О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 7
гр. София, 09.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 3509/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. В. П. от [населено място] бряг и на М. В. П. от същия град срещу въззивно решение № 181 от 21.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 128/16г. на Плевенския окръжен съд по извършване на съдебна делба и по сметки с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 307 от 11.04.14г., постановено по гр.д.№ 692/12г. на РС-Червен бряг в частта, с която е отхвърлено искането на П. В. П. за възлагане по реда на чл.349, ал.2 ГПК на УПИ VII-372 в кв. 125 по плана на [населено място] бряг, с площ от 560 кв.м., ведно с построените в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ 70 кв.м. и шест стопански постройки и имотът е изнесен на публична продан.
Със същото решение въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение и вместо него е осъдил М. В. П. да заплати на основание чл.59 ЗЗД на П. В. П. сумата 1353,65 лв., представляваща половината от направените от него разходи за основен ремонт на покрива на жилищната сграда, а така също е отхвърлил иска на М. П. против П. П. по чл.30, ал.3 ЗС за разликата над 200,32 лв. до присъдените от районния съд 400, 59 лв. като неоснователен.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот по своя характер и предназначение е жилищен и е реално неподеляем, както и че липсват предпоставките за възлагането му по реда на чл.349, ал.2 ГПК, тъй като съсобствеността между страните не е възникнала единствено в резултат от наследяване, е налице т.н.”смесена съсобственост” /съделителката М. П. притежава ? ид.част по силата на договор за дарение, а съдилителят П. П. притежава 1/6 ид.част по наследство и 2/6 ид.части по силата на алеаторен договор/, респ. че ликвидирането на съсобствеността върху него следва да се извърши по реда на чл.348 ГПК.
По отношение на предявената от П. П. претенция по сметки съдът е приел, че през 2005г. същият е извършил със свои средства основен ремонт на покрива на жилищната сграда на стойност 2707,29 лв., поради което другият съсобственик М. П. следва да му заплати половината от тази сума в размер на 1353,65 лв. съобразно притежаваната от нея част от имота. По отношение на претенцията на М. П. е прието, че ответникът й дължи половината от получена от него рента за съсобствени между тях земеделски земи, предмет на делбата.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът П. П. сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. П. е посочила, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1.Допустимо ли е въззивният съд при постановяване на решението си да разгледа, анализира и да изведе правните си изводи от доказателства, които не са допуснати и събрани от първоинстанционния съд и за които страните не са поискали събиране на основание чл.266 ГПК; 2. При иск по чл.346 ГПК във връзка с чл.59, ал.1 ЗЗД за извършени подобрения в съсобствен недвижим имот се дължи връщане на част от действително вложените средства, материали и труд /стойността на обедняването/ или на увеличената стойност на имота /стойността на обогатяването/; 3. Имат ли характер на подобрения вложените движимости при извършен ремонт, които могат да отделени без съществено увреждане на имота и подлежат ли на заплащане и 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани в първата инстанция доказателства в тяхната цялост и да се произнесе по тях, които са решени в противоречие с практиката на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото в мотивираното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не и да го извежда от изложението, респ. от касационната жалба.
В случая касаторът П. П. не е формулирал конкретен правен въпрос, който е решен в противоречие с посочената от него практика на ВКС, респ. е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което и съгласно посоченото тълкувателно решение касационната му жалба не следва да се допуска до разглеждане без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Направените в изложението касационни оплаквания за необсъждане на доказателствата и доводите на касатора за наследствения характер имота не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по селектиране на жалбата Освен това и самият касатор не сочи конкретно кои събрани по делото доказателства не са обсъдени и какви правно релевантни факти са установени с тях, нито сочи в какво се състои противоречието на въззивното решение с посочената от него практика на ВКС, а във връзка с второто релевирано от него основание за допускане на касационно обжалване никакви доводи не са изложени.
Първият въпрос в изложението на М. П. е поставен във връзка с частичното отхвърляне на предявената от нея претенция по чл. 30, ал.3 ЗС, в която част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и е влязло в сила. Ето защо този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване и не следва да бъде обсъждан.
Вторият поставен въпрос не е решен в противоречие с ППВС № 1/79г., т.4, според което при неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД обогатилият се дължи връщане на това, с което се е обогатил, но до размера на по-малката сума между обедняването и обогатяването. Това е така, тъй като в случая съдът не е присъдил половината от увеличената стойност на имота вследствие на извършения ремонт на покрива на жилищната сграда /същата представлява разликата между стойността на един имот с извършени в него подобрения и неговата стойност ако тези подобрения не бяха направени/, а стойността на вложените при ремонта труд и материали е определена от техническата експертиза според състоянието на покрива, след съобразяване с естествената му амортизация, като по делото не е установено вложените от ищеца за ремонта средства да са на по-ниска стойност.
По третия въпрос във въззивното решение липсва произнасяне, тъй като съдът не е приел, че при ремонта на покрива са вложени движимости, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота и вещото лице не е дало оценка на такива движимости. Точка 8 на ППВС № 6/74г., на противоречие с която се позовава касаторът, се отнася до други хипотези и такова липсва.
Последният въпрос също не е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, отнасяща се до задължението на съда за обсъждане на доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност, тъй като тези изисквания са спазени от въззивния съд. Именно след обсъждане на събраните по делото доказателства съдът е приел, че за извършения от ищеца ремонт на покрива страните са водили преговори за последващо уравняване на сметките помежду им, чрез приспадане на сумите за консумативните разходи по имота, които ответникът е следвало да направи за имота, но впоследствие страните не са постигнали съгласие по този въпрос. ВКС не разполага с правомощия да извършва самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и правилността на този извод не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
По жалбата на М. П. срещу въззивното решение по претенцията по чл.30, ал.3 ЗС.
Същата е процесуално недопустима. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв., а според чл.69, ал.1, т.1 ГПК размерът на цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума. При обективно и субективно съединяване на искове меродавна за цената на иска е цената на всеки иск поотделно, а не сборът от цените на отделните искове. В случая цената на този иск е в размер на 540 лв., поради което касационната жалба в тази й част е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт и следва да бъда оставена без разглеждане.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 181 от 21.04.16г., постановено по в.гр.д.№ 128/16г. на Плевенския окръжен съд по извършване на съдебна делба и по претенцията по сметки на съделителя П. В. П..
О с т а в я без разглеждане касационната жалба на М. В. П. срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлена частично претенцията й по чл.30, ал.3 ЗС като недопустима.
О п р е д е л е н и е т о в частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба на М. В. П. може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от съобщението, а в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: