О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 593
София, 02.06.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1918 /2009 година.
Производство по допускане на касационно обжалване на основание чл. 288 ГПК.
„П” АД, гр. В. е подало касационна жалба срещу въззивно решение на Варненския окръжен съд по гр. д. № 728/2009 год. в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на Н. Н. завишени размери на обезщетения за неизползван платен годишен отпуск, за неспазено предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати по индивидуалната осигурителна партида на Н. към фонд „Доброволен пенсионен фонд А. България” 26 месечни вноски, всяка по 40 лв., или общо сумата 1040 лв.. Към касационната жалба на „П” АД е приложено изложение на основания за допускане на касационно обжалване, тълкувателно решение на ОСГК и решения на състави на ВКС.
Касационна жалба срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд е подадена и от Н. М. Н. от гр. В.. Той обжалва решението в частта, с която е отхвърлен искът му по чл. 222, ал. 3 КТ за разликата над 587.71 лв. до претендирания размер 4358.72 лв. Счита, че в тази част са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, които сочи в приложеното към жалбата, писмено изложение. Жалбоподателят обосновава искането си за допускане на касация и с приложени решения на различни съдилища.
Всеки от двамата жалбоподатели е представил писмено становище, с което оспорва жалбата на другата страна.
След проверка, касационният съд приема следното:
По касационната жалба и искането за допускане на касация на ищеца по делото Н. Н.
Жалбоподателят оспорва въззивното решение, с което му е признато право на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след придобиване право на пенсия, в размер на бутното му трудово възнаграждение за срок от два месеца и е отхвърлено искането му за обезщетение в размер на трудовото му възнаграждение за срок от 6 месеца – чл. 222, ал. 3 КТ. Въззивният съд е приел, че база за определяне размера на обезщетението е месечно трудово възнаграждение от 891. 00 лв., съобразил е, че обезщетението за срок два месеца е 1782 лв., че работодателят е изплатил сумата 1194. 29 лв., че е осъден от първоинстанционния съд да доплати сумата 59. 72 лв., в която част решението е потвърдено и е постановил осъдителен диспозитив за сумата 527.99 лв -разликата над сумата 1254.01 лв./сбора от изплатената сумата 1194.29 лв. и присъдената сума 59.72 лв./ до дължимото обезщетение 1782 лв.. Въззивният съд е приел, че няма основание за присъждане на обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за срок от шест месеца, тъй-като Н. е работил в „П” АД по трудов договор от 30. 10. 2002 г. до прекратяването му поради пенсиониране на 9. 5. 2008 г. или е работил при този работодател 8 г. и 6 м. , а не през последните десет години от трудовия му стаж. Отчетено е, че преди това, за периода след 22. 12. 1992 г., когато е прекратен предходен трудов договор между страните, по тяхно взаимно съгласие, до започване на работа по договора от 2002 г., Н. е полагал труд като радист на кораби под чужд флаг, т. е. работил е при друг работодател. Съдът счита, че не е налице основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй-като произнасянето на въззивния съд по сочени от жалбоподателя процесуалноправни въпроси и по материалноправен въпрос, имащи определящо значение за спора, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Неоснователно е твърдението, че съдът е нарушил принципа за разпределение на доказателствената тежест, като не е възложил на ответника доказването на възражението му, че ищецът е работил при друг работодател и че такова доказване не е проведено. В случая претенцията на ищеца се основава на конкретна разпоредба и само той е длъжен да установи фактическите обстоятелства, заложени в хипотезата на чл. 222, ал. 3 – работа при ответника през последните десет години от трудовия му стаж. При безспорния факт, че до пенсионирането му ищецът е работил по последния трудов договор с ответника само 8 г. и 6 м., той следва да установи, че трудовият му стаж включва само работата при ответника по двата трудови договора – от 1968 г. до 1992 г. и от 2002 г. до 2008 г.. Такова доказване ищецът не е направил. Несъстоятелно е и твърдението, че обсъждането от въззивния съд на „негодни”, според жалбоподателя, доказателства е основание за допускане на касация – по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Преценката на доказателствата от въззивния съд и обосноваността на съдебния акт се преценяват при разглеждане на жалбата по същество, ако е допусната касация. Същото важи и за искането за допускане на касационно обжалване във връзка с произнасянето на съда по материалноправни въпроси – за вписванията в трудовата книжка по чл. 347 КТ, за изискването за писмена форма на трудовия договор и за правосубектност на работодателя, при който е прието, че е работил ищецът Н. Тези въпроси не са материалноправни, а са въпроси по доказване на твърденията на страните, обусловени са от конкретни фактически обстоятелства и не касаят развитието на правото. Неоснователно е искането за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречива съдебна практика, с позоваване на решение на ВКС ,състав на трето гражд.. отделение по гр. д. № 392/1999 г.. С решението е прието, че разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ не изисква наличие на непрекъснат трудов стаж при едни и същ работодател през последните десет години, но това решение е неотносимо към спора по настоящото дело, че трудовият стаж на ищеца през последните 10 години включва и работа при друг работодател.
По изложените съображения не следва да се допуска касационна обжалване по жалбата на Н. Н.
По касационната жалба и искането за допускане на касация на „П” АД.:
Жалбоподателят оспорва изводите на въззивния съд, че трудовото възнаграждение на ищеца за месец април 2008 г., изчислено в размер на 891 лв. съобразно заключението на вещо лице, е база за определяне на обезщетенията за неизползван платен годишен отпуск и за неспазено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че произнасянето по този материалноправен въпрос е в противоречие с константната практика на ВКС – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Искането е необосновано. Представените решения на състави на ВКС – № 199 по гр. д. № 1138/1997 г. и № 231 по гр. д. № 1084/1997 г. възпроизвеждат принципа на чл. 228, ал. 1, предл. първо КТ – обезщетението се определя от брутното трудово възнаграждение, получено за месеца, предхождащ уволнението. По този начин е процедирал и въззивния съд по настоящото дело, при безспорния факт, че уволнението на ищеца е от май 2008 г..
Основателно е искането за допускане на касация на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и ответникът е осъден да заплати по индивидуалната партида на Н. , открита в Пенсионно осигурително дружество А. България, АД към фонд ”Д”, 26 месечни вноски, всяка от по 40 лв. Съдът е приел, че „П” АД има това задължение на основание колективния трудов договор от 1999 г., актуализиран с допълнителни споразумения от 29. 3. 2005 г. и от 1. 1. 2007 г. относно размера на осигурителните вноски, като е отчел факта, че с отмяна на незаконното уволнение на Н. от 2006 г. и възстановяването му на работа, той се ползва от всички права по КТД. Съдът обаче, не е изложил съображения по въпроса, заявен с възражението на ответника, че за периода от постановяване на уволнителната заповед до отмяната й с окончателно решение от 5. 3. 2008 г. на Апелативен съд – Варна, ищецът не е имал качеството на работник,. не е извършвал трудова дейност. В чл. 233, ал. 2 от Кодекса за социално осигуряване е предвидено, че предприятията осигурители удържат от месечното възнаграждение на осигуреното лице и за негова сметка, осигурителната вноска и я превеждат по фонда за допълнително доброволно пенсионно осигуряване по професионални схеми. Т. е. осигурителната вноска е обусловена от получаване, респективно начисляване /ако то не е изплатено/ на трудово възнаграждение за съответния месец. Това следва от общия принцип на закона, че осигурителни вноски се дължат върху възнаграждения и доходи от трудова дейност – чл. 6, ал. 2 КСО. Принципът важи и при допълнителното доброволно пенсионно осигуряване, на което се позовава ищецът. Въззивният съд е разрешил конкретния спор само въз основа на констатацията му, че с отмяна на уволнението на Н. и възстановяването му на работа, трудовото правоотношение не се счита за прекъснато, но не е отчел другият съществен за спора въпрос, че за периода от 2006 г. до 2008 г. ищецът фактически не е извършвал трудова дейност и не е получавал трудово възнаграждение, които са основни предпоставки за реализиране на правата и задълженията по осигурителните правоотношения. В този смисъл произнасянето на въззивния съд има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, с оглед конкретната специфика на спора и това е основание за допускане на касация на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд от 25. 8. 2009 г. по гр. д. № 728/2009 г. по жалбата на Н. М. Н. от гр. В..
ДОПУСКА касационно обжалване на същото решение В ЧАСТТА, с която е осъдено „П” АД, гр. В. да заплати по индивидуалната партида на Н. Н. във фонд „Доброволен пенсионен фонд А. България” 26 месечни вноски, всяка от по 40 лв., по жалбата на „П” АД. и НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение по същата жалба в ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
Указва на „П” АД да внесе 21 /двадесет и един лева/ държавна такса за разглеждане на касационната жалба.
Делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: