О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1222
София, 04.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 15 октомври, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н.Закова
дело № 4374/2013 година
Производство по чл.288 ГПК.
Софийският градски съд, с въззивно решение от 28.01.2013 г. по гр.д.№ 7927/2012 г. е потвърдил първоинстанционното решение по гр.дело № 9196/2010 г. на Софийския районен съд, с което е осъдено [фирма], [населено място] да заплати на С. С. сумата общо 2923 лв. обезщетение за имуществени вреди и сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба срещу въззивното решение. Към жалбата са приложени изложение на основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и решения на състави на ВКС.
Ответникът по жалбата, ищец по делото, С. Р. С. от [населено място] оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
След проверка, касационният съд приема следното:
Искането на жалбоподателя за допускане на касация е заявено на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по съображения, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос и по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и при противоречива практика на съдилищата. Жалбоподателят счита, че при констатираните от въззивния съд пропуски и нередности на първата инстанция относно призоваването на жалбоподателя и разпределянето на доказателствената тежест, въззивният съд е следвало да укаже на жалбоподателя правата му по чл.266 и като не е сторил това, въззивният съд е нарушил съдопроизводствените правила, което е основание за допускане на касационно обжалване. Като такова основание, жалбоподателят сочи и произнасянето на въззивния съд относно приложението на чл.201, ал.1 и ал.2 КТ за изключване или намаляване отговорността на работодателя при умишлено причиняване на увреждането от пострадалия, респективно, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука.
Така заявените искания за допускане на касационно обжалване, са необосновани.
По поставения процесуалноправен въпрос, въззивният съд не е допуснал нарушение на закона и противоречие със задължителната съдебна практика. Констатирано е, че в първоинстанционното производство са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила относно призоваването на ответника, сега жалбоподател, но също така е отчетено, че първоинстанционният съд се е произнесъл по възражението на ответника за съпричиняване на увреждането от страна на ищеца. Взето е предвид, че с въззивната жалба, не са посочени обстоятелства и не са представени доказателства, които жалбоподателят не е могъл да представи в първоинстанционното производство поради нарушения от страна на съда – чл.266, ал.2, т.1 ГПК, при което въззивният съд е обвързан само от посоченото в жалбата – чл.269 ГПК. По този въпрос, градският съд е приложил точно закона – чл.266, ал.3 ГПК, че във въззивното производство се събират доказателства, ако са поискани от страната и не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения.
Не е налице и твърдяното от жалбоподателя основание за допускане на касация – разрешаване на въпросите за отпадане или намаляване отговорността на работодателя по чл.201 КТ в противоречие с практиката на ВКС. Приложените решения на състави на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК – чл.218а ГПК отм. или по реда на чл.290 ГПК, действащ, касаят конкретни дела с определена фактология и не могат д бъдат приложени или съпоставени с настоящия правен спор. Въззивният съд се е произнесъл по възражението на жалбоподателя за допусната „груба небрежност” от страна на ищеца и съответно по искането на жалбоподателя за намаляване на определеното обезщетение, въз основа на събраните доказателства по делото. На тази база, решаващият съд е приел, че ищецът не е действал при груба небрежност, тъй като не е установено да е съзнавал, че може да претърпи злополука, но се е надявал да я предотврати. Съдът е констатирал, че ищецът е допуснал неспазване на правилата за безопасност на труда-забрана за качване на вагоните и употреба на алкохол, но също така е констатирал, че тези нарушения нямат отношение към субективното отношение на пострадалия, който е предвиждал настъпването на вредоносния резултат, но лекомислено се е надявал да го предотврати. В този смисъл въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика – приложеното решение по чл.290 ГПК от 27.02.2012 г. по гр.д.№ 673/2011 г.на ВКС, ІV г.о. Констатациите на съда, че ищецът по настоящото дело не е проявил груба небрежност, т.е., не е могъл да предвиди настъпването на увреждането и лекомислено да се е надявал да го предотврати, представляват доказателствен извод, а не разрешаване на правен въпрос, поради което не могат да бъдат основание за допускане на касация.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 28.01.2013 г. по гр.д.№ 7927/2012 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на С. Р. С. от [населено място] сумата 1050/хиляда и петдесет/лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: