5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 104
С., 17,02,2011 година
Върховният касационен съд на Р. Б., първо търговско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №568/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] –[населено място] против решение № 1155 от 14.08.2009 г. по гр.д. № 1546/2008 г. на С. апелативен съд.
Ответникът по касация-С. община, чрез процесуалните си представители, е на становище, че не са налице пердпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е посочил, че развива доводи във връзка с частта от въззивното решение, с която е оставено в сила решението на първостепенния съд за отхвърляне на иска за разваляне на договора по съдебен ред на основание чл.89, изр. 2-ро ЗЗД. По отношение на посочената част, същият е поставил въпроса- „за съществуването в полза на ищеца на потестативното право на разваляне на един двустранен договор, когато изпълнението по него стане частично невъзможно” и е поддържал, че така формулирания въпрос бил решен в противоречие с практиката на ВКС. Посочил е още, че в решение № 277 /99г. на ВКС изрично било мотивирано, че потестативното право на разваляне на договора можело да бъде упражнено само от изправната страна, а в случая ответникът не бил изправна страна. Подобно било, според страната, и разрешението дадено с ТРОСГК №30/81г. Касаторът е развил своето разбиране относно характера на процесния договор и осъществените в тази връзка факти по спора, във връзка с тълкуването му. Маркирал е с „ІІ”, доводи определени от него като свързани с частите на въззивното решение, с които се отхвърля иска по чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД във вр. чл.88, ал.1 ЗЗД. Посочено е, че в тази част съдът се е произнесъл по въпроса „за връщане на полученото респ. даденото на отпаднало основание и относно неговия размер” като и този въпрос бил решен, според страната, в противоречие с практиката на ВКС – решение №1009/03г. на ВКС, V г.о., с което било прието, че стойността на даденото брашно по цени към постановяването на решението позволява на ищеца към днешна дата да закупи същото количество стока каквото е дал. Изброени са съдебни актове на ВС, респ. ВКС, които според касатора били в същия смисъл.Лаконично е отбелязано, че било налице и основание по чл.280, ал.1 т.1 ГПК / вероятно е допусната техническа грешка и страната е имала предвид т.2 на текста/ тъй като „този въпрос” бил решаван противоречиво от съдилищата – посочено е обжалваното решение и решение по гр.д. 1146 801г. на СГС, „ където било посочено, че реално полученото от ответника е пазарната цена на извършените подобрения”. Страната е поддържала още, че дори и посочените основания да не били налице, то „конкретния случай бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото”. Този довод е изведен от разбирането, че неправилно е приложен принципа на справедливостта. Посочено е, че на този принцип се основавало и правото по чл.12, ал.2 ЗН, както и размера на увеличението по чл.72, ал.2 ЗС, като лаконично е обосновано правото на недобросъвестния владелец по чл.74, ал.2 ЗС. Това се потвърждавало и от практиката на арбитражния съд- цитиран извод от решение по в.а.д №25/98г. Обобщено е, че изложеното „ показвало необходимостта от нова преценка на конкретния случай”. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от него въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд, като са поставени общо, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на решението в частта му, с която e оставено в сила решението на първостепенния съд за отхвърляне на иска по чл.89, изр. 2-ро ЗЗД. Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, цитираното решение №277 по гр.д. 1350/99г. на ВКС няма относимост към разглежданото основание. Такава относимост има посоченото ТРОСГК №30/81г., но само като акт, включен в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, обуславащи наличие на предпоставките на основанието, тъй като неговото съдържание е неотносимо както към поставения от страната въпрос, така и към въззивното решение въобще, поради това, че третира въпроса относно правното положение и възможности на третото лице, в чиято полза е сключен договор за прехвърляне на вещни права и право на собственост срещу издръжка и гледане, какъвто не е разглеждания случай. Цитираното решение №277/99 на тричленен състав на ВКС е относимо към основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но и спрямо него страната не обосновава извод за наличие на противоречие при разрешаването на общо поставения въпрос, тъй като въззивният съд не е приемал нещо различно от извадения от мотивите цитат от касатора за това, че „ потестативното право на разваляне на договора може да бъде упражнено само от изправна страна” т.е. не е приел, че неизправната страна може да иска разваляне на договора. Мотивираното от касатора, в контекста на разгледаното негово твърдение, че ответника не е изправна страна, съставлява всъщност оплакване за незаконосъобразност на решението на въззивния съд, което не е предмет на разглеждане в производството по чл.288 ГПК, тъй като се квалифицира по чл.281 ГПК.
Страната е сочила, че по въпроса относно произнасянето на съда за връщане на „полученото респ. даденото” на отпаднало основание и неговия размер е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед изложената по-горе дефинитивност, определена от задължителна съдебна практика, относимо е единствено цитираното наред с казуалната практика на ВКС- Постановление на Пленума на ВС №1/79г. Страната не е обосновала в какво се състои противоречието между сравняваните съдебни актове – липсва и довод за конкретен мотив на въззивния съд и противоречието му с постановките на постановлението на Пленума на ВС, поради което и основателността на така посоченото основание не може да бъде установена, чрез този довод. Извън това, че цитираното Постановление разглежда въпроси за неоснователното обогатяване и в тази връзка принципно определя предмета на реституция в хипотезите очертани от чл.55 ЗЗД, то и не се установява, че въззивният съд в противоречие с тези разяснения е определил предмет, различен от определения с тях. Нещо повече в съответствие с приетото от Пленума на ВС, решаващият състав изрично е мотивирал, че в хипотеза на чл.55, ал.1 пр.3-то ЗЗД правна последица от осъществяване на фактическия състав е връщане на даденото по договора, вследствие отпадане основанието за престиране. Същото е относимо и спрямо основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, както следва да бъде квалифициран довода за противоречиво разрешаване на общо поставения въпрос с изброени общо решения на ВС и ВКС и конкретно решение №1009/03г. на ВКС, V г.о. за което лаконично е посочено, че съдържа мотив за това, „ че стойността на даденото брашно по цени на постановяването на решението, позволява на ищеца към днешна дата да закупи същото количество стока каквато е дал”. От краткия довод на страната може да бъде изведено евентуално недоволство от определения и присъден от въззивния съд размер на иска. Решаващият състав при определяне на този размер се е позовал на събраните по делото доказателства – изслушаните експертизи,като е приел за доказани и фактите установени с оспорените от противната страна доказателства. Доколкото не са развити никакви съображения в какво точно се състои противоречивото решаване и във връзка с постановения размер на исковете с оглед посочените решаващи изводи на въззивния съд, то не се обосновава и основателен довод за допускане на касационно обжалване. Освен това цитираните решения на ВС и ВКС, както и тези на САС и СГС третират и различна правна и фактическа обстановка – т. напр. решение №1009/03г. на ВКС, V г.о. има за предмет реституция в хипотеза на чл.55, ал.1 пр. 2-ро ЗЗД на родово определени движими вещи, решение 1338/65 на ВС, І г.о. третира правото на наемателя да иска заплащане на подобренията, извършени в наетия имот, решение №30/87г. на ВС, ІІ г.о. третира разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, решение 1556/94г.на ВС, Vг.о. се отнася до неправомерното ползване на материали от държавния резерв от лицата, които ги съхраняват и т.н. Следователно, не е налице противоречие с посочените мотиви по цитираните решения, които,както вече бе посочено и като цяло не третират еднакви хипотези с разглежданата, поради което не е налице и фактически идентитет между тях, за да бъде обоснован валидно довода за наличие на основание по чл.280, ал.1, т. 2 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не съставлява развитото разбиране, че постановеното решение е несправедливо, нито изложеното свързано с различни правни институти във връзка с принципа изключващ възможността за обогатяване за чужда сметка. Ирелевантна е и практиката на арбитражните съдилища, тъй като тя не съставлява практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Освен това, неправилността на установената практика, както и непълнотата или неяснотата на нормата следва да бъде обективно обоснована, а не с оглед субективното разбиране на страната и в контекста на поддържаното от нея становище по основателността на иска.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1155 от 14.08.2009 г. по гр.д. № 1546/2008 г. на С. апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: