О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 258
гр. София, 09.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5447/16г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. К. от [населено място], Л. област срещу въззивно решение № 230 от 12.10.16г., поправено с решение № 279 от 01.12.16г., постановени по гр.д.№ 365/16г. на Ловешкия окръжен съд в отхвърлителната му част с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посочените решения въззивният съд е отменил частично решение № 186 от 17.06.16г. по гр.д.№ 1160/15г. на Троянския районен съд и вместо него е отхвърлил като неоснователен иска на касатора срещу Е. П. А. за признаване за установено, че наследниците на М. К. С. са собственици на основание договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 133/1935г., евентуално по давностно владение, продължило от 1935г. до 2015г., на югоизточната част с площ от 1233 кв.м. от поземлен имот с идентификатор 03486.24.492 по КККР на [населено място], извън частта от 1736 кв.м. по букви Б, В, Г, Д от приложената към заключението на вещото лице скица, неразделна част от решението, за която ищецът е признат за собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ с първоинстанционното решение, което в тази му част е потвърдено.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че тази част от имота не предмет на сключения с нот.акт № 133/35г. договор за покупко-продажба и не е била собственост на наследодателя на ищеца по силата на тази сделка, а е реституирана през 1996г. по реда на ЗСПЗЗ на праводателите на ответницата, като наследници на П. Д. А.. Прието е също, че имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и въпросът за давността преди реституцията не може да бъде разглеждан, а след това по делото не е установено ищецът да е упражнявал владение върху имота с намерение за своене в продължение на 10 години.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите за придобиване на земеделски имот по давност, правна стойност на решение на поземлената комисия за имот, за който преди това издадено друго решение на друго лице, презумпцията на чл.69 ЗС и доказателствената тежест, както и при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: при предявен иск за собственост върху един индивидуализиран имот, има ли право съдът без искане или възражение от страните, и без да изследва отговаря ли на изискванията за самостоятелен имот, да го подели, т.е. да присъди една част на ищеца, а другата част- на ответника.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на делото, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Посоченият от него правен въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства / ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1/.
В случая първите четири въпроса са формулирани твърде общо за да могат по тях да бъдат дадени принципни отговори, респ. да обусловят допустимостта на касационното обжалване, нито е налице противоречие с цитираната във връзка с тях практика на ВКС, отнасяща се до различни хипотези. Независимо от това, по отношение на тези въпроси следва да се отбележи, че решението на районния съд в частта, с която е отхвърлена претенцията на касатора за собственост на част от имота по реституция не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила, поради което пред въззивния съд не е стоял за разглеждане въпросът за правната стойност на последващо решение на поземлената комисия за реституция на един и същ имот в полза на различни лица. С оглед обстоятелството, че искът за процесната част от имота е отхвърлена поради това, че по делото не е установено по категоричен начин касаторът след реституцията й в полза на праводателите на ответника да е упражнявал непрекъснато владение върху нея в продължение на 10 години, въпросът за презумпцията по чл.69 ЗС относно намерението за своене и свързаният с него въпрос за доказателствената тежест не обуславят изхода на спора. Направените в изложението общи касационни оплаквания не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по чл.288 ГПК.
По отношение на последния въпрос не са изложени никакви доводи за обосноваване на значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, предпоставено от необходимост за разглеждането им от касационната инстанция, с оглед промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или осъвременяване на тълкуването на дадена правна норма или при непълна, неясна или противоречива такава, за да се създаде съдебна практика по нейното прилагане или с оглед осъвременяването й, съгласно дадените в т.4 на посоченото тълкувателно решение разяснения, които предпоставки относно поставените въпроси не са налице. По този въпрос съществува задължителна практика на ВКС /ТР № 8/14г. на ОСГК, т.4 и др./, с която въззивното решение е съобразено и която се споделя от настоящия състав.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание ч.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство за адвокатско възнаграждение в размер на 610 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 230 от 12.10.16г., поправено с решение № 279 от 01.12.16г., постановени по гр.д.№ 365/16г. на Ловешкия окръжен съд.
О с ъ ж д а В. М. К. от [населено място], Л. област да заплати на Е. П. А. от същото село сумата 610 лв./шестстотин и десет лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: