2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
гр. София, 01.08.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2746 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. З., [населено място], представляван от адв. Анна Т., срещу решение № 875 от 30.04.2015г. по гр.д. № 223/2015г. на Софийски апелативен съд, 10 състав, с което е потвърдено решение от 06.11.2014г. по гр.д. № 407/2013г. на Софийски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени исковете на касатора К. С. З. против И. Н. Н. за сумата 57 000 евро, прието е за недоказано на основание чл.193 ГПК оспорването от страна на И. Н. Н. на представения от К. С. З. запис на заповед от 28.02.2012г. и К. С. З. е осъден да заплати на И. Н. Н. сумата 2240 лева – разноски за производството.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа че въззивният съд въпреки оплакването му не е отчел, че ответникът както в преклузивния срок, така и в цялото съдебно производство, развило се пред първоинстанционния съд, не е оспорвал и не е отричал фактическото твърдение за предаване от ищеца и за реалното получаване от него на дадените от ищеца в заем суми, при изложената в обстоятелствената част на исковата молба фактическа обстановка. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, обективирано в касационната жалба, касаторът твърди наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Относно доказателствената тежест при липса на оспорване на факта на сключване на договор за заем, вида на провеждано доказване при неоспорване на този факт, относно процесуалната сила и доказателствена стойност на недоказано оспорване автентичност на документ от ответника по делото, съдържащо неизгодни за тази страна факти, както и приемането за плащане от страна на длъжника само по себе си представлява ли извънсъдебно признание на дълга – поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 69 от 24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 119 от 08.07.2011г. по т.д. № 1160/2010г. на ВКС, ГК, III г.о.;
2. При въведено твърдение за съществуването на правоотношение по договор за заем, заемодателят следва да докаже, че не е получил парите, ответникът заемолучател – че няма заемно правоотношение с ищеца – заемодател – твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 143 от 01.02.2013г. по т.д. № 870/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.;
3. Твърденията на ищеца, от които той извежда основанието на претенцията си, не представляват доказателствено средство, като съдът може единствено да приеме, че определени факти не се нуждаят от доказване, ако по осъществяването им не съществува спор между страните, или е налице признание от противната страна – поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 21 от 15.03.3012г. по т.д. № 1144/2010г. на ВКС, ТК, I т.о.;
4. Нередовният запис на заповед, в който не е посочено основанието за плащане на парична сума, а само поето безусловно задължение за плащането й на определено лице и на определена дата, установява ли наличието на договор за заем – твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 24 от 03.04.2013г. по т.д. № 998/2011г. на ВКС, ТК, I т.о.;
5. Въпросът за правната същност на разписката като документ, обективиращ предаването на вещи, когато характер на разписка има нередовен или недействителен запис на заповед – поддържа противоречие на изводите на въззивния съд с решение № 78 от 17.07.2009г. по т.д. № 29/2009г. на ВКС, ТК, I т.о.
Ответникът И. Н. Н. оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените от касатора въпроси са неточни и неясни, имат характер по-скоро на негови твърдения и умозаключения, а не на въпроси и са ирелевантни за конкретния правен спор. Твърди още, че тези въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Излага събражения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за установено, че ответникът е удостоверил с подписа си в запис на заповед от 28.02.2012г., че безусловно се задължава да плати на К. С. З. сумата 57 000 евро в определен срок – 30.04.2012г. и на „третия ден от датата на предявяването”. Приел е за изцяло недоказано направеното от ответника оспорване и опровергано от назначените по делото единична и тричленна съдебно-почеркови експертизи, според които както съдържанието на документа, така и подписът под него са изпълнени от ответника, от чието име изхожда. Въззивният съд е изложил съображения, че записът на заповед няма значението на спогодба и представлява частен свидетелстващ документ, чрез който се удостоверява задължение за изплащане на получена от издателя сума и сроковете за погасяване на дълга и поради това е счел за основателно възражението на ответника, че не са доказани договор за заем за сумата 30 000 евро от м. октомври 2010г. и за 15 000 евро от м. февруари 2011г.. Посочил е, че за сключването на двата реални и неформални договори за заем е от значение единствено обстоятелството дали длъжникът удостоверява предаването на парични суми от заемодателя, както и дали те са били върнати в срок. Приел е, че в случая от събраните доказателства не се установяват задължения по договори за заем или предаването на парични суми на ответника, доказателствената тежест за което е на ищеца, изрично посочено и в доклада на първоинстанционния съд, поради което е приел за недоказани твърденията за съществуването на каузални отношения между страните. Въззивният съд е счел за неоснователна и тезата на ищеца, че задълженията са новирани със съставения запис на заповед, тъй като същият е подписан едностранно и от него не се установява преуреждане на съществуващи по-рано правоотношения и задължения към ищеца.
Първият, вторият, четвъртият и петият поставени въпроси , макар и непрецизно формулирани, са свързани с разпределението на доказателствената тежест при твърдение за сключен между страните договор за заем и липса на оспорване от страна на ответника на този договор, с доказателствената сила на подписан от ответника документ, установяващ поемането на задължение за плащане, чието оспорване е недоказано, както и с възможността нередовният запис на заповед, в който не е посочено основанието за плащане на парична сума, да има характера на разписка и да установява наличието на договор за заем. Съдържащото се в първия въпрос твърдение, че ответникът не е оспорил сключването на договор за заем не съответства на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Ответникът е оспорил иска, както и е оспорил да е издавал разписка или запис на заповед за претендираната сума. Поради това се явява неотносимо представеното с касационната жалба решение № 69 от 24.06.2011г. по гр.д. № 584/2010г. на ВКС, ТК, III г.о., в което е разгледан въпросът за доказателствената стойност на дадения от страната отговор, който съдържа неизгодни за нея факти.
Останалата част от въпросите са решени от въззивния съд в съответствие с постоянната съдебна практика, в това число цитираните от касатора решение № 21 от 15.03.2012г. по т.д. № 1144/2010г. на ВКС, ТК, I т.о. и решение № 78 от 17.07.2009г. по т.д. № 29/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., според които нередовният или недействителен запис на заповед има характера на разписка, доказваща изпълнение, само в определени хипотези в зависимост от порока на ценната книга, като не във всички случаи такъв запис на заповед се конвертира в разписка и се ползва с доказателствена сила за съществуването на заемни отношения между издателя и поемателя. Прието е, че ако в записа на заповед не е посочено основание и е поето безусловно задължение за плащане, но същият не съдържа реквизитите по чл.535 ТЗ, то в документа е материализирано единствено изявление за плащане, но липсва основание за поемане на задължение, както и признание, че паричната сума е получена. В този случай записът на заповед е индиция за водени преговори, ако е въведено твърдение, че между издателя и поемателя са установени договорни отношения, като доказването на основанието за поетото обещание за плащане или за предоставяне на сумата на издателя следва да се осъществи с други доказателствени средства, извън представения документ, който няма характер на разписка по смисъла на чл.77, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд, като е изложил съображения, че записът на заповед представлява частен свидетелстващ документ, чрез който се удостоверява задължение за изплащане от издателя на посочена сума и сроковете за погасяване на дълга, но не доказва договор за заем за сумата 30 000 евро от м. октомври 2010г. и за 15 000 евро от м. февруари 2011г., и като е приел, че за сключването на двата реални и неформални договора за заем е от значение единствено обстоятелството дали длъжникът удостоверява предаването на парични суми от заемодателя, не е се отклонил от формираната постоянна съдебна практика.
Въпросът за разпределението на доказателствената тежест между страните също не е решен в противоречие с постоянната съдебна практика, според която ищецът – заемодател следва да докаже сключването на договор за заем чрез предаването на заемополучателя на паричната сума и поемане на задължение за връщането й, а ответникът – заемополучател следва да докаже връщането на сумата. Представените от касатора решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, са неотносими към настоящото дело – в тях е обсъждан въпросът за разпределението на доказателствената тежест при предявен иск за установяване на вземане по запис на заповед по реда на чл.254 ГПК /отм./ или по чл.422 ГПК, докато в настоящото производство са предявени искове по чл.240 ЗЗД и чл.92 ЗЗД.
Поставеният трети въпрос не е релевантен, тъй като не обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи, а в частта, съдържаща твърдение за наличие на признание от ответника, не съответства на данните по делото. Поради това този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не обосновава допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 875 от 30.04.2015г. по гр.д. № 223/2015г. на Софийски апелативен съд, X състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: