О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 976
София, 27.12.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 919 по описа за 2016 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] /н/ чрез синдика – адвокат С. Ж. срещу решение № 45/10.02.2016 г. на Пловдивски апелативен съд /П./, втори търговски състав по в.т.д. № 795/2015 г., потвърждаващо решение на Пловдивски окръжен съд /ПОС/, с което са отхвърлени обективно съединени искове по чл.694 ал.1 ТЗ, предявени от настоящия касатор срещу длъжника [фирма] /в открито производство по несъстоятелност/, с които се претендира признаване за установено съществуването на неприети вземания на [фирма] /н/ по отношение на длъжника [фирма].
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Третото лице помагач на страната на ответника – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] не взима становище по същата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т.1-3 ГПК, поради следните съображения:
Пред ПОС са предявени обективно съединени искове от [фирма] /н/ срещу длъжника [фирма] /в открито производство по несъстоятелност/ на основание чл.694 ТЗ за признаване за установено съществуването на неприети вземания на [фирма] /н/ по отношение на длъжника [фирма], предявени от [фирма] по т.д. № 912/2008 г. на ПОС с предмет лизингови вноски, лихви и неустойки по посочени 6 договора за лизинг за нови градски автобуси и тролейбуси /от 28.12.2007 г. за 32 броя автобуси, от 18.02.2008 г. за 10 броя автобуси, от 15.05.2008 г. за 10 броя автобуси, от 15.11.2008 г. и от 16.09.2009 г. съответно за 9 и 15 броя тролейбуси и от 20.11.2007 г. за 8 броя автобуси/. Исковете са отхвърлени от ПОС, чието решение е потвърдено от П.. Решението на ПОС е постановено при встъпване в процеса на [фирма] – Пловдив като подпомагаща страна на [фирма]. П. е приел, че първоинстанционното решение е законосъобразно и е препратил към изложените от ПОС мотиви на основание чл.272 ГПК, но независимо от това е изложил и свои мотиви по повдигнатите с въззивната жалба въпроси /чл.269 ГПК/. В тази връзка по първото оплакване във въззивната жалба за встъпването на [фирма] в процеса П. е приел, че същото е правилно и законосъобразно. В настоящия случай [фирма] е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на [фирма] и е подал възражение против вземанията на [фирма], включени от синдика на [фирма] в списъка по чл.686 ал.1 т.1 ТЗ. П. е изложил съображения, че като кредитор с прието вземане [фирма] има правен интерес от защита на правата си по дело срещу неговия длъжник, привиден кредитор. По второто оплакване във въззивнвата жалба П. е подкрепил изводите на ПОС, че независимо от признанието на иска от [фирма], съдът следва да съобрази всички представени по делото доказателства и признания на факти, като съобрази своя акт с разпоредбата на чл.237 ал.3 ГПК, въведени възражения за нищожност на сделките от встъпилата страна [фирма] и свързаността на лицата ищец/ответник, което косвено обуславя интерес от признание на иска. П. е приел за неоснователни наведените оплаквания във връзка с приетата от ПОС нищожност на сключените сделки. Според П. [фирма] има качеството „възложител“ по смисъла на чл.7 ЗОП /в редакцията му към спорния период/. Тези си изводи П. е подкрепил с разпоредби на Наредба № 2/15.03.2002 г. „За условията и реда за утвърждаване на транспортни схеми и за осъществяване на обществен превоз на пътници с автобуси“, включително дадените легални дефиниции в ПЗР на Наредбата, коментирани са и наредба № 33/03.11.1999 г. „За обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България“, от които е изведен извод, че обществен превоз на пътници с автобуси по утвърдена транспортна схема се ограничава до лицата, получили това право след проведен конкурс. По тези съображения, според П. [фирма] има качеството на възложител по смисъла на чл.7 и сл. ЗОП, поради което с оглед разпоредбата на чл.8 ЗОП е било длъжно да проведе процедура за възлагане на обществена поръчка преди сключването на процесните договори за лизинг на автобуси и тролейбуси. Неизпълнението на това императивно задължение от страна на [фирма], съобразено с разпоредбата на чл.120а ал.2 ЗОП, налага извод за нищожност на сключените сделки, посочени по-горе. Според П. от събраните в първоинстанционното производство доказателства може да се направи безспорен извод, че процесните договори – независимо от тяхното наименование „Договори за оперативен лизинг“, са сублизингови такива. Според П. тези договори са нищожни, поради липса на съгласие на лизингодателя в съответствие с чл.346 ТЗ, каквито са и мотивите на ПОС. Този извод, както и изводът, че договорите за сублизинг не са потвърдени от лизингодателя, а са прекратени едностранно от него, според П., могат да се направят от представените и приети в първоинстанционното производство доказателства подробно описани от П.: молба до ЧСИ, изпълнителен лист и покана за доброволно изпълнение на ЧСИ. При тези данни П. е приел, че преди даване на съгласие по чл.346 ТЗ е налице начална нищожност на договора за сублизинг, а с даване на съгласието сделката става действителна, като тази трансформация настъпва автоматично и има действие от сключване на сделката за сублизинг, респ. липсата на съгласие не може да санира този недостатък.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай касаторът в изложението си формулира въпроси в три групи, които по същество се припокриват. В първата група като материалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практика на ВКС са формулирани: 1. „Има ли [фирма] качеството на възложител по смисъла на ЗОП? 2. Кой превозвач има качеството на единствен превозвач по смисъла на ЗОП и какъв е критерият за преценка на това качество?“ 3. „Допустимо ли е неизправната страна по една търговска сделка да се освободи от задълженията си за престация като направи възражение за нищожност, произтичащо от собственото й неизпълнение на закона? 4 „Допустимо ли е встъпването на трето лице помагач на страната на ответника /дружество в производство по несъстоятелност/ в производството по чл.694 ТЗ?“ Първите два въпроса са некоректно поставени, доколкото са фактологично обусловени и съобразно мотивите на П. разрешението им е обусловено от релевантната към момента редакция на ЗОП, каквито уточнения във въпросите не са направени. С оглед на това, дори и да се приеме, че така поставените въпроси са във връзка със спора, цитираната практика не обуславя наличие на допълнителен критерий за селекция по разрешението им, тъй като касае обективно неидентични казуси и съответно различно приложими редакции на ЗОП от значение за определяне качеството на възложител и единствен превозвач по смисъла на ЗОП. Третият въпрос е необуславящ изхода на спора, тъй като в случая, както се посочи и по-горе, П. се е произнесъл по нищожността на сключените договори между касатора и [фирма] по възражения не на някоя от страните по сделките, а на третото лице помагач [фирма]. Четвъртият въпрос е във връзка със спора, но разрешението му е в съответствие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – р. № 28/26.05.2015 г. по т.д. № 4569/2013 г., в което е прието, че ако в производството по несъстоятелност синдикът е приел вземане на кредитор, но друг кредитор е подал възражение по чл.692 ТЗ и съдът е одобрил списъка като е изключил вземането, приемайки възражението за основателно, ответници по предявения от кредитора, претендиращ вземането, иск по чл.694 ал.1 ТЗ са длъжникът и кредиторът, подал възражението. Неконституирането на възразилия кредитор в производството по чл.694 ал.1 ТЗ е основание за недопустимост на постановеното решение, според ВКС, поради което следва да се приеме, че доколкото в случая възразилият кредитор [фирма] е конституиран и участвал в процеса като трето лице помагач на страната на ответника, това му участие е допустимо и не е в противоречие, а в съответствие със задължителна практика на ВКС /т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/.
Във втората група въпроси отново е поставен въпросът за допустимостта на встъпването на трето лице помагач, като и тук важи изложеното по-горе за съответствието на разрешението му с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Другият въпрос е допустимо ли е в исково производство по чл.694 ТЗ ответникът – търговец в несъстоятелност, чиито органи на управление не са лишени от правата си да извърши признание на иска и решението да се постанови по реда на чл.237 ГПК. Този въпрос не е обуславящ изхода на спора. Както се посочи по-горе постановено е отхвърлително решение от ПОС, потвърдено от П. по предявения иск, независимо от признанието на ответната страна при изложени съображения от двете инстанции във връзка с направените възражения за нищожност на сключените договори, която не би могла да се санира от извършеното признание на иска.
Третата група въпроси са с посочен допълнителен критерий чл.280 ал.1 т.3 ГПК: Първият въпрос от тази група отново е свързан с допускането на участието на трето лице помагач и съставлява ли оспорването от него пречка за постановяване на решение при признание на иска по реда на чл.237 ГПК. За този въпрос е относимо изложеното по четвърти въпрос от първата група въпроси, както и изложеното по втори въпрос от втора група въпроси с оглед мотивите за отхвърляне на исковете, поради установената нищожност на сключени договори и независимо от извършеното признание на исковете. Вторият въпрос по същество покрива втория въпрос от първата група въпроси и втората част от предходния въпрос за признанието на иска от ответника. Следва да се посочи, че същият е необуславящ изхода на спора по изложените вече съображения. Третият въпрос по същество дублира третия въпрос от първата група въпроси и изложеното важи и по този въпрос.
По изложените съображения, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на П..
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски, тъй като ответникът по касационната жалба не претендират такива, нито има доказателства да са сторени разноски пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 45/10.02.2016 г. на Пловдивски апелативен съд, втори търговски състав по в.т.д. № 795/2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.