 ГПК, ГПК, при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността; Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Посочената задължителна съдебна практика се споделя от настоящия съдебен състав и въззивното решение не е в противоречие с нея по поставения от касаторите правен въпрос.
К. поставят въпрос: „спрямо какъв вид акцесорна претенция е приложима разпоредбата на чл.76, ал.2 ЗЗД – законна или възнаградителна лихва и при липса на споразумение относно реда за погасяване на главница и лихва не следва ли да се приложи чл.76, ал.1, пр. второ ЗЗД, в който случай главницата като по обременителна, в качеството й на лихвоносна, подлежи на погасяване преди задължението от законна лихва за забава”, който въпрос считат, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №111 от 28.10.2009г. по т.д.№296/2009г. на ВКС, Іт.о. Поставеният от касаторите въпрос не е относим към решаващите мотиви на въззивното решение, че основният смисъл на т. 5 от представеното споразумение е, че остатъкът по лихви и разноски ще бъдат преизчислени към 15. 09. 2009г. и тогава ще бъдат погасени в пълен размер; че тази точка не дава категоричен отговор на въпроса, дали изцяло е било погасено до този момент, с плащанията на 15. 04. 2009г. и на 15. 06. 2009г., главното задължение на настоящия ищец към пострадалите в размер на 50 000лв. по гр. д. № 1201/ 2007г. на Д., още повече, че акцесорно задължение за обезщетение за забавено плащане или лихва тече само при наличие на главно задължение, което съдът е приел, че сочи, че към 15. 09. 2009г. не е било изпълнено изцяло главното задължение на [фирма], произтичащо от чл. 200 от КТ. След като е прието, че в процесното споразумение от 07.04.2009г. е постигната уговорка за поредността при погасяване на главницата и на начислената върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД /а няма твърдения и данни с извършените частични плащания на 12.06.2009г. и 16.09.2009г. ищецът да е заявил нещо друго/, неоснователно се сочи от касаторите противоречие на въззивното решение с посочената задължителна съдебна практика по приложение на диспозитивна правна норма, с което е прието, че нормата на чл.76, ал.1 ЗЗД намира приложение за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД, кагото длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане.
При този изход на делото по насрещната касационната жалба в настоящето производство по чл. 288 ГПК и на основание чл. 287, ал. 4 от същия процесуалния закон, не се дължи произнасяне по насрещната жалба и затова тя следва да бъде оставена без разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.12.2015г., постановено по в.гр.д.№442/2015г. на Окръжен съд – Добрич по касационната жалба на Р. М. Б., С. П. Б. и Д. М. Б..
НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 287, АЛ. 4 ГПК ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ насрещната касационна жалба на [фирма].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: