О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 146
гр. София, 22.03.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 4101/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на манастир „С. А. М.“, [населено място], [населено място], представляван от йеромонах Г. /Г./ П., чрез адвокат П. А., срещу въззивно решение № 29/11.06.2018 г. по гр. д. № 114/2018 г. по описа на Бургаски апелативен съд. Поддържат се оплаквания, че решението е нищожно, недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че е дадено разрешение на правни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са: при наличие на удостоверение за вписан отказ от наследство от лице с различни имена от тези на наследника, допустимо ли е съдът да приеме, че се отнася за едно и също лице, без да обсъди процедурата по вписването на отказа от наследство; допустимо ли е поради съвпадение на бащино и фамилно име съдът да приеме за установена идентичността на молителя К. С. Т. с наследника Н. С. Т.; допустимо ли е съдът да се произнася относно идентичност на имена и лица, без да е сезиран с такова искане и съответно без да са събрани доказателства; допустимо ли е и валидно ли е постановеното решение, след като съдията докладчик вече се е произнасял по дело с идентичен предмет, заведено от същия ищец; недопустимостта на мотивите, които се отнасят до правоотношения извън предмета на делото, води ли до недопустимост на постановеното решение. Касаторът твърди неправилно приложение на чл.52, вр. чл.49, ал. 1 ЗН, необсъждане на охранителното производство за вписване на отказ от наследство, както и противоречие на обжалваното решение с т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС относно необходимостта от служебна проверка от въззивния съд на правната квалификация на иска, задължението му да разпредели доказателствената тежест в процеса и да събере доказателства при данни, че делото не е изяснено от фактическа страна, ако тези доказателства са необходими за прилагането на императивна правна норма. Съдът не е приложил и обсъдил чл.105 от Устава на Българска православна църква, съгласно който монах не може да напуска манастира без специално разрешение /не е обсъдил датата на направения отказ от наследство – 06.01.1967 г., Бъдни вечер по Юлиянския календар, през който ден и през нощта се извършва богослужение и монасите и те не могат да напускат манастира/. За да приеме, че отказът от наследство е направен от Н. С. Т., въззивният съд се е мотивирал с облигационни правоотношения между съсобствениците на имота, без това да е в включено в предмета на делото, без да са събирани доказателства и без да е разпределяна доказателствена тежест, т. е. произнесъл се е свръх петитум.
Ответникът по касационната жалба – Н. Н. Р., участваща в процеса лично и като единствен наследник на Н. Н. Р., [населено място], чрез пълномощниците си адвокат Д. П. и адвокат Я. Д., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски.
Ответниците по касационната жалба – Н. В. М., [населено място], Н. В. М. – П., [населено място], област П., и М. Н. Х., [населено място], област В., не вземат становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 27/20.02.2018 г. по гр. д. № 1214/2016 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от манастир „С. А. М.“, [населено място], против Н. Н. Р., М. Н. Х., Н. Н. Р. – И., Н. В. М. и Н. В. М. – П., иск за обявяване за относително недействителен по отношение на ищеца на договор за дарение за 1/2 ид. ч. от имота, описан в нотариален акт № 195/21.07.2011 г. на основание чл. 76 ЗН; отхвърлен е искът на манастира против Н. В. М., Н. Н. Р. – И. и Н. В. М. – П. за установяване по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/2 ид. ч. от недвижимите имоти, предмет на дарението, описано по – горе, а именно: три етажна жилищна сграда, състояща се от три жилищни етажа и складови помещения с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед РД-18-36/29.04.2009 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес: [населено място], [улица], представляваща сграда 2, разположена в поземлен имот с идентификатор ****.
Въззивният съд е приел, че ищецът претендира, че е сънаследник на процесната сграда, като правоприемник на оставеното от монах Н. след неговата смърт наследство. От 09.06.1960 г. Н. /Н./ С. Т. е приел монашество в Р. манастир „С. И. Р.”, като от 15.09.1972 г. до кончината си на 09.06.2011 г. е бил игумен на манастира „С. А. М.”, [населено място], Софийска епархия. Оставеното от Т. в наследство имущество се наследява от манастира, в който той е бил брат, съгласно чл. 171, т. 13, вр. с чл. 170, ал. 4 от Устава на Българската православна църква /решение № 262/ 04.01.2016 г. по гр. д. № 2781/2015 г. по описа на ВКС, III г. о./. Видно от удостоверения за наследници, на 29.05.1965 г. е починал Т. Г. З., като е оставил за наследници Л. К., дъщеря, и Н. Т., внук. С нотариален акт № 32/11.02.1967 г. Л. е дарила на Н. А. К., неин съпруг, недвижим имот, останал от наследодателя й, а именно: дворно място от 253 кв. м., представляващо имот пл. № ****, част от парцел XII в кв. 87 по плана на [населено място], целият от 514 кв. м. Надареният К. е починал на 02.03.1974 г. и е оставил за наследници съпругата си Л., и деца – А. Н. К. и В. Н. К. /А./. По заведено от В. /В. – по съдебния протокол от 11.01.1982 г./ К. против Л. и А. К. дело за делба № 7/1982 г. на Поморийски районен съд, в дял на В. /В./ е възложен от източния близнак вторият жилищен етаж, представляващ самостоятелно жилище и северната стая от избата, а в общ дял на Л. и А. е възложен от същия източен близнак само първият жилищен етаж, югоизточната и южната стаи от избата. По дело за делба № 359/1985 г. на Поморийски районен съд, Л. и А. са извършили делба на получения в общ дял имот, който е възложен изцяло на Л.. С нотариален акт от 19.10.1987 г. последната е прехвърлила на внука си Н. Г. Н. /син на В./ посочения по – горе свой имот срещу задължение за издръжка и гледане. Съгласно писмо на [община] процесният източен близнак е построен по проект за жилищна сграда на Н. К., одобрен през 1967 г., по – късно е изготвен проект и е издадено разрешение за строеж № 107/21.11.1983 г. на В. /В./ Н. А. за изграждане на стоманобетонна плоча върху втори жилищен етаж, последван от проект и разрешение за строеж № 99/25.11.1985 г. за изграждане на частичен мансарден етаж за мезонет в последния съществуващ жилищен етаж. След смъртта на В. през 2008 г., синът й Н. Г. Н. е придобил освен прехвърления от баба му Л. първи етаж със съответните две избени стаи, и втория етаж и северната стая от избата, както и надстроения трети жилищен етаж, т. е. целия източен близнак. Наследниците на Н. Н., починал на 27.01.2010 г., Н. Н. Р. – брат на баща му и М. Н. Х. – сестра на баща му, с нотариален акт № 195/21.07.2011 г. са дарили на ответниците по делото – Н. Н. Р. – И., дъщеря на първия, и на Н. В. М. и Н. В. М. – П., деца на втората, съответно 1/2 и по 1/4 ид. част от имота.
Основният спор е свързан с твърдението на ответниците за направен от Н. С. Т. отказ от наследството на дядо му Т. Г. Т.. Представено е удостоверение № 209/02.02.2017 г. на Поморийски районен съд, съгласно което в специалния регистър за откази от наследство под № 1, вх. рег. № 5/06.01.1967 г. е регистриран отказ по молба на К. С. Т. от [населено място], съгласно който същият се отказва от наследството на дядо си Т. Г. З., бивш жител на [населено място]. Удостоверението е оспорено от ищеца и е открито производство по чл.193 ГПК за извършване проверка на истинността на документа. Съгласно удостоверение № 1022/27.06.2017 г. на Поморийски районен съд преписи от молбата и отказа от наследство не могат да бъдат издадени, тъй като са унищожени.
Налице е съвпадение на бащиното и фамилното име на отказалия се от наследство и сочения за наследодател на манастира – Н. /Н./. За онова време отразяването в различни документи на производното разговорно галено малко име на лицата е било обичайно /Н. и К./. Д., че отказът от наследство е направен в празничен за църквата ден – Б. вечер и това изключва възможност за отсъствие на Н. Т. от манастира, е хипотетичен. В подкрепа на извода за вярност на удостоверението е обстоятелството, че в нотариалния акт за дарение № 32/ 11.02.1967 г. е отразено, че е представен нотариалният акт на наследодателя Т. /Т./ З., и удостоверение № 25/1967 г. на П. народен съд, което следва да се приеме, че е удостоверението за отказа на Н. /К./ Т. от наследство. Обстоятелство, което сочи на истинност на удостоверението за отказ и на факта, че Н. Т. не се е считал за собственик на оставеното в наследство дворно място, а в последствие и на построената триетажна сграда, е и знанието на Т. за извършено надстрояване на къщата от братовчедка му В. и липсата на участие по осигуряване на необходимите строителни книжа при реализиране на новото строителство. Разпитаните по делото свидетели също не оборват удостоверението за отказ.
Н. Т. е загубил качеството на сънаследник по отношение на наследственото имущество към момента на откриване на наследството, включващо дворното място, и построената впоследствие триетажна сграда. Т. няма качеството на сънаследник за терена и по приращение по чл. 92 ЗС досежно изградената в него сграда, което води до липса на това качество и за манастира. Извършените след отказа сделки и делби по отношение на процесния имот, без участието на Т., са действителни спрямо него и манастира. Не се установява и правото на собственост на ищеца на основание придобивна давност. След отказа от наследство, Н. Т. не е установил фактическа власт върху процесната сграда, не е демонстрирал по никакъв начин, че упражнява такава власт със съзнание като неин собственик. Той е приемал без каквото и да било противопоставяне всички действия на самостоятелно разпореждане на неговите родственици в имота – събарянето на старата къща, построяването на нова двуетажна жилищна сграда, надстрояването на същата с трети жилищен етаж. Тези обстоятелства изключват фактическия състав на придобивната давност.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Първите три въпроса за установената идентичност на отказалия се от наследство К. С. Т. с Н. С. Т. – монах в манастир „С. А. М.“, съответно допустимо ли е съдът да се произнася относно идентичност на имена и лица, без да е сезиран с такова искане и съответно без да са събрани доказателства, не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, поради което не могат да послужат като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите изразяват оплакванията на касатора по установените в процеса факти и обосноваността на правните изводи на съда, при неуспешно проведена от страна на ищеца процедура по чл. 193 ГПК по оспорване истинността на удостоверението за отказ от наследство. Въззивният съд е преценил всички доказателства по делото и релевирани в процеса твърдения за установяване идентичността на лицата /наследника на Т. З. и монах Н./, при липса на други, които да ги опровергават, като е отчел и факта на невъзможността за издаване на преписи от молбата и от определението за отказ, поради унищожаването им. В изпълнение на процесуалните си задължения и съобразно задължителната съдебна практика, в т. ч. посоченото от касатора ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, въззивният съд е анализирал представените по делото доказателства в тяхната съвкупност и логическа взаимовръзка, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните с оглед спорните по делото факти, при правилно разпределена доказателствена тежест в процеса и съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Изложил е подробни съображения по оплакванията за липса на идентичност в имената и твърдяната невъзможност монах Н. да напусне манастира на датата, на която е направен отказът от наследство. Въпросът за служебното събиране на доказателства не е решен в противоречие със соченото ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Съгласно т. 3 от същото въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допусната от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Касаторът не е посочил кои доказателства във връзка с релевирани от него оплаквания във въззивната жалба не са допуснати от въззивния съд, нито пък твърди, че те са необходими за служебно прилагане на материалноправна норма. Нормата на чл. 105 от Устава на българската православна църква /отм./ няма съществено значение за разрешаването на спора, поради което не е било необходимо съдът да обезпечава служебно нейното прилагане, а въпросът дали е било възможно напускането на манастира е преценено с оглед всички други факти и доказателства по делото. Ищецът не е установил неистинността на удостоверението за отказ, поради което въззивният съд е приел, че е налице идентичност на лицето, чийто отказ е отразен в удостоверението и Н. Т. – лицето, което касаторът посочва като свой праводател. Не са развити релевантни доводи, които да обосноват допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице непълна или неясна правна норма, налагаща тълкуване, чрез което да се създаде съдебна практика по прилагането й. Не се налага и промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването на правните норми с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
Въпросът допустимо ли е и валидно ли е постановеното решение, след като съдията докладчик вече се е произнасял по дело с идентичен предмет, представлява по същността си касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Съдията докладчик е обсъдил в мотивите си влязлото в сила решение по предходен спор на касатора /ищец/, Л. А. К. и Н. А. К. /ответници/, в качеството им на наследници на техния дядо Н. А. К. /от коляното на сина му А./, с което е установено, че касаторът е собственик на 1/2 ид. част от дворното място и на 1/2 ид. част от построената в него източна сграда близнак. Това решение обаче не разпростира силата си на пресъдено нещо спрямо ответниците в настоящето производство, поради което няма значение за изхода на делото. Д. за недопустимост на мотивите, отнасящи се до правоотношения извън предмета на делото, също не може да послужи като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивите като част от съдебния акт не формират сила на пресъдено нещо, те имат за цел да посочат съображенията на съда, поради които е достигнал до дадено заключение. По облигационните правоотношения между съсобствениците на имота липсва произнасяне от въззивния съд в диспозитива на решението, поради което не е налице произнасяне свръх петитум и недопустимост на обжалвания съдебен акт.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответника по касационната жалба Надежда Н. Р. в размер на 600 лв. /шестстотин лева/ – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 29/11.06.2018 г. по в. гр. д. № 114/2018 г. по описа на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА манастир „С. А. М.“, [населено място], представляван от йеромонах Г. /Г./ П. да заплати на Н.Н. Р. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 600 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: