6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 634
[населено място] ,09,07,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение,в закрито заседание на седми юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2890 / 2013 год. и за да се произнесе съобрази следното :
Производството е образувано по касационни жалби на К. К. Д. и [фирма] против решение № 166 / 29.03.2013 год. по т.д.№ 112 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, търговско отделение,с което е отменено постановеното от Кърджалийски окръжен съд решение по т.д.№ 43/2012 год. и е прието за установено по отношение кредитора – ищец Д. А. Д.,по иск с правно основание чл.422 вр.с чл.417 т.9 ГПК,че касаторите – първият в качеството на издател , вторият в качеството на авалист по запис на заповед от 10.10.2006 год. дължат на същия сума в размер на 30 000 евро – предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1990 / 18.06.2010 год. и изпълнителен лист , на основание същата , по гр.д.№ 1037 / 2010 год. на Районен съд – Кърджали , ведно със законната лихва, считано от 17.06.2010 год. . Касаторите оспорват правилността на въззивното решение,основано на съображението,че ищецът – кредитор не е имал задължение за въвеждане на каузално правоотношение с издателя, в обезпечение на което е съставен записа на заповед, респ. не е имал тежестта да докаже сключването и действителността му, съответно изискуемо спрямо издателя вземане по същото.
Ответната страна –Д. Д. – оспорва касационната жалба в подробни бележки .
Върховен касационен съд ,първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .
С оглед преждеизложения решаващ извод на въззивното решение, предмет и на формулиран от касаторите правен въпрос по допускане на касационното обжалване, с определение № 39 / 04.02.2014 год. настоящият състав е спряло производството,до постановяване на тълкувателно решение по т.д. № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС , по въпроса , включен с допълнително разпореждане от 13.06.2013 год. на Председателя на ВКС , а именно : „ Какъв е предмета на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК,в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед ?”. С постановяването на Тълкувателно решение № 4 / 18.06.20114 год. по т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС , е налице основание за възобновяване на производството.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Исковете са предявени от двама ищци, като се твърди, че след издаването на заповедта за незабавно изпълнение от 18.06.2010 год. , вторият ищец – Д. Д. е цедирал в полза на първия – М. П. вземането си по заповедта за изпълнение, с договор за цесия от 07.11.2011 година. Ищците не са заявили каузална причина за издаването на записа на заповед.Ответниците са възразявали, че липсва каузално правоотношение,обезпечимо със записа на заповед , като не са подписвали – в качеството на издател и представляващ авалист едно и също лице – същия.Твърдят, че между тях и ответника Д. Д. са съществували правоотношения по договори за правна помощ, но не твърдят останали неуредени задължения по същите, а очевидно ги навеждат в подкрепа на тезата за възможност на лицето да злоупотреби с това си качество на пълномощник на страните, разполагайки с тяхната документация и печат . Оспорванията на автентичността на записа на заповед, вкл. твърдението че не се касае за оригинал,а цветно копие на запис на заповед, са останали недоказани.Производството по исковете на М. П. е прекратено с влязло в сила определение на Пловдивски апелативен съд, предвид тяхната недопустимост, обоснована с липсата му на качество на страна в заповедното производство,като продължаване производството единствено по исковете на цедента Д. Д. е в съответствие с приетото в т.10д от ТР № 4 / 2014 год. по т.д. № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.
За да уважи предявените пасивно субективно съединени искове въззивният съд е приел, че записа на заповед е редовен от външна страна, че ищецът – поемател,предвид абстрактния характер на сделката, няма задължение да доказва каузална причина за издаването на менителничния ефект,че излагането на такава причина е предмет на защитата на ответника – издател по записа на заповед и съответно в негова доказателствена тежест.Отхвърлил е като неоснователно възражението за погасяването на вземането по давност . Въззивният съд е счел, че опитът на ответниците да индивидуализират каузална причина за издаване на ефекта във въззивната инстанция е останал неуспешен, но във всички случаи същите не са установили каузалното правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед.В открито съдебно заседание от 08.03.2013 год. по т.д.№ 112 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд, адв.Н. – пълномощник на ответниците – е заявил, че записа на заповед е издаден в обезпечаване вземания на ищеца по договори за правна помощ , сключени устно, съответно разплатени между страните, но нито е доказал сключването им, нито размера на дължимото, нито твърдяното погасяване чрез плащане, след като твърди, в качеството му на техен пълномощник, че ответниците нямат изискуеми задължения към Д. Д.. Адв. Н. изрично е заявил, че клиентите му не разполагат с договори за правна помощ и с доказателства за плащания по тях.Действително е налице разминаване в указаната доказателствената тежест в процеса , направено в първоинстанционното производство / протокол от открито с.з. на 26.06.2012 год. по т.д.№ 43/2012 год. на Окръжен съд – Кърджали / и разпределението й по отношение установяването на каузално правоотношение,причина за издаването на записа на заповед – от въззивния съд. Първоинстанционният съд е счел , че в тежест на ищеца е установяването на каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден записа на заповед. Тъй като първоинстанционното решение е постановено в полза на ответниците, същите не са имали правен интерес да обжалват.Въззивният съд не е давал указания на ответниците за доказване на твърдението им по отношение съществуващите каузални правоотношение по договори за правна помощ, ведно с по същество релативното възражение, направено във въззивна инстанция – за погасяване на всички задължения по същите, поради което и липса на изискуемо вземане на ищеца на това основание .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали следните три въпроса: 1 / Следва ли , ако е констатирал нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд, изразяващо се в погрешно разпределение на доказателствената тежест / установяване на каузалното правоотношение в обезпечение на което е издаден записа на заповед /, въззивният съд да изготви нов доклад,с вярно разпределение на доказателствената тежест в процеса и да даде съответните указания на страните, във връзка с новото й разпределение ? – зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,с цитирана от страните задължителна съдебна практика – решения на състави на ВКС, постановени в производство по чл.290 ГПК,преди постановяване на ТР № 1 / 2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС и поради това изгубили значение на релевантна задължителна съдебна практика;2/ При направено от ответника възражение пред първа инстанция,че съществува каузално правоотношение,в обезпечение на вземане по което е издаден записа на заповед, следва ли съдът да укаже в каква степен е необходимо да бъде конкретизирано от страната , в чиято тежест е разпределено да го докаже ?- също в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, обосновано с решения на ВКС,постановени в производство по чл. 290 ГПК и 3 / Следва ли въззивният съд,ако приеме, че ответникът не е направил възражение за наличие на каузална сделка,в обезпечение на която е издаден записа на заповед, да възложи в тежест на ищеца установяването на каузалното правоотношение , като му укаже доказателствената тежест за това ? – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с цитирани съдебни решения, постановени в производство по чл.290 ГПК.
Вторият от поставените въпроси е ирелевантен.В първоинстанционното производство ответниците не са заявили каузално правоотношение в обезпечение на което е издаден запис на заповед,а изобщо оспорвали издаването му,респ. навели твърдения за злоупотреба с права от ищеца Д. Д., поради което и не може да се приеме, че са заявили,но недостатъчно конкретизирано каузално правоотношение като причина за издаването на записа на заповед, без да оспорват последното. Поради това и така зададеният въпрос не съставлява правен такъв по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС и не обуславя допускане на касационното обжалване , поради непокриване на общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК , в който случай е излишно, а и невъзможно разглеждането на допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .
Третият от поставените въпроси безспорно покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК и именно във връзка със същия настоящият състав е спрял производството до постановяване на ТР № 4 / 18.06.2014 год. по т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС.Даденият в същото отговор изключва приложимостта на цитираната от касатора задължителна съдебна практика, създадена преди постановяването му, като обуславяща допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно т.17 на ТР № 4 / 2014 год. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането по която предявява иска по чл. 422 ал.1 ГПК,не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – като издател, по повод или във връзка с което е издаден записа на заповед.С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ал.1 ГПК,подлежи на доказване и каузалното правоотношение.По правилото на чл.154 ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното,съответно отричаното право.Изрично в мотивите към т.17 на ТР № 4 / 2014 год. се приема,че ищецът – кредитор ,сочещ обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение,доказва вземането си,основано на менителничния ефект . Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа : доколкото същият би потвърдил същата кауза, когато на доказване биха подлежащи релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането или би твърдял различна кауза – в който случай всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза или доколкото би заявил безпаричност на записа на заповед и която, с оглед разпределението на доказателствената тежест по чл.154 ал.1 ГПК, се установява също от ответника.Следователно, дори изрично въвеждайки кауза на предоставяне сумата,за чието връщане се твърди издаден в обезпечение записа на заповед, на още по-голямо основание когато изобщо не я сочи и твърди,ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед.Въззивното решение,в този му решаващ извод не се явява постановено в противоречие с ТР № 4 / 2014 год. по т.д.№ 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС и не предпоставя допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по този въпрос .
По първия от поставените въпроси:С оглед преждепосоченото относно разпределението на доказателствената тежест в производство по иск по чл.422 ГПК,за установяване вземане по запис на заповед,действително е налице неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса от страна на първоинстанционния съд,но в ущърб на защитата на ищците , коригирано от въззивния съд с решението му по делото и без даване на изрични указания,в съответствие с различно разпределимата ,според същия ,доказателствена тежест. С ТР № 1 / 09.12.2013 год. по т.д.№ 1 / 2013 год. – т.2 – ОСГТК на ВКС прие,че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото.В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства,които са пропуснали да извършат в първа инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.Очевидно уредената в ТР № 1 / 2013 год. хипотеза се ограничава до защитата на страната, в чийто интерес е възникнало и е било упражнено правото на жалба, какъвто не е настоящия случай.За касаторите първоинстанционното решение се явява благоприятно,поради което и същите не са обжалвали.В случая, обаче, самите въззивници са противопоставили довод за неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса / т.1.1 и т.1.2 от въззивната жалба /. Ответниците ,обаче, не могат да се ползват от това възражение и позоват на ТР № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като собственото им становище по предявените искове е изключвало изобщо твърдение за издаване на запис на заповед,конкретизирано е било до неавтентичност на същия, до злоупотреба на поемателя с права придобити при упражняване права и задължения по договор за правна помощ, в който смисъл са събирани доказателства.Следователно,самите им конкретизирани едва във въззивното производство твърдения относно каузата – причина за издаването на записа на заповед,са преклудирани , като заявени извън срока по чл.367,респ.чл.373 ГПК. Следователно,независимо от недадените указания ,въззивният съд не е процедирал в нарушение на ГПК и преждепосоченото ТР № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, поради което и въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ВЪЗОБНОВЯВА производството по т.д.№ 2890/ 13 год. на Върховен касационен съд, първо търговско отделение.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 166 / 29.03.2013 год. по т.д.№ 112 / 2013 год. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА К. К. Д. и „ [фирма] , на основание чл.81 вр. с чл.78 ал.3 ГПК да заплатят на Д. А. Д. направените в касационна инстанция разноски,в размер на 3200 / три хиляди и двеста / лева – адвокатско възнаграждение.
УКАЗВА НА ВЪЗЗИВНА ИНСТАНЦИЯ,че в диспозитива на съдебното решение е допусната явна фактическа грешка,при изписване на бащиното име на ответника К. К. Д. .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :