О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 116
гр.София, 11.02.2009г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
Ч. ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 5196 описа на ВКС за 2008 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.05.2008г. по гр.д. № 82 / 2008г., с което Плевенски окръжени съд, като е отменил решение от 11.10.2007г. по гр.д. № 2937/2006г. на Плевенски РС е осъдил „Д” да заплати на Н. Х. сумата 9000лева на основание чл.242 КТ, за времето от м.януари 2001г. до месец декември 2005г., както и сумата 9023,13 лева лихви за забавено плащане на главницата за същия период, както и законната лихва върху главницата считано от 17.10.2006г.
Жалбоподателят – „Д” поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, в противоречие с практиката на ВКС и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Моли да се допусне касационното обжалване на основание чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд е осъдил „Д” да заплати на Н. Х. сумата 9000лева на основание чл.242 КТ, за времето от м.януари 2001г. до месец декември 2005г., както и сумата 9023,13 лева лихви за забавено плащане на главницата за същия период, както и законната лихва върху главницата считано от 17.10.2006г. Съдът е приел, че между страните по делото е бил сключен трудов договор за времето от 2001г. до 2005г. и ответницата е работела като ренгенолог, като на същата е определено основно възнаграждение и е казано,че се дължи и допълнително такова, без да е посочен точно неговия размер – за вредност и резултативност. Съдът е взел като критерий за да определи точния размер на допълнителното възнаграждение договореното такова в Националните рамкови договори, сключвани за исковия период и след изслушана експертиза, която е установила какво е изплатено на ищцата и какво и останало да й се дължи е осъдил жалбоподателя да заплати исковата сума.
В молба от 07.10.2008г. жалбоподателят е изложил съображения, че съдът се е произнесъл в решението си по съществен процесуален въпрос, а именно досежно забраната съдът да се произнася по иск , различен от заявения в исковата молба, в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа също така, че със същото решение е разрешен и съществен материалноправен въпрос касаещ възможността Националните рамкови договори да се прилагат непосредствено като част от трудовите договори при уреждане на взаимоотношенията между медицинско заведение и лекар, който въпрос е от значение за точното прилагане на правото и за неговото развитие, тъй като по него не е установена трайна съдебна практика. Прилага решение по гр.д. №95/2002г. на петчленен състав на ВКС, което е неотносимо към конкретния спор, тъй като касае невъзможността на страната да обжалва с касационна жалба пред петчленен състав на ВКС решение на тричленен състав на Върховен касационен съд. Представя и решение по гр.д. №26/98г. на петчленен състав на ВКС, в което е дадено разрешение на проблема за това, че болничните заведения не носят отговорност по чл.1 от ЗОДОВГ, както и решение по гр.д. №1793/99г. ВКС, в което е прието, че ако районният съд е постановил решението си по непредявен иск, то въззивният съд може да обезсили решението му като недопустимо.
С обжалваното решение съдът действително се е произнесъл по съществения правен въпрос за това, какво е значението на договореното между работодателя и служителя допълнително възнаграждение, когато се престира труд по трудов договор, но е дал отговор на същия в съответствие с практиката на ВКС. При анализ на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че в случая съдът в обжалваното решение е дал разрешение на съществен процесуален въпрос, касаещ обвързаността на съда от посочената от ищеца правна квалификация. В съответствие с практиката на ВКС в случая въззивният съд не е приел, че основание на иска е не самото право, а фактите, от които се поражда правоотношението. Задължително е навеждането на фактически твърдения (обстоятелства), които очертават обема на спорното материално право, без да съществува изискване за определяне на правната квалификация на претенцията от страна на ищеца. В субсумирането на фактическите обстоятелства, въведени с исковата молба под определена правна норма, се състои задължението на съда правно да квалифицира иска, в какъвто смисъл е и даденото разрешение на този въпрос в трайната практика на ВКС, посочваща, че в правомощията на съда влиза задължението да постави вярната правна квалификация, като изхожда от наведените в исковата молба правнорелевантни факти. В случая съдът е бил сезиран с редовна искова молба с искане да бъде присъдено неизплатено трудово възнаграждение и именно по нея се е произнесъл с обжалваното решение.
Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че следва да бъде присъдено неизплатено трудово възнаграждение, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по съществен правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Основанията за допускане на касационното обжалване са критерии за подбор, а основанията за касационно обжалване са пороците на въззивното решение.
Неоснователно е и искането на жалбоподателя за допускане на касационното обжалване, тъй като с въззивното решение бил разрешен съществен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не съществуваща такава неправилна практика, която следва да бъде променена, в който случай би било налице визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Не се излагат сериозни аргументи как приетото от въззивния съд разрешение за това, че националният рамков договор има пряко приложение върху трудовите договори, сключени между лечебните заведения и конкретния лекар, работещ в лечебното заведение, влиза в конфликт с точното прилагане на закона и е от значение за развитието на правото. След като в индивидуалния трудов договор е било уговорено и допълнително възнаграждение за резултативнос, каквото уговорка има и в НРД, работодателят не може да преминава към заплащане по-ниско от уговореното в индивидуалния трудов договор трудово възнаграждение, в какъвто смисъл е застъпеното разбиране в правната теория и практиката на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННОТО обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 -3 ГПК на решение 08.05.2008г. по гр.д. № 82 / 2008г. на Плевенски окръжени съд по жалба на „Д” .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: