6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
183
С., 28.03.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3131/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място].Т. срещу Решение № 607 от 27.03.2013 г. по т.д. № 1803/ 2012 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение №273 от 20.02.2012 г. по т.д. № 257/ 2005 г. на СГС, с което са отхвърлени предявените от [фирма] – [населено място].Т. срещу [фирма] – [населено място] искове с правно основание чл. 431 ал. 2, вр. чл. 498 и чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че с Решение от 16.10.1996 г. по ф.д.№16 566/1995 г. на СГС по партидата на [фирма] са вписани несъществуващи обстоятелства, произтичащи от непроведено ОСА за увеличение на капитала чрез апорт на недвижим имот по реда на чл. 72 и сл. ТЗ, което вписване е недействително, тъй като вносителят на непаричната вноска [фирма] не е собственик на имота, и поради това, че не е било вписано постановлението за възлагане на съдебния изпълнител, както и инцидентните установителни искове за прогласяване нищожност на решенията за увеличаване на капитала и изменение на устава поради липса на решение по см. на чл. 193, вр. чл. 192 ал. 2 ТЗ за увеличаване на капитала, чието съдържание да съответства на изискванията на закона за индивидуализация на апортната вноска; отсъствие на вписано решение на ОСА по см.на чл. 231 ал. 3 ТЗ; неосъществяване на законоустановената процедура за увеличаване на капитала; липса на основание за правата на новия акционер върху неиндивидуализираните в решението на ОСА обекти, предмет на апорта; неверни констатации на съда за наличие на предпоставките за увеличаване на капитала, с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение към касационна жалба жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: съществуващо ли е (валидно ли е) решение на ОСА, което не съответства на изискванията на чл. 193 ал. 1 ТЗ за минимално изискуемо съдържание. Сочи, че такова решение е несъществуващо (невалидно), защото му липсват задължителни елементи на законоустановения фактически състав, включващ формиране и изявяване на воля (съгласие) по най-малко трите минимални реквизита, изискуеми от закона, за да има този акт качество на решение по чл. 193 ТЗ, преди постигане на съгласие по минимално необходимото съдържание на такъв акт, липсва решение. Жалбоподателят изразява несъгласие с приетото от въззивния съд и с оглед данните по делото счита, че към датата на приемане на решението от ОСА липсва възможност за индивидуализация на апортираните имуществени права, липсват документи за удостоверяване на тези права, както и оценка на непаричната вноска, направена впоследствие, затова поддържа, че въззивното решение противоречи на т. 1 от ТР №2/2002 г. на ОСГК на ВКС. По съображения, че липсва съдебна практика по въпроса за валидността на решенията по чл. 193 ТЗ, поддържа и основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. По въпроса: доколко е възможно да се приеме за валидно решение по чл. 193 ТЗ за увеличаване на капитала преди оценка по чл. 72 ТЗ на апортираното имуществено право, поддържа, че решението противоречи на задължителната съдебна практика: Р.№ 177/ 24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, І т.о. и Р.№448/07.02. 2011 г. по гр.д.№206/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което са разгледани искове по чл. 431 ал. 2, вр. чл. 498 и чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.) и инцидентни установителни искове по чл. 118 ГПК(отм.) за прогласяване нищожност на решения на ОСА, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да потвърди решението, с което е отхвърлен инцидентния установителен иск за прогласяване нищожност на решенията на ОСА на [фирма] от 10.06.1996 г. за увеличение на капитала и изменение на устава, поради липса на индивидуализация на подлежащите на апортиране недвижими имоти, въззивният съд е приел, че решението от 10.06.1996 г. не е нищожно на поддържаното от ищеца основание. Съдът е приложил на чл. 193 ТЗ в редакцията Д.в. бр.48/18.06.1991 г., съгласно която при увеличение на капитала с непарични вноски, в решението на ОС се посочва предметът на вноската, лицето, което я прави и номиналната стойност на акциите, предоставени срещу нея, която разпоредба не изисква решението на ОСА да съдържа всички индивидуализиращи белези на недвижимите имоти, като с изменението на чл. 193 ТЗ с Д.в. бр.66/12.08.2005 г., в създадената нова ал.2 е установено изискване заключението на назначените от регистърния съд вещи лица по чл. 72 ал. 2 ТЗ, съдържащо пълно и точно описание на непаричната вноска, да се представя в търговския регистър заедно с решението за увеличаване на капитала, като това се посочва и при обнародването. Съдът е изложил, че през процесния период 1996 г. не е било регламентирано и изискване досежно задължителните реквизити от съдържанието на това заключение, установено по-късно с чл. 72 ал. 2 ТЗ – Д.в.бр. 84/ 13.10.2000 г., съгласно второто изречение на която разпоредба заключението на вещите лица трябва да съдържа пълно описание на непаричната вноска, метода на оценка, получената оценка и нейното съответствие на размера на дела от капитала или на броя, номиналната и емисионната стойност на акциите, записани от вносителя, което заключение с това съдържание се представя в Търговския регистър при вписване след приемането му от съда. Съдът е заключил, че към датата на решението на ОСА и на постановяване на решението на регистърния съд за вписването му, не е съществувало изискване за пълна индивидуализация на имотите, предмет на апорта, в дружествения договор, респ. в устава, като е приложил разпоредбата на чл. 172 т. 5 ТЗ (отм. Д.в.бр.84/2000 г.), специална по отношение на тази по чл. 72 ал. 1 ТЗ, и е счел, че с посочване на вида и стойността на непаричната вноска в устава на дружеството, са изпълнени изискванията на закона за вписването на апорта и с оглед посочения в решението на ОСА от 10.06.1996 г. начин на увеличение на капитала с изрично препращане към решението на съвета на директорите на Банката – вносител, съдът е приел, че предметът на неимуществената вноска е индивидуализиран в достатъчна степен, съобразно изискванията на ТЗ.
За да отхвърли инцидентния установителен иск за нищожност на решението на ОСА поради липса на парична оценка на имуществото, предмет на апорта, към датата на взимане на решението за увеличаване на капитала, съдът на основание чл. 72 ал. 2 и ал. 3 ТЗ – редакция Д.в. бр. 103/1993 г., е аргументирал, че от значение за валидното извършване на апорта не е периодът от време, изтекъл между оценяване на имуществото приемане на решението на ОСА, а спазването на установения в чл. 72 ал. 2 ТЗ принцип към датата на допускане на исканото увеличение размерът на непаричната вноска да бъде равен на оценката на апортираното имущество, извършена от назначената от съда тройна експертиза или по-нисък от нея, със съгласието на вносителя, който принцип с оглед броя на акциите на Банката, съответстващи на нейния дял в капитала на дружеството и стойността на апортираното имущество, е спазен.
Въззивното решение съдържа подробни съображения за неоснователност на останалите заявени основания за нищожност на решението на ОСА от 10.06.1996 г. по инцидентните установителни искове, и подробни съображения за неоснователност на иска с правно основание чл. 431 ал. 2, вр. чл. 498 и чл. 97 ал. 1 ГПК (отм.) за признаване за установено, че с Решение от 16.10.1996 г. по ф.д.№ 16 566/ 1995 г. на СГС по партидата на [фирма] са вписани несъществуващи обстоятелства – увеличаване на капитала с непарична вноска, тъй като Банката – вносител на непаричната вноска – не е собственик на имота, не е дала валидно съгласие за апортиране, и на основание невписване към датата на решението на ОСА на постановлението на съдебния изпълнител за възлагане на имуществото, предмет на апорта.
С оглед изложеното, изведеният от жалбоподателя материалноправен въпрос: съществуващо ли е (валидно ли е) решение на ОСА, което не съответства на изискванията на чл. 193 ал. 1 ТЗ за минимално изискуемо съдържание, трябва да се сведе до релевантния за делото въпрос: какво е изискването за индивидуализация на подлежащите на апортиране недвижими имоти, според нормата на чл. 193 ТЗ в редакцията й Д.в. бр.48/18.06.1991 г., действала към датата на взимане от ОСА на решение от 10.06.1996 г., вписано от регистърния съд с Решение от 16.10.1996 г., за да е налице валидно решение за увеличаване на капитала с непарична вноска, с оглед твърдението на ищеца за нищожност поради липса на индивидуализация на подлежащите на апортиране недвижими имоти. Тъй като материалноправните норми по правило нямат обратна сила, между субектите на гражданското правоотношение остават в сила тези права и задължения, които законът е предписвал в деня на факта, от който те са възникнали, съдът, който решава спора, изхожда не от материалния закон, който е в сила при разглеждане на делото, а от този, който е бил в сила в деня, когато е възникнал фактът, от който ищецът извежда претендираното право, макар че в деня на упражнението им новият закон е регулирал по друг начин правоотношението – предвидил е нови изисквания за индивидуализация на имота, който се апортира. Въпросът за индивидуализацията на подлежащите на апортиране недвижими имоти съдът е решил съобразно разпоредбата на чл. 193 ТЗ, в редакцията Д.в. бр.48/18.06.1991 г., действаща към датата на взимане на решението за увеличение на капитала, и решаването на поставения въпрос не е обусловено от разпоредбата на чл. 193 ТЗ, в редакцията, изменена Д.в.бр.66/12.08.2005 г., на която неоснователно жалбоподателят основава искането за допускане на касационно обжалване. Внасянето на недвижима вещ в капитала на дружество изисква тя да е надлежно конкретизирана в устава, но правилото на чл. 172 т. 5 (отм.) ТЗ, действало до 16.10.2000 г., е свеждало това изискване до посочване на „вида и стойността на непаричните вноски”, впоследствие разпоредбата на чл. 72 ал. 2 ТЗ в редакцията й Д.в. бр. 84/ 13.10.2000 г., поставя като изискване за валидно апортиране „пълно описание на непаричната вноска”, но тази редакция не е била в сила към извършването на непаричната вноска.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че въззивното решение противоречи на задължителната съдебна практика – т.1 от ТР №2/2002 г. на ОСГК на ВКС Т.1 на ТР на ОСГК на ВКС, в което е разгледан въпросът: допустимо ли е квалифицирането на порочните решения на общото събрание на дружеството на нищожни и унищожаеми, и по какви критерии, в съответствие с които указания въззивният съд е разгледал и квалифицирал предявените инцидентни установителни искове по чл. 118 ГПК(отм.), както и иска за установяване несъщестнвуване на вписаното обстоятелство по чл. 431 ал. 2 ГПК(отм.). Не е налице и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по приложението на чл. 193 ТЗ, в редакцията, последваща процесния период, която няма приложение към спора на страните по делото.
По въпроса: доколко е възможно да се приеме за валидно решение по чл. 193 ТЗ за увеличаване на капитала преди оценка по чл. 72 ТЗ на апортираното имущество, жалбоподателят не доказва да е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК с посочената съдебна практика. Р. № 177/24.02.2011 г. по т.д.№958/2009 г. на ВКС, І т.о. е за извършено в началото на 2005 г. начално апортиране на недвижим имот в капитала на новоучредено търговско дружество изцяло с държавно участие, затова няма отношение към приложимата към 1996 г. законова уредба. Р.№ 448/ 07.02.2011 г. по гр.д.№ 206/ 2010 г. на ВКС, ІІ г.о. е по въпроса: съставлява ли акт на преструктуриране съгласно § 5 от ПЗР на Закона за горите, апортирането през 2001 год. в частно търговско дружество, в което държавата е акционер, на предоставен за оперативно управление по чл.12 ЗГ/отм./ на горско стопанство недвижим имот – публична държавна собственост, за която преценка съдът е съобразил изискванията на ЗГ, ПРУПСДП и Търговския закон(чл.72, чл.193) към 2001 г. и 2002 г., когато са извършени непаричните вноски, по силата на които ищцецът претендира да е собственик и също няма приложение към настоящия спор.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 607 от 27.03.2013 г. по т.д. № 1803/ 2012 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: