О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София, 02.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3376 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4297 от 23.07.2019 г., подадена от Т. Ж. Т., чрез адвокат В. К., срещу решение № 63 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 158/2019 г. на Ямболския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 241 от 5.04.2019 г. по гр. д. № 4435/2017 г. на Ямболския районен съд за отхвърляне на предявения от Т. Ж. Т. срещу Р. П. Т. иск за делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ жилище – апартамент № 121, самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, с площ от 71.45 кв. м, при граници: имоти с идентификатори: *****, *****, под обекта: ***** над обекта: *****, състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси, ведно с прилежащото таванско помещение № 20, със застроена площ от 4.93 кв. м, както и с 0.726 % ид. ч. от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото, където е построен жилищният блок, както и на искането с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт № 191/28.06.2017 г. на нотариус П. К..
При постановяване на решението си въззивният съд е приел от фактическа страна, че видно от приложения по делото протокол № 49 на ГНС, към датата 18.12.1972 г. била инициирана процедура по действащия тогава ЗПИНМ, предвиждаща назначена комисия по чл. 85 ППЗПИНМ да огледа, измери, изчисли и оцени на място предвидените за отчуждаване за държавна или обществена нужда имоти във връзка с провеждане на плана за уличната и дворищна регулация на [населено място]. На въпросното заседание на комисията било взето решение, че оценката на имот пл. № * в кв. 68 по КП на [населено място], на [улица], отчуждаван за училище „Пр. Н.“ от наследниците на С. Ат. Т., възлиза на 9 141 лв. С писмо от 19.02.1974 г. на ОНС – Ямбол Държавна спестовна каса била уведомена, че за изплащане на отчуждения на наследниците на С. А. Т. от [населено място] имот е депозирана общо сумата от 9 997 лв., от които по жилищен спестовен влог на П. Т. да бъде внесена сумата от 2 499.25 лв. Със заповед № 493/21.05.1975 г., представена по делото в заверено копие, на основание чл. 100 ЗТСУ (влязъл в сила на 1.06.1973 г.) били конкретизирани жилищните блокове, в които да се включат собствениците на отчуждени имоти за други мероприятия на ГНС – Ямбол, като в пункт 3, жилищен блок № 17 и № 19 на [улица], под № 53 фигурира името на Р. П. Т. – тристайно. Видно от представеното по делото копие на заповед № 1360/19.12.1975 г., издадена на основание чл. 100 ЗТСУ, с нея били конкретизирани апартаментите в жилищните блокове на [улица]№ 17, 18 и 19 на собствениците, чиито имоти били отчуждени, като под № 100 е посочена Р. П. Т. – с апартамент № 121 в жилищен блок „Д. Б.“ № 17, таван № 20, вх. Г, етаж седем, състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси, целият от 72 кв. м, на приблизителна стойност 9 460 лв., с отстъпено право на строеж в размер на 977 лв. При отправено пред първоинстанционния съд запитване [община] отговорила, че при нея не се съхранява оригинал на посочената заповед, а само копие. С нотариален акт за собственост върху имот, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия за ЗТСУ № 140 от 8.05.1979 г., издаден на основание чл. 134, ал. 4 З. (отм.), Р. П. Т. била призната за собственик на жилище – апартамент № 121, находящо се в[жк], вх. Г, ет. 8, ведно с прилежащите му таванско и избено помещение. Съгласно нотариалния акт имотът бил придобит като обезщетение за отчужден имот – дворно място и жилищна сграда, идеални части от недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], на основание протокол № 49/18.12.1972 г.; общата цена на имота била определена на 8 903 лв., от които 2 903 лв. – прихваната сума срещу отчуждения недвижим имот, и 6 000 лв. – разрешен заем от ДСК, за което била вписана законна ипотека № І-110/20.04.1979 г., том 145, стр. 396 на РС – Ямбол в полза на ГНС – Ямбол. Видно от решение от 18.12.2007 г. по гр. д. № 407/2007 г. на Ямболския районен съд, страните по делото сключили брак на 13.06.1976 г., който бил прекратен по вина на Т. Ж. Т.. Със същото решение било постановено ползването на семейното жилище, представляващо процесния апартамент № 121, да бъде предоставено на Р. П. Т., както и същата да носи след прекратяването на брака предбрачното си фамилно име – Т.. Въззивният съд е приел за установено, също така, че Р. Т. е наследник на П. С. Т., неин баща, починал на 21.06.2010 г. С констативен нотариален акт № 191, том 1, peг. № 3531, дело № 157 от 28.06.2017 г. на нотариус П. К. Р. Т. била призната за собственик на 1/2 ид. ч. от апартамент № 121, находящ се в [населено място], [улица]бл. 17, вх. Г, ет. 7.
При така възприетата фактическа обстановка и като е разгледал доводите във въззивната жалба, Окръжен съд – Ямбол е направил следните правни изводи:
На първо място, съдът е обсъдил релевираните от Т. Т. възражения, че пред първата инстанция насрещната страна извършила признание на иска за квота в размер на 1/3 в негова полза. В тази връзка е изложил, че в делбеното производство съдът следва да установи действителните права на страните, като не е обвързан от твърденията им за това с какви квоти в съсобствеността разполагат. Визирал е и че макар петиторните искове да не са сред изброените в закона изключения, по тях не се постановява решение при признание на иска (арг. от решение № 20/7.04.2014 г. по дело № 5289/2013 г. на ВКС).
На второ място, Окръжен съд – Ямбол е посочил, че спорният въпрос между страните по делото, пренесен и пред въззивната инстанция, се концентрира върху това към кой момент е настъпило вещнопрехвърлителното действие по отношение на процесния апартамент, с оглед преценката дали последният представлява индивидуална собственост или е имуществена общност между съпрузите. Съдът е изложил, че по делото не се спори, че апартаментът е бил отстъпен частично срещу сумата от 2 499.25 лв., внесена по жилищен спестовен влог на П. С. Т., определена като обезщетение за припадащата му се част като наследник на С. Т. от имот пл. № * в кв. 68 по КП на [населено място], на [улица], отчуждаван за училище „Пр. Н.“, както не се спори и че Р. Т. е дъщеря и законен наследник на П. С. Т.. Приел е, че Т. придобила апартамент № 121 на основание чл. 103 ЗТСУ (отм.) в рамките на обезщетителното производство, въз основа на извършена цесия по чл. 102 ЗТСУ (отм.) от страна на баща й. В тази връзка въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че когато срещу отчужден индивидуален имот на единия съпруг бъде отстъпен в обезщетение недвижим имот, макар това да е станало по време на брака, собствеността на отстъпения имот не се включва в съпружеската имуществена общност, тъй като липсва принос от другия съпруг. Счел е за правно ирелевантно относно собствеността на имота обстоятелството, че за доплащане стойността на имота бил теглен заем от ДСК по време на брака между страните, като е визирал, че собствеността не преминава при изплащането на разликата, а по силата на самата заповед на органа по чл. 95 ЗТСУ (отм.), с която се конкретизира отстъпеният като обезщетение имот.
Въззивният съд е посочил, че по делото Т. Т. е навел редица възражения относно датата на влизане в сила на заповед № 1360/19.12.1975 г., издадена на основание чл. 100 ЗТСУ. по предложение на директора на СД „Изграждане на населените места“- гр. Ямбол, както и относно редовността на документа от външна страна, без да е оспорил верността или автентичността на документа, поради което са липсвали условия за откриване на производство по чл. 193 ГПК. По отношение датата на влизане в сила на заповедта съдът е изложил, че съгласно чл. 100 ЗТСУ (отм.), органът по чл. 95 от закона издава допълнителна заповед за конкретните обекти, които се отстъпват като обезщетение на собствениците, чиито имоти се отчуждават, и за тяхната оценка. Тази заповед по силата на ал. 2 от чл. 100 ЗТСУ (отм.) се съобщава по реда на ГПК на заинтересованите лица, които могат да я обжалват съгласно чл. 138, ал. 1, т. 1 и чл. 140 З.. Влязлата в сила заповед по чл. 100 ЗТСУ е стабилен административен акт и не може бъде отменявана от органа, който я е издал, освен в предвидените в чл. 103 ЗТСУ случаи (касаещи изплащане на обезщетението). Окръжен съд – Ямбол е визирал, че в случая липсват данни за обжалване на заповедта по чл. 138, ал. 1 и чл. 140 от ЗТСУ (отм.); Т. Т. не е доказал, че въпросната заповед е влязла в сила по време на брака между страните, поради което е заключил, че имотът е бил придобит към 19.12.1975 г., т. е. преди възникването на брачната връзка. Обсъждайки възраженията на Т. Т., въззивният съд е приел за неоснователно искането въпросната заповед да бъде изключена от документите по делото, тъй като не била представена в оригинал. По този въпрос е изложил, че искането за представяне на оригинала по чл. 183 ГПК не е свързано с оспорване на истинността, а с оспорване съществуването на оригинала на документа, както и че разпоредбата на чл. 183 ГПК има предвид оспорване съществуването на частни документи, в чието съставяне оспорващата страна не е взела участие и поради това нейно право е да иска прилагането на оригинала, в който е материализирано изявлението, какъвто не е процесният случай. Съдът е навел доводи, че разпоредбата на чл. 183 ГПК има предвид хипотеза, в която документът се представя от страна по делото, от която може да бъде поискан оригинал или заверен препис, докато в конкретния случай както заповедта от 19.12.1975 г., така и предхождащата я заповед № 493/21.05.1975 г. на Градски народен съвет – Ямбол, с която на основание чл. 100 ЗТСУ (отм.) били конкретизирани жилищните блокове, в които да се включат собствениците на отчуждени имоти за други мероприятия на ГНС – Ямбол, са изискани на основание чл. 186 от ГПК от Община Ямбол, която е дала изрично обяснение за отсъствието на оригинали в нейния архив. По така изложените съображения Окръжен съд – Ямбол е счел изискването на тези оригинали от страна на Т. Т., както и искането му за последващо приложение на последиците на чл. 161 ГПК, с оглед непредставянето им, за злоупотреба с права. Въз основа на изложеното по-горе, съдът е заключил, че с приетите заповеди по чл. 100 ЗТСУ безспорно е установено, че по смисъла на чл. 102 ЗТСУ (отм.) обезщетението е било получено от Р. Т.; последното има характер на лично имущество, получено преди сключването на брак; доплащането на цената на получения в обезщетение апартамент с изтеглен заем от ДСК и погасяването му от страна на Т. Т. не води до частична трансформация и не променя извода за липса на СИО, като може да бъде предмет на отделна облигационна претенция между бившите съпрузи. Поради липса на съсобственост между страните, съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска на делба на апартамента.
Жалбоподателят счита въззивното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на производствените правила, както и за необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
1. Ксероксните копия от писмени доказателства, които не са заверени по съответния ред и за които са представени доказателства, че не се съхраняват в оригинал, доказателства ли са по смисъла на ГПК. Какъв документ представлява ксероксното копие, което не е заверен препис, ако оригиналът на този документ не съществува и следва ли да се приложи разпоредбата на чл. 183 ГПК и да се изключи от доказателствата по делото;
2. Има ли материална доказателства сила ксероксно копие от част от документ, без подпис на издател, за който по делото са представени доказателства, че не се съхранява в оригинал.
Жалбоподателят твърди, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 630/9.10.1995 г. по гр. д. № 391/1995 г. на 5-членен състав на ВКС, решение № 651/23.07.1995 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 766/3.02.2011 г. по гр. д. № 1590/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 316/12.04.1985 г. по гр. д. № 180/1985 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 189/25.09.2018 г. по гр. д. № 890/2018 г. на ВКС, ІV г. о.
От насрещната страна не е постъпил отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по иск, за който касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В конкретния казус решаващите мотиви на въззивния съд, за да отхвърли иска за делба, са свързани с извода му, че собствеността върху процесния имот е била придобита от Р. П. Т. по силата на заповед по чл. 100 ЗТСУ (отм.) № 1360/19.12.1975 г. преди сключването на брака между страните и поради това апартаментът не представлява семейна имуществена общност. За да кредитира въпросната заповед като валидно писмено доказателство, съдът е приел, че същата не следва да бъде изключена от доказателствения материал по реда на чл. 183 ГПК, тъй като, от една страна, въпросната разпоредба се отнася до частни документи, а от друга – защото чл. 183 ГПК предполага, че страната, представила документа, е била задължена да представи оригинала на същия, но не е сторила това (докато в случая такова задължение не е било вменено на Р. Т.). При така изложените в решението на Окръжен съд – Ямбол мотиви, поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са в едната си част изцяло ирелевантни – относно доказателствената стойност на незаверен документ, който не носи подпис на издател, тъй като въззивният съд въобще не е обсъждал заповед № 1360/19.12.1975 г. като писмено доказателство по ГПК от гледна точка наличието или липсата на заверка и на подпис на издател. Що се отнася до приложението на чл. 183 ГПК, поставените въпроси са формулирани твърде общо и не са свързани с решаващия извод на съда, че въпросната разпоредба не може да намери приложение, тъй като страната, ангажирала копието на заповед № 1360/19.12.1975 г. като доказателство по делото, не е била задължена да представи оригинала на документа.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, нито очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 63 от 19.06.2019 г. по гр. д. № 158/2019 г. на Ямболския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.