1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 97
гр. София,09.02.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 500 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Л. Л. срещу решение № 1740 от 01.08.2014г. по т. дело № 1209/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав, с което след отмяна на решение от 10.10.2013г. по гр. дело № 387/2012г. на Видински окръжен съд е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Л. И. А. от [населено място] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че [фирма], [населено място] има вземане срещу Л. И. А. по договор за ипотечен кредит от 18.09.2008г. в размер на 1 063 381,70 лв., от които 939 022,58 лв. – главница, 73 861,77 лв. – редовна лихва, начислена за периода от 10.04.2011г. до 14.02.2012г., 47 733,64 лв. – санкционираща лихва за периода от 12.08.2011г. до 14.02.2012г. и 2 763,73 лв. – такси.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Длъжен ли е съдът при решаване на спора по иск с правно основание по чл. 422 ГПК да приложи чл. 235, ал. 3 ГПК и да съобрази настъпилата в хода на производството предсрочна изискуемост на вземането, като се приеме, че по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ кредиторът е уведомил за упражняване на правото си за превръщане на кредита в предсрочно изискуем с исковата молба за установяване на вземането, получена от длъжника?”
2. „При формулиран диспозитив на съдебното решение, с което се отхвърля изцяло иск по чл. 422 ГПК и мотиви към същото решение, от които се установява, че искът се отхвърля не поради липса на вземане изобщо, а поради ненастъпила изискуемост на вземането по договора, може ли след надлежно уведомяване на длъжника за упражняване на правото от кредитора за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, да бъде подадено ново заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, респективно да бъде предявен нов иск за същото вземане? В случай, че отговорът на първия въпрос е отрицателен, каква би била защитата на кредитора за претендиране на вземането му? Следва ли от диспозитива на решението, с което се отхвърля иск по чл. 422 ГПК поради ненастъпила изискуемост на търсеното вземане да личи основанието, на което искът се отхвърля /напр. ненастъпила изискуемост към определена дата/?”
Ответникът Л. И. А. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Ч. Н. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Относно първия правен въпрос счита, че е разрешен в съответствие с Тълкувателно решение № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, т. 18, а вторият правен въпрос не се решава противоречиво от съдилищата.
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, предвид наличието на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК – извлечение от счетоводните книги на банката, удостоверяващи вземането по договор за ипотечен кредит от 18.9.2008г., подадено срещу нея в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение и предявен иск в преклузивния едномесечен срок от съобщението за постъпилото възражение.
Въз основа на събраните по делото писмени доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза решаващият съдебен състав е установил, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за ипотечен кредит, по което кредитът е усвоен в размер на 940 000 лв. на 26.09.2008 г. Приел е, че към 12.08.2011г. са настъпили основания за обявяването му за предсрочно изискуем поради забава в плащанията над 90 дни и е възприел заключението на съдебно-икономическата експертиза относно размера на вземанията за главница, редовни и наказателни лихви и такси към датата на подаване на заявлението – 15.02.2012 г. и размера на погасителните плащания от ответника в периода от 26.9.2008 г. до 14.2.2012 г. По делото е установено, че процесният договор е сключен при действието на Общи условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, представляващи неразделна част от договора, съгласно които при допусната забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие /т. 20.2 от раздел VІІ на ОУ/.
За да направи извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд се е аргументирал с обстоятелството, че ищецът не е обявил предсрочната изискуемост на вземанията на ответника-длъжник и не е упражнил правото си по надлежния ред, изискващ уведомяване на длъжника преди подаване на заявлението за обявяването на предсрочната изискуемост на дълга. Съдебният състав се е позовал на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.6.2014 г.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора, правен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора, но по отношение на него не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Възприетото от въззивния съд разрешение на релевантния материалноправен въпрос е в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Предсрочната изискуемост на вземането има действие от получаване от длъжника на изявлението на банката, че прави кредита предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили уговорените в договора за банков кредит предпоставки, които обуславят нейното настъпване. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение не представлява уведомяване на длъжника за предсрочна изискуемост на кредита, тъй като същото не се връчва на длъжника, защото до произнасяне от съда заповедното производство е едностранно. Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита поради това, че заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл. Исковата молба може да има характер на волеизявление на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, и с връчването на препис от нея на ответника по иска предсрочната изискуемост се обявява на длъжника. Ако относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено с връчване на препис от исковата молба или по друг начин след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение или след подаване на иска по чл. 422, ал. 1 ГПК има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са осъществени уговорените в договора за кредит условия за нейното настъпване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, нито може да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново заявление за издаване на заповед за изпълнение.
Доводът на касатора за противоречие на решението с т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК е неоснователен, тъй като релевантният за спора въпрос е решен в т. 18 от посоченото Тълкувателно решение, с което въззивният съд се е съобразил.
Поради изложените съображения не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по посочените в т. 2 от изложението правни въпроси.
Твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е осъществено. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато по релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречивото преди това решаване на въпросите не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съдебната практика е уеднаквена.
Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В настоящия случай по релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна.
Поради липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника направените от него разноски за касационното производство в размер 21 717,63 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1740 от 01.08.2014г. по т. дело № 1209/2014г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Л. И. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 21 717,63 лв. /двадесет и един хиляди седемстотин и седемнадесет лева и шестдесет и три стотинки/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.