О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София, 13.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова ч. гр. дело № 864/2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. А. Е., А. Е. С. и Е. А. Е., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Д. П., срещу определение № 2616/14.08.2018 г. по ч. гр. д. № 3872/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при едностранчиво тълкуване на доказателствата по делото, с искане за неговата отмяна, както и отмяна на издадената обезпечителна заповед.
В изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба е приложено изложение на касационните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, като се поддържат тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя се следният въпрос, уточнен и конкретизиран от касационната инстанция съгласно правомощията й по т. 1, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС: в кой момент и само на база едно съдебно решение на първа инстанция може ли да се предполага основателност на иска, или е необходимо да се представят и допълнителни доказателства за вероятната основателност на иска и възпрепятстване или затруднения за удовлетворяване правата на молителя. Касаторите излагат съображения, че за всеки конкретен случай съдът е длъжен да прецени вероятната основателност на иска, както и дали ще се стигне до затруднение на молителя да удовлетвори своето вземане, въз основа на всички представени по делото доказателства, какъвто анализ в случая не е направен. Сочат противоречие с определение № 25/25.01.2016 г. по ч. гр. д. № 198/2016 г., ВКС, І г. о., определение № 516/30.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3999/2013 г., ВКС, ІV г. о. и определение № 155/17.02.2014 г. по ч. гр. д. № 802/2014 г., ВКС, ІІІ г. о.
Ответниците по жалбата – К. С. Б. и С. С. Б., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат И. А., жалбата и считат, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението. Претендират присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Ответникът по жалбата – Д. Х. Г., [населено място], не взема становище.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, вр. чл. 396, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, вр. чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното:
С въззивното определение е отменено определение № 16213/23.07.2018 г. по в. гр. д. № 2633/2018 г. по описа на Софийски градски съд, като е допуснато обезпечение на предявения от Д. Х. Г. против ответниците Р. А. Е., А. Е. С. и Е. А. Е. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 17 550.87 лв. – главница, както и сумата 11 415.13 лв., изтекла присъдена лихва към 16.07.2018 г., чрез налагане на запор върху вземания на ответниците по банкови сметки в подробно описани търговски банки, както и чрез възбрана върху техен недвижим имот: музикален клуб на първи етаж (в югоизточната част) на триетажна жилищна сграда, находища се в [населено място], [улица], със застроена площ от 68,84 кв. м. до размера на сумата 28 990.27 лв.
Въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е предявен в производство по сметки по делбено дело № 5429/1999 г. по описа на Софийски районен съд, а към момента е предмет на в. гр. д. № 2633/2018 г. по описа на Софийски градски съд. Налице са кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 391 ГПК за допускане на исканото обезпечение – ищецът е ангажирал достатъчно доказателства, които да обосноват извод за допустимост и вероятна основателност на иска, който с постановеното първоинстанционно решение е уважен. Доказателства, които да разколебаят този извод, не са ангажирани на този етап в производството. Обезпечителната нужда на ищеца се предполага с оглед съществуването на парични вземания и техния размер. Молителят не е задължен да доказва, че без допускане на обезпечението ще бъде затруднено осъществяването на правата му по бъдещо положително за него осъдително решение за парично вземане, тъй като обезпечителната нужда в този случай съществува по презумпция. Нуждата от налагането на обезпечителна мярка не се определя от имущественото състояние на ответника към момента на предявяване на исковете, респ. към датата на подаване на въззивната жалба, а от вероятността неговите активи да намалеят в хода на производството, поради действия на разпореждане от негова страна или поради други обстоятелства, настъпването на които не се дължи на неговото поведение. Законът не поставя като условие за допускане на обезпечение доказана финансова нестабилност на ответника, вкл. обсъждането на съотношението между размера на претендиралите суми и общия размер на активите и пасивите на имуществото му, като предпоставка за допускане на обезпечението. Обезпечаването на иска има за цел охрана интересите на ищеца, за да може той при успешно проведен процес да осъществи правата си като резултатно приведе в изпълнение постановеното решение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното:
Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма.
Поставеният въпрос обуславя изхода на производството относно наличието на предпоставките за допускане обезпечението на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Липсват обаче сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно трайната и непротиворечива практика на ВКС, включително посочената от касаторите, за да бъде допуснато обезпечение на иска, той следва да е допустим, да е подкрепен с убедителни писмени доказателства, да е налице обезпечителна нужда – когато за ищеца ще бъде невъзможно или ще се затрудни осъществяването на правата по решението, съгласно чл. 391, ал. 1 ГПК. В изискването за вероятна основателност на иска законът има предвид искът да е подкрепен с писмени доказателства, доказващи факта, пораждащ претендираното право, респ. факт, изключващ, унищожаващ или погасяващ отричаното с иска право, а в случаите, когато ищецът не разполага с такива доказателства или не са представени по делото, вероятната основателност може да бъде удостоверена с представяне на гаранция.
В конкретния случай в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е преценил наличието на предпоставките по чл. 391, ал. 1 ГПК – приел е, че искът е допустим, налице са достатъчно писмени доказателства в делбеното производство към момента на постановяване на обжалваното определение, съдържащи данни, че претендираното от молителя право вероятно съществува и обосноваващи основателността на иска /вкл. първоинстанционно решение, с което този иск е уважен/, при липса на доказателства, които да разколебават този извод. Аргумент в подкрепа на вероятната основателност на претенцията към посочения момент е и обстоятелството, че искът е уважен от първоинстанционния съд /в този смисъл е определение № 480/30.06.2010 г. по ч. т. д. № 537/2010 г., ВКС, ІІ т. о./. Преценката дали писмените доказателства са достатъчни за вероятната основателност на иска и оттам за допустимостта на исканото обезпечение само въз основа на тях или и от необходимостта от представяне на гаранция, се извършва от съда конкретно, а възраженията на длъжника подлежат на разглеждане с решаването на спора по същество.
Въз основа на фактите по делото въззивният съд е приел и наличието на обезпечителна нужда, предвид вероятността удовлетворяването на защитаваното субективно материално право да бъде затруднено, забавено или застрашено. Твърденията на касаторите, че липсва обезпечителна нужда и молителят няма да бъде затруднен или възпрепятстван да удовлетвори вземането си при евентуално благоприятно за него решение, не обосноват друг извод. Наличието на обезпечителна нужда произтича, от една страна, от вида и предмета на обезпечените искове, а от друга – от липсата на доказателства, които да я опровергават. В обезпечителното производство не се осъществява целената с иска защита, то само я подготвя и осигурява, както и осуетява възможността на ответника да създаде пречки за ефективното осъществяване на последиците от решението, като тези пречки могат да бъдат от най – различно естество /определение № 3 от 12.01.2009 г. по ч. гр. д. № 1321/2008 г., IV г. о., ВКС/. Обезпечителната нужда се свързва с осъществяване на правата по решението, а не с доказването на иска.
Релевираните оплаквания по съществото на спора по заявената в делбеното прозводство претенция по сметки по чл. 31, ал. 2 ЗС и наличието на дълг на молителя по обезпечението към жалбоподателите, не могат да бъдат предмет на разглеждане в настоящето производство. Наличието на многобройна и непротиворечива практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за касационно обжалване на определението. Не е налице неясна правна норма, нито неправилна съдебна практика, която да бъде изоставена поради промяна в законодателството или в обществените отношения, налагащи създаването на нова такава.
С оглед горното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението.
Разноски за настоящето производство не се присъждат предвид задължителните указания на т. 5, ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС, според които направените от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайния му изход. Посоченото тълкуване се отнася и до разноските, направени при и по повод обжалване на определенията по реда на чл. 396 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2616/14.08.2018 г. по ч. гр. д. № 3872/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: