О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 658
гр.София, 01.07.2009г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юни, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
БОЙКА ТАШЕВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 607 описа за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 30.05.2006г. по гр.д. № 1660/ 2005г., с което Софийски апелативен съд, като е оставил в сила решение от 15.02.2005г. по гр.д. №896/2004г.на Софийски окръжен съд, е осъдил В. В. П. да заплати на И. Т. сумата 3000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателите М. И. П., И. В. В. и Р. В. П., като наследници на В. В. П. , починал на 20.05.2006г. , поддържат, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуален въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Молят да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът И. Н. Т. в писмено становище поддържа, че жалбата не следва да бъде допускана до разглеждане по същество от касационния съд, тъй като не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е оставил в сила решение от 15.02.2005г. по гр.д. №896/2004г.на Софийски окръжен съд, е осъдил В. В. П. да заплати на И. Т. сумата 3000 лева обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане на основание чл.45 ЗЗД. Съдът е приел, че праводателят на жалбоподателите е причинил на ответника по жалба увреждане, временно опасно за живота му при осъществен над него побой, изразяващо се в разкъсно – контузна рана на главата, увреждания на дясно рамо, лопатка и лява предмишница, като болката отзвучала за около 10дни, а пълно възстановяване е настъпило след 20дни.
В изложение към касационната жалба, за да обосноват допустимостта на касационното обжалване, жалбоподателите поддържат, че в обжалваното решение е разрешен материално правен въпрос от значение за изхода на делото, а именно за точното тълкуване на понятието „неизбежна отбрана” като предпоставка за отпадане отговорността на извършителя на деянието по смисъла на чл.46 ЗЗД. Поддържат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поддържат също така, че с въззивното решение е разрешен и друг материално правен въпрос, а именно относно точното тълкуване на понятието „справедливо обезщетение” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Излагат се съображения, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и се разрешават противоречиво от съдилищата. Представя решение от 08.07.2005г. по т.д. №17/2005г. на ВКС, сочещо че наказателната квалификация на деянието не обвързва гражданския съд, решение 04.10.2007г.по гр.д. №1182/2006г. на ВКС, че размера на обезщетението следва да е справедлив и да е адекватен на претърпените вреди, решение от 09.08.2004г. по гр.д. №3201/2003г. СГС, посочващо, че за да е основателен иска по чл.45 ЗЗД следва да са налице всички предпоставки-деликт, противправност и причинна връзка и решение от 14.07.2005г. по гр.д. №2219/2003г. на ВКС, в което е посочено, че съдът изгражда своите изводи като преценява всички доказателства в тяхната съвкупност.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания. Въззивният съд се е произнесъл в решението си по въпроси от материалноправен и процесуален характер имащи значение за изхода на делото, но е направил това в съответствие с практиката на ВКС и същите не са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Именно в съответствие с трайната практика на ВКС, намерила израз и в Постановление №12 по н.д. №11/1973г. на Пленума на ВС, съдът не е приел наличие на неизбежна отбрана, довела до увреждането. В практиката е прието, че неизбежната отбрана предполага нападение, което не е позволено от закона, затова, когато „отбраняващият се“ съзнателно провокира с активни действия нападение с цел да лиши от живот или да причини телесна повреда на определено лице, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание, както и че на деянията, извършени при неизбежна отбрана, не може да се отговори с неизбежна отбрана, тъй като нападнатият има право да се защищава и неговото деяние е правомерно. Именно с оглед на това разбиране на понятието неизбежна отбрана съдът е постановил своето решение, поради което не е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Жалбоподателите не твърдят да е налице липса на съдебна практика по въпроса за характера на деликтната отговорност и на института на неизбежната отбрана, нито че съществуваща такава е неправилна и следва да бъде променена, в който случай би било налице визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Не се излагат сериозни аргументи как приетото от въззивния съд разрешение за необходимостта всеки да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, което е взето в съответствие с трайната практика на ВКС, би било от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 и 3 ГПК и с оглед на поставения за разрешаване въпрос за “справедливо обезщетяване” на вредите от непозволено увреждане. В в трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Пострадалато лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, но единен критерии за това не може да бъде определен. Не е възможно да се създаде трайна практика на съда по приложение на чл.52 ЗЗД, която да касае идентични случаи, при нарушение на която да е налице основание за допускане на касационното обжалване, за да се извърши еднакво тълкуване на правната норма.
Що се касае до оплакването за неправилна преценка на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това че следва да бъдат обезщетени вредине от непозволеното увреждане, то същото не сочи на основание за допускане на касационното обжалване. Неправилната преценка може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по съществен правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато. Основанията за допускане на касационното обжалване са критерии за подбор, а основанията за касационно обжалване са пороците на въззивното решение.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННОТО обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК на решение от решение от 30.05.2006г. по гр.д. № 1660/ 2005г. на Софийски апелативен съд по жалба на М. И. П., И. В. В. и Р. В. П..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: