5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 598
С., 24.10.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 137/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Р. К. И. – А. – от [населено място] срещу Решение № 1276 от 26.06.2013 г. по гр.д. № 613/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №7644 от 20.11.2012г. по гр.д.№12741/2011 г. на СГС, с което искът й по чл. 288 ал. 1 т.1 КЗ срещу Гаранционен фонд – [населено място] е отхвърлен над 20 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от увреждане, причинено на 15.06.2010 г. при слизане от автобус на градския транспорт, със законната лихва от 04.09.2010 г., с оплакване за неправилност и необоснованост. В р.”Изложение на касационните основания” жалбоподателката поддържа основания за допускане на касационно обжалване, от които сочи това по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК и които аргументира с неправилно приложен критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като счита, че съдът в недостатъчна степен е възприел претърпените неимуществени вреди. Сочи, че съдът неточно е приложил критерия за справедливост, като е приел за относими обичайните размери, присъждани за аналогични неимуществени вреди, с което не държи сметка за динамиката в икономическите процеси в страната, която изключва надеждността й като критерий за справедливост. Излага, че динамиката в икономическата конюнктура стои в основата на непрекъснатото нарастване на нивата на застрахователно покритие и законодателното задължение за тяхното периодично осъвременяване §4 ал.3 и 4 от ДР на КЗ. Тъй като задължението на застрахователя е функция от задължението на застрахования да обезщети увреденото лице, а двете задължения са едни и същи по съдържание и размер в рамките на застрахователния договор, поддържа, че при наличие на законовите предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „ГО”, застрахователната сума следва да се има предвид като един от критериите по приложение на чл. 52 ЗЗД. Поддържа, че съдът не се е съобразил с установените в §27 ал.2 от ПЗР на КЗ лимити на застрахователните суми и че трябва да се уеднакви съдебната практика при присъждане на застрахователните обезщетения, за да няма решения, които да са противоречиви едно на друго, което ще доведе до по – точно прилагане на принципа за справедливост и на чл. 52 ЗЗД, което ще доведе и до развитие на правото. Аргументира, че ВКС следва да уеднаквява съдебната практика и да допринася за развитие на правото и като тълкува нормативните актове, както и отделни казуални случаи, ВКС следва да осъвременява своята практика, а недопускането на касационно обжалване нарушава чл. 124 от Конституцията. Жалбоподателката сочи, че най-противоречива е съдебната практика по отношение прилагането на чл. 52 ЗЗД, като обезщетенията, които се присъждат, са в пъти различни по размер, въпреки че търпените неимуществени вреди са еднакви, че ВКС изостава в практиката си по прилагането на чл. 52 ЗЗД, като не допуска обжалване на решения, свързани с чл. 52 ЗЗД, нарушава се чл. 5 ГПК, като се присъждат по-малки обезщетения или такива, които в пъти превишават съдебната практика, което води до неточно прилагане на чл.52 ЗЗД – едно решение не е законно, когато то се различава няколко пъти от друго, подобни решения водят до регрес на развитие на правото. По основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК аргументира, че прилагането на чл. 52 ЗЗД следва да е точно, правилно да се прилагат събраните доказателства, за да не стигат съдилищата до различни изводи, което ще доведе и до развитие на правото. Прави оплакване, че ВКС е допуснал известно отклонение от практиката си относно детерминирането на критерия за справедливост от съществуващата в страната конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото – Р.№749/ 05.12.2008 г. на ВКС, ТК и че при определяне на обезщетението като ориентир следва да се вземат предвид съответните нива на застрахователно покритие.
Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните основания, а формулираните от жалбоподателката въпроси следва да са предмет на касационното разглеждане, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено в обжалваната част решение, с което е разгледан осъдителен иск, който не е с цена до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Формулираният от жалбоподателката материалноправен въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД, е релевантен за спора, тъй като е обусловил съдържанието на решението относно това кои са условията на закона за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд и в какъв размер следва да се определи обезщетението, с оглед критерия за справедливост на чл. 52 ЗЗД. Първоинстанционното решение, като необжалвано от ответника, е влязло в законна сила относно уважаването на иска за 20 000 лв., затова сега предмет на обсъждане е въпросът за размера на обезщетението.
При определяне на размера на обезщетението въззивният съд въз основа на събраните доказателства, включително съдебно -медицинската експертиза, е съобразил възрастта на пострадалата, характера и степента на увреждането – счупване на лява бедрена кост в областта на тазобедрената става, приложеното оперативно лечение, причиненото затруднение на движенията и обслужването, продължителността на възстановителния период, интензивността и периода на болките и страданията, отзвучаването на травмата без остатъчни явления, като ищцата може при интензивно натоварване и при промяна на времето да има болки и дискомфорт на мястото на счупването.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. С ППлВС №4/23. 12.1968 г. са дадени задължителни указания по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Прието е и в постановените по чл. 290 ГПК от ВКС и задължителни за долустоящите съдебни инстанции:Р.№25/17.03.2010 г. по т.д.№211 /2009 г. на ІІ т.о.; Р.№177/27.10.2009 г. по т.д.№14/2009 г. на ІІ т.о., Р. №111/01.07.2011 г. по т.д.№676/2010 г. на ІІ т.о.и др., че по вложения от законодателя смисъл, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие, а е обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението – начин на извършване, характер на увреждането, произтеклите от него физически и психологически последици за увредения и т.н.
Съблюдавайки трайната съдебна практика по чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението, и въз основа на събраните доказателства, съдът е определил обезщетението съобразно критерия за справедливост и въз основа конкретните обстоятелства по делото. Установена е съдебна практика по въпроса, че при определяне размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането-Р. № 177/27.10. 2009 г. по т. д. №14/2009г. на ВКС, ІІ т. о.; Р. № 83/06.07.2009 г. по т.д.№795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.; Р.№ 59/29.04.2011 г. по т.д.№ 635/2010г. на ІІ т.о. Въззивният съд не се е отклонил от посочената практика, като не може да се приеме, че при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди 20 000 лв. в резултат на настъпило увреждане на 15.06.2010 г. и при съобразяване установените по делото факти и обстоятелства, че не е отчетена икономическата конюнктура в страната към този момент.
Относно довода на жалбоподателката за съобразяване на съответните нива на застрахователно покритие, има формирана постоянна практика на ВКС, обективирна в постановеното на основание чл. 290 ГПК Р.№95/24.10.2012 г. по т.д.№916/2011 г. на ВКС, I т.о., която е в смисъл, че при прилагане на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, лимитите на застраховане нямат самостоятелно значение, но могат да бъдат взети предвид при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост.
Не е налице поддържаното основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК, тъй като жалбоподателката не доказва въпросът за размера на обезщетението да се решава противоречиво от съдилищата – този въпрос е специфичен с оглед данните по конкретното дело.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна. Съгласно т. 4 на ТР№ 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК по тълк.д.№1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви или тя следва да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1276 от 26.06.2013 г. по гр.д. № 613/ 2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. К. И.-А. – от [населено място] да плати на Гаранционен фонд – [населено място] 150 лв. – разноски – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: