О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 193
гр. София, 17.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3874/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. Д., [населено място], срещу въззивно решение № 1036/11.06.2018г. по гр. д. № 733/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
В приложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се твърди наличие основанията по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставя се следният въпрос: При липса на възражение /с оглед вътрешната противоречивост на твърденията на ответницата и абсолютно пълно и главно доказване на обратната теза – тезата на ищеца при наличие на писмено начало/, следва ли да се приеме тезата на ищеца като неоспорена или недоказаното възражение да се счита за липса на такова като послужи за признаване тезата на ищеца. В осемнадесет пункта са развити оплаквания за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с обсъждането на доказателствата, формирането на фактическите и правни изводи на съда и обосноваността на решението. Сочат се решения на ВКС с твърдения, че обжалваното им противоречи. В молби от 05.09.2018г. и от 13.02.2019г. са развити допълнителни оплаквания във връзка с основанието по чл.280,ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. А. Д.,гр.В., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С решение № 41/2018г. по гр.д.№182/2018г. на ВКС, ІІ г.о. е отменено на основание чл.303,ал.1,т.1 ГПК влязло в сила решение № 1898/2015г. по гр.д.№ 2282/2015г. на Варненски окръжен съд. Делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд след обсъждане на новооткрито доказателство – уведомително писмо на ДСК до В. Д. с дата 07.12.1981г.
При новото разглеждане на делото с въззивното решение е потвърдено решение 147/2015г. по гр. д. № 2875/2014г. на Варненски районен съд. С последното е отхвърлен искът на В. Д. против М. Д. за приемане за установено, че ищецът е собственик на 75,775 % от недвижим имот: апартамент с идентификатор № **** по КККР, находящ се в [населено място], с площ от 91,35 кв.м. /подробно описан/, на основание член 23, ал. 2 от СК.
Въззивният съд е приел, че спорът между страните -бивши съпрузи, чиито брак е сключен на 18.12.1977г., и е прекратен с влязло в сила решение № 951/05.03.2013г. на ВРС, е концентриран върху произхода на сумата 8511 лева, вложена при придобиване по време на брака им на процесния недвижим имот. Твърденията на ищеца са, че имотът е придобит като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятие по ЗТСУ, платена сума в брой в размер на 8 511 лева и изтеглен паричен заем от ДСК в размер на 8000 лева. Сумата 8 511 лева е изтеглена и заплатена от негов личен влог в ДСК, а заемът от ДСК е изплащан от заплатата му на военнослужещ в периода от 1982г. до 1990г. Ето защо той е собственик на 75,775 % ид.ч. от имота. В отговора на ответника в срока по чл.131 ГПК се оспорват твърденията, че имотът е придобит с лични средства на ищеца. Сочи се, че влогът е натрупан по време на брака между страните, като част от средствата по влога били парични суми, дарени от близки по повод на сключения брак. Не се оспорва, че за придобиване на имота е получен заем от ДСК в размер на 8000 лв., но същият бил за нужди на семейството и задължени по него са били и двамата съпрузи. Въззивният съд е приел, че частта от имота, придобита срещу изплатен по време на брака кредит, е била СИО и се притежава при равни квоти от бившите съпрузи. С нот.акт № 128 от 02.12.1982г., В. Д. е признат за собственик на имот, даден като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятие по ЗТСУ, а именно: жилище № 80, находящо се на четвърти етаж в жилищна сграда – блок 51, вх.4, построена върху държавна земя като е записано, че имотът е придобит като обезщетение срещу отчужден недвижим имот, както и че общата цена на придобития имот е в размер на 16 511 лева, която се покрива от припадащите се суми срещу отчуждения недвижим имот и собствени средства на получаващия обезщетението в размер на 8 511 лв. и разрешен заем от Окръжна спестовна каса в размер на 8 000 лв. Въззивният съд е приел в мотивите си,че съобразно разпоредбата на чл. 21 СК вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат на двамата съпрузи, независимо на чие име са придобити. Съвместният принос може да бъде чрез влагане на средства, труд, в грижи за децата и в работа по домакинството и се предполага до доказване на противното. Принципът, на който се основава общността, е приносът на съпрузите, който, при придобиването на вещни права, винаги следва да се свърза с произхода на вложените средства. Лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло или отчасти с лично имущество, съгласно разпоредбата на чл.23 от СК, като за основателността на иска е необходимо ищецът да обори презумпцията за съвместен принос.
От представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства безспорно се установява, че ищецът е притежавал жилищно спестовен влог сметка ****, по който през 2006г. е получил компенсация от НКЖФ в размер на 5786,44 лв. От разпечатки за движението по същия /л.26-27 и л.101-102/, се установява, че преди сключване на брака по сметката е имало сума над 12000 лв., както и че през периода от 06.10.1981г. до 07.12.1981г. от нея е изтеглена сумата от 8489,09 лв. Не се установи обаче влагането на тази сума в закупуването на процесния имот. Извод в обратния смисъл не може да се изведе и от новооткритото и прието по делото писмено доказателство – уведомително писмо от 07.12.1981г. от ДСК до ищеца, с което последният е уведомен за ликвидиране на жилищно спестовния му влог по сметка ****, по която е начислена лихва в размер на 14,91 лв., изписана е и сумата от 8510 лв., както и разрешен заем от 8000 лв., като последните две суми са събрани. Ръкописният текст в същото възпроизвежда отразеното в нотариалния акт – че процесният недвижим имот е придобит чрез отпуснат заем от 8000 лв. и внесени собствени средства в размер от 8511 лв., но не и че последната сума е било налична по този жилищно-спестовен влог, който очевидно е различен от другия влог на ищеца, предвид различните номера на сметките. Ниският размер на отразената в писмото лихва е индиция, че по този влог е внесена малка сума, която е вероятно определената оценка на отчуждения имот през 1978г., а именно 1321,37 лв. Затова и този влог е закрит, тъй като полученото обезщетение е покрило част от процесния имот, докато другият влог на ищеца е продължил да съществува години след това. При това положение не може да се приеме, че е оборена презумпцията за съвместен принос на бившите съпрузи за вложената в закупуването на процесния имот сума в размер на 8511 лева. Искът с правно основание чл.23, ал.2 от СК е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Поставените въпроси не обосновават прилагане на сочените основания по чл.280,ал.1 ГПК. Както са формулирани, те не могат да се преценят за относими. Това е така, защото въззивният съд е приел, че в срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал становище /л.79/, в което е оспорил по същество въведените от ищеца твърдения и в тежест на последния е да докаже /пълно и главно/ своите твърдения за влагане на посочената сума – лични средства, в придобиване на процесния имот по време на брака. Не е констатирана вътрешната противоречивост на твърденията на ответника, не е приета и за неоспорена тезата на ищеца. Оттук и доводът на касатора, че недоказаното възражение следва да се счита за липса на такова и да послужи за признаване тезата на ищеца, не намира правна опора. Следва да се има предвид, че съобразно установената практика на ВКС въззивният съд е разпределил доказателствената тежест в процеса, анализирал е събраните доказателства, вкл. и новоприетото писмо на ДСК и е приел, че ищецът не е провел главно и пълно доказване на твърдяната трансформация на негови лични средства при приодбиване на процесния имот, т.е. че сочената сума като негови средства е вложена при придобиването на имота. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е действал в изпълнение на процесуалните си правомощия като е обсъдил релевантните за спора факти и доказателства, съобразил е доводите на страните и е постановил решението си. Ценил е доказателствата във връзка едни с други и съобразно тяхната доказателствена стойност,вкл. новооткритото доказателство, послужило за основание по чл.303,ал.1,т.1 ГПК за отмяна на влязлото в сила решение, като е посочил кои факти приема за доказани и кои не и е изложил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Тези фактически изводи не са предмет на селекцията на касационната жалба в производството по чл.288 ГПК и доводите на касатора за евентуална нищожност и недопустимост на въззивното решение не могат да се преценят като основателни. В останалата си част изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК и допълнителните молби се правят фактически твърдения и връзки между фактите, излагат се касационни оплаквания, които касаят обосноваността на съдебния акт, но не могат да послужат пряко като основание за допускане касационно обжалване на решението в производството по чл.288 ГПК. Така, както са формулирани, не могат да се преценят и като релевантни доводи по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. За пълнота следва да се посочи, че като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл.288 ГПК на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не е доказано такива да са направени. Приложения договор за правна защита от 04.10.2018г. сочи заплатено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по касационна жалба по гр.д.№22, под какъвто номер не е нито настоящото, нито въззивното, чието решение е предмет на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1036/11.06.2018г. по гр. д. № 733/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: