Р Е Ш Е Н И Е
№ 819
София, 11.11.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на втори ноември, две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при участието на секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
гражданско дело № 4242/2008 година.
Производство на касационно обжалване по чл. 218а ГПК. /отм./
Подадена е касационна жалба от „Б” А. , гр. М. против решението на Окръжен съд – Монтана по гр. д. № 366/2005 год..
Ответникът по жалбата, ищец по делото, Д. И. В. от гр. С., счита жалбата за неоснователна.
След проверка, касационният съд установи следното:
Районен съд – Монтана с решение от 18. 4. 2005 г. по гр. д. № 801/2002 г. е приел за установено по отношение на „Б” А. , гр. М., че Д. В. е полагал осигурителен стаж за времето от 1. 3. 1996 г. до 30. 6. 1997 г. и размерът на изплатеното му от „Б” А. възнаграждение за същия период е 1278.98 лв.. Окръжен съд – Монтана, с въззивно решение от 25. 11. 2005 г. по гр. д. № 366/2005 г. е оставил в сила решението на районния съд в частта, с която е признат осигурителен стаж на В. за периода 1. 3. 1996 г. – 30. 6. 1997 г., отменил решението в частта досежно размера на изплатеното му възнаграждение и признал за установено спрямо „Б” А. , че са същия период, на Д. В. е изплатено от „Б” А. , брутно възнаграждение в размер на 1666.26 лв.. Въззивният съд е потвърдил изводите на първата инстанция, че за процесния период от време В. е подлежал на задължително обществено осигуряване, като член на съвета на директорите на ответното дружество, по силата на чл. 30, ал. 1 от Правилника за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, от 1994 г., която разпоредба предвижда, че членовете на съветите на директорите в държавни предприятия – еднолични търговски дружества, се осигуряват върху изплатеното възнаграждение за сметка на съответното дружество. Решаващият съд е посочил, че същата разпоредба е с по-висша юридическа сила като част от правилник, и е специална по отношение на разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Наредбата за обществено осигуряване на лицата, упражняващи свободна професия или търговия или работещи без трудово правоотношение, от 1992 г., която предвижда, че не подлежат на задължително осигуряване лицата, които са осигурени на друго основание. По делото не е спорно, че за исковия период от време В. е работил по трудов договор и осигуряван от друго юридическо лице – търговско дружество.
Решаващият съд не е приложил точно закона при преценката за допустимост на предявения иск. Посочено е, че правното основание на иска е чл. 97 ал. 1 ГПК /отм./, но по същността си, съдебното произнасяне е установяване на факти с правно значение – установяване, че за определено време, от ищеца е положен осигурителен стаж и установяване размера на полученото възнаграждение за този стаж. Съгласно чл. 97, ал. 3 ГПК /отм./, установяването на факти с правно значение е допустимо само в изрично посочени от закона случаи, какъвто случай не е спорът по делото.
Решението е недопустимо поради нарушаване на общия принцип по чл. 97 ал. 1 ГПК – ищецът да има правен интерес от съдебното установяване. Безспорно е, че зачитането на осигурителен стаж има значение за осигурителните права на ищеца и конкретно за размера на пенсията, която следва да получава. Тези права обаче, ищецът следва да реализира спрямо НОИ, респективно РУ „С”, а не спрямо лицето, при което е положен съответния стаж – „Б” АД. Ето защо ответникът не е материалноправно и процесуалноправно легитимиран да отговаря по искането за признаване на осигурителен стаж, защото той не е лицето, което ще определи и което дължи изплащането на пенсия в съответния размер. Не е отчетено от рещаващия съд, че ищецът е упражнил същите права спрямо надлежно легитимираният ответник – осигурителния институт, по реда на Закона за административното производство, и с влязло в сила решение на Окръжен съд – Монтана, потвърдено от Върховния административен съд е отхвърлена жалбата на В. срещу отказа на директора на РУ „С” – Монтана да издаде задължително предписание до „Б” А. за признаване на процесния осигурителен стаж, чрез издаване на удостоверение обр. П – 2. Съгласно чл. 221, ал. 1 ГПК /отм./ силата на пресъдено нещо обвързва само страните по делото. С оглед на това, решението, с което се признава наличието на осигурителен стаж на ищеца спрямо ответника „Б” А. е непротивопоставимо на осигурителния институт, който не е страна по делото, а съгласно чл. 224, ал. 1 ГПК /отм./, окончателно разрешен съдебен спор, не може да бъде пререшаван. При положение, че възникналият между ищеца и осигурителния институт, спор относно признаването на осигурителен стаж, положен от ищеца при „Б” А. , е разрешен с влязо в сила решение по адм. д. № 95/2002 г. на Административен съд – Монтана, като е отречено наличието на стаж, подлежащ на задължително осигуряване, за ищеца е безпредметно и лишено от интерес установяването на факта на осигурителен стаж спрямо ответника по делото.
Следва да се има предвид, че с исковата молба, подадена в съда на 18. 5. 2002 г., допълнена и уточнена с молба от 8. 7. 2002 г., ищецът В е конкретизирал петитума на иска, както следва: да бъде съдебно установено, че ответното дружество е било длъжно да го осигурява за конкретния исков период; да бъде осъдено дружеството да внесе в РУСО – Монтана, дължимите осигурителни вноски; да бъде задължено дружеството да му издаде удостоверение обр. П – 2 за размера на осигурителния доход. С оглед на така заявените искания, съдът се е произнесъл недопустимо, тъй-като диспозитивното му произнасяне има съвсем друго съдържание – признаване на осигурителен стаж за определен период и полученото за този период възнаграждение, т. е. налице е произнасяне по непредявен иск. В случая, не следва да се връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по конкретните искания на ищеца, посочени по-горе, както предвижда чл. 209 , ал. 1, предл. 3 ГПК /отм./, тъй- като исканията са недопустими – те касаят правоотношения между ответника и осигурителния институт по реда на КЗОО, а упражняването на чужди права е недопустимо.
Върховният касационен съд
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решението от 25. 11. 2005 г. по гр. д. № 366/2005 г. на Окръжен съд – Монтана и решение от 18. 4. 2005 г. по гр. д. 0 810/2002 г. на Районен съд – Монтана.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ, като процесуално недопустими, предявените от Д. И. В. от гр. С. против „ Б. ” А. , гр. М., искания, както следва: да се признае за установено, че „Б” А. е било длъжно да осигурява ищеца за всички осигурителни случаи пред периода от 1. 3. 1996 г. до 30. 6. 1997 г.; да се осъди „Б” А. , гр. М. да заплати на НОИ – РУ „С”, гр. М. всички осигурителни вноски върху осигурителния доход на ищеца през периода 1. 3. 1996 г. – 30. 6. 1997 г.; да се задължи „Б” А. , гр. М. да издаде на Д. В. удостоверение обр. П-2 за размера на осигурителниу му доход.
ПРЕКРАТЯВА исковото производство по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: