О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 672
гр. София, 01.08.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2570 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. Д. Г., срещу решение № 108 от 30.03.2015г. по в.т.д. № 1474/2014г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на касатора като въззиваема страна за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 48/11.09.2015г., постановено по същото дело, а именно съдът да поправи очевидна фактическа грешка в диспозитива на своето решение, като вместо сумата 425 129,96 лева навсякъде бъде записана сумата 442 843,71 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалния закон. Твърди, че с постановеното по делото първоинстанционно решение е уважен предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, като е осъден ответникът да заплати на ищеца сумата 531 412,45 лева. С постановеното от въззивния съд решение е отменено частично първоинстанционното решение в обжалваните пред него части, като искът за неоснователно обогатяване е отхвърлен за размера над 425 129,96 лева до 531 412,45 лева. Твърди, че с обжалваното решение, постановено по реда на чл.247 ГПК, въззивният съд е отказал да допусне поправка на очевидна фактическа грешка с мотиви, че не може да бъде поправена грешка, която съдът е допуснал при формиране на своята воля, тъй като очевидната фактическа грешка била допусната неточност например при погрешно пресмятане на суми, каквото в случая не било налице. Счита този извод за неправилен, като поддържа, че в действителност основната воля на въззивния съд в основното решение по делото е, че дължимото обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД се присъжда без стойността на ДДС, поради което същото се явява с 20% по-малко от присъдената от първоинстанционния съд сума. Счита, че в действителност основната воля на съда е била да намали размера на обезщетението с размера на ДДС, чийто размер е 20%, което се потвърждава и от изложените мотиви. Поддържа, че е следвало да се подходи правилно при изчисляване на данъчната основа, но приемайки механичното намаляване на крайната сума на обезщетението с 20%, е допусната именно такава очевидна фактическа грешка и то при пресмятането на данъчната основа, тъй като, премахвайки 20% от крайната сума, в действителност съдът е приел за недължима сума като по-голям процент от този на начисления ДДС. Твърди още, че е допусната същата грешка при пресмятането както по отношение на общата сума, така и по отношение на сумите на отделните дейности, като размерът на ДДС е механично премахнат от всяка крайна сума, което е неправилно. Счита, че при правилно изчисление, дължимата сума възлиза на 442 843,71 лева, а не посочената в диспозитива на решението сума. Предвид изложеното поддържа, че не е налице грешка при изразяване на волята на съда, а грешка при пресмятане на данъчната основа, съответно при определяне на размера на ДДС, който не се дължи, тъй като в противен случай ще се приеме, че се дължи ДДС в по-голям размер от 20%. Поддържа още, че въззивният съд не се е произнесъл по всичките им възражения, изложени в молбата му по чл.247 ГПК, с което е допуснал процесуално нарушение. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. Явна фактическа грешка ли е погрешно пресмятане на сумите – твърди, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС: определение № 315 от 25.03.2011г. по гр.д. № 1398/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 443 от 08.06.2010г. по ч.т.д. № 359/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 1128 от 20.11.2008г. по гр.д. № 1426/2006г. на ВКС, ГК, III г.о.. Твърди, че въпросът е решен и в противоречие с практиката на съдилищата, като сочи решение № 1727 от 10.12.2012г. по в.т.д. № 2698/2012г. на Окръжен съд – Варна.
2. Явна фактическа грешка ли е погрешно пресмятане едновременно в мотивите и диспозитива на решението – твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на съдилищата, като се позовава на решение № 38 от 01.02.2012г. по гр.д. № 343/2011г. на ВКС, ГК, I г.о..
3. Явна фактическа грешка ли е или е грешка, допусната при формиране на волята на съда неправилното пресмятане на ДДС и данъчната основа – твърди, че този въпрос е от съществено значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона.
Ответникът [община], представлявана от адв. Г. К., оспорва касационната жалба. Поддържа, че обжалваното решение е правилно, постановено съобразно трайната практика на ВКС и поради това не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че твърденията на касатора за допуснато нарушение на материалния закон ЗДДС, изразяващо се в неправилно изчисляване от съда на данъчната основа, не могат да бъдат квалифицирани като очевидни фактически грешки и по този ред не е възможно да се променя съдържанието на вече постановения съдебен акт, позовавайки се на постановеното в същия смисъл решение № 112 от 10.05.2011г. по гр.д. № 1103/2010г. на ВКС.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да се произнесе по направеното с молбата на [фирма] искане за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение, е приел, че очевидна фактическа грешка е несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, като такава грешка представлява погрешното пресмятане на суми. Приел е, че не представлява очевидна фактическа грешка и не може да бъде поправена по реда на чл.247 ГПК грешка, която съдът е допуснал при формирането на своята воля. Въззиввният съд е изложил съображения, че в случая в мотивната част на решението си е посочил, че установява неправилност на обжалваното първоинстанционно решение в частта му, с която е прието, че дължимата от ответника сума е в размер на 531 412,45 лева, който включва и ДДС, като ясно е посочил, че приема, че сумата, която ответникът дължи на ищеца е следователно с 20% по-малка – 425 129,96 лева. Приел е още, че в диспозитива на решението си е постановил именно това, което е приел в мотивната част на решението. С оглед на изложеното е заключил, че не е налице грешка в пресмятането и няма очевидна фактическа грешка, която да се поправя по реда на чл.247 ГПК.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса са релевантни, тъй като са обсъждани от въззивния съд, но са разрешени в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която явна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представлява погрешното посочване на имената на страните, на размера на присъдената сума, погрешно пресмятане на суми, произнасяне по част от искането в мотивите и пропуск на съда да се произнесе в диспозитива на решението. Не е допустимо чрез поправка на очевидна фактическа грешка да се замести формираната воля на съда в съдебния акт. Представените от касатора съдебни актове не обосновават наличието на основанието по чл.280, ал.1 ГПК, нито по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като тези актове са постановени при различна фактическа обстановка. В опредение № 54 от 15.01.2013г. по ч.т.д. № 274/2012г. на ВКС, ТК, I т.о. е прието, че несъгласието на молителя с конституирането като ответник на определено лице не може да бъде преразглеждано в производство по чл.247, ал.1 ГПК. В определение № 443 от 08.06.2010г. по ч.т.д. № 359/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. е разгледана хипотезата на изменено от съда решение в частта за разноските поради неправилното им изчисляване по реда на чл.192, ал.4 ГПК /отм./ – производство, което е различно от производството по чл.247 ГПК. В решение № 1128 от 20.11.2008г. по гр.д.№ 1426/2006г. на ВКС, ГК, III г.о. е прието, че е допусната грешка в пресмятането на наследствената квота, без да е посочено какви точно са били изложените в решението мотиви, обосноваващи погрешно изчислената наследствена квота. В решение № 1727 от 10.12.2012г. по в.т.д. № 2698/2012г. на Варненски окръжен съд е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в изчисляването на дължима неустойка, тъй като изразената от съда воля е била, че се дължи неустойка в размер на 0,1% на ден за задължение на всеки ответник в размер на 1472,09 лева, но този размер е бил неправилно изчислен в размер на 14,72 лева за всеки ден, вместо на 1,47 лева. В решение № 38 от 01.02.2012г. по гр.д. № 343/2011г. на ВКС, ГК, I г.о. е допусната поправка на аритметическа грешка, тъй като 3/72 от 135 300 лева е 5 637,50 лева, а не 3 758,33 лева, колкото е приел съдът; 2/27 от 135 300 лева е 3 758,33 лева, а не 2 505,56 лева, колкото е приел съдът, а 1/27 от 135 300 лева е 1 879,17 лева, а не 1 252,78 лева, колкото е приел съдът. Следователно различният краен извод, до който е достигнал въззивният съд, се дължи не на различно тълкуване и прилагане на относимите процесуалноправни норми, а на различните факти по делото. В посочените съдебни актове, в които е допусната поправка на очевидна фактическа грешка, е прието, че е налице единствено грешка в пресмятането, което се потвъждава от конкретните обстоятелства по тези дела. В обжалваното въззивно решение не е отречено, че грешката в пресмятането представлява очевидна фактическа грешка, а е прието, че в случая такава грешка не е налице, тъй като се твърди наличие на грешка в изразената правна воля на съда, която не подлежи на отстраняване по реда на поправката на очевидна фактическа грешка. Този извод съответства на изразената в основното решение по делото воля на съда – че дължимата на ищеца сума неправилно е определена от първоинстанционния съд в размер на 531 412,45 лева, който включва и ДДС, като сумата, която ответникът дължи на ищеца е с 20% по-малка от присъдената му с първоинстанционното решение, и направеното изчисление на присъдената сума – 425 129,96 лева съответства на така изразената воля на съда. Неяснотата на формираната воля подлежи на отстраняване по реда на чл.251 ГПК – чрез тълкуване на решението, а не чрез поправка на очевидна фактическа грешка. Пороците при формирането на тази воля, изразяващи се в нарушаване на правилата на логическото мислене и неправилно приложение на материалния закон, не подлежат на поправяне по реда на чл.247 ГПК, в какъвто смисъл е и обжалваното въззивно решение.
Поставеният трети процесуалноправен въпрос, във връзка с който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд с оглед възприетия от него подход за определяне на действителния размер на задължението на ответника. Въззивният съд не е излагал мотиви и воля във връзка с пресмятане на данъчната основа и ДДС, а е посочил, че размерът на задължението на ответника следва да се определи, като присъдената от първоинстанционния съд сума се намали с 20%. Доколко този извод на въззивния съд е съобразен с материалния закон и с правилата на логическото мислене е въпрос, свързан с правилността на решението, поради което не може да бъде променян от въззивния съд по реда на чл.247 ГПК. От друга страна по приложението на чл.247 ГПК е формирана трайноустановена практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени. В представения от ответника договор за правна помощ е договорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 1000 лева, платимо по банков път в срок до 29.12.2015г., но не са представени доказателства за извършване на това плащане.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 108 от 30.03.2015г. по в.т.д. № 1474/2014г. на Апелативен съд – Пловдив.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: