4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 259/2012 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 940
гр.София, 20.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четвърти декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 259/2012 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] поле, [община], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Ив.М. от АК-Б. срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1795/16.12.2011 год., постановено по гр.дело № 2678/2011 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд № 2047/30.05.2011 год. по гр.дело № 13360/2010 год., с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл.327 ТЗ и е осъден ответника-касатор да заплати солидарно с втория ответник [фирма], [населено място] сумата 17 313,52 лева, представляваща неплатена цена на закупено 8098 литра гориво по договор за доставка от 01.06.2010 год., както и мораторна неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД в размер на 986,87 лева за забавено плащане на посочената главница, която претенция има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че въззивният съд не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото и приложил материалния закон, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба, обосновавайки основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси свързани с правилата относно търговската продажба – чл.327 ТЗ както и по отношение законовите изисквания за документиране дейността на търговеца съгласно Закона за счетоводството и Закона за ДДС, а именно: Може ли сключеният договор за доставка на гориво да е основание за плащане на цената и ДДС и за наличие на облигационна връзка между страните без да е издадена фактура от страна на доставчика. Излага доводи, че по тези въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, позовавайки се на приложените към касационната жалба р.№ 23/07.02.2011 год. по т.дело № 588/2010 год. на ВКС, ТК-ІІ т.о. и р.№ 1493/05.11.1999 год. по гр.дело № 820/1999 год. на ВКС-V т.о., което е постановено по реда на отменения ГПК и не представлява задължителна съдебна практика.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира присъждане на направените съдебни разноски за касационното производство в размер на 1 200 лева.
Ответникът [фирма], [населено място] не ангажира становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и след проверка на данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният иск по чл.327 ТЗ и са осъдени солидарно двамата ответници да заплатят цената на закупеното гориво. Прието е с оглед данните по делото, че между ищецът и [фирма] са възникнали валидни облигационни отношения по договор за търговска продажба, сключен на 01.06.2010 год./по който договор вторият ответник се явява поръчител/. Прието е също, че на 11.06.2010 год. ищецът е доставил на касатора-купувач процесните 8098 литра дизелово гориво, което се установява от двустранно съставения между страните приемно-предавателен протокол от 27.06.2010 год., подписан без забележки от изрично упълномощения с договора представител на купувача – лицето П. Г. А.. При тези данни съдът е направил решаващия извод, че на основание чл.327 ТЗ с факта на получаване на стоката купувачът дължи заплащането на нейната цена в 15-дневен срок след доставката на горивото /съгласно уговорения в т.5 от договора начин на плащане/. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства при съобразяване с правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса и въз основа на тях е изградил фактическите си констатации и правни изводи, като е приложил точно материалния закон.
При тези фактически данни настоящият съдебен състав счита, че не са налице сочените основания по чл.280, ал.1 ГПК по поставения от касатора материалноправен въпрос: дали между страните са възникнали облигационни правоотношения и дължи ли купувача цената на закупената стока при липса на издадена фактура с начислен ДДС. Безспорна и трайноустановена е съдебната практика на ВКС по въпроса, че договорът за продажба на стоки е консенсуален, а не формален. Писмената форма има само доказателствено значение и сключването му може да бъде установено с всички допустими по ГПК доказателствени средства. В тази връзка фактурата може да се приеме като доказателство, установяващо сключването на договора когато съдържа необходимите елементи, квалифициращи договор за продажба – вид на закупената стока, количество, цена, подписи на купувач и продавач и т.н. В случая, обаче, облигационната връзка между страните по делото е безспорно установена видно от представения като доказателство договор за доставка на гориво от 01.06.2010 год., подписан от управителите на дружествата продавач и купувач. В тази връзка липсата на издадена фактура от страна на продавача въобще не влияе на действителността на договора, а предвид уговорения начин на плащане и с оглед разпоредбата на чл.327 ТЗ задължението за плащане на цената възниква за купувача с факта на получаването на стоката /освен ако не е уговорено друго/, а не с факта на фактурирането й – аргумент от чл.321 ТЗ във вр. с чл.327 ТЗ. Що се отнася до спорния въпрос дали купувачът е получил процесното гориво по двустранно съставения приемно-предавателен протокол от 27.06.2010 год., отговорът на този въпрос е изцяло в зависимост от фактите и събраните доказателства по конкретното дело. Суверенно право на решаващия съд при преценка на доказателствения материал по делото е да кредитира или не дадено доказателство. По настоящото дело съдът е извършил такава преценка, обсъдил е събраните писмени и гласни доказателства, в резултат на което е направил извода, че ответника-купувач дължи цената на закупената стока. Тази преценка на фактическия и доказателствен материал по делото при съобразяване с принципа за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса и нормите на чл.154, чл.180 и чл.235, ал.2 ГПК е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. Ето защо, оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК. В тази връзка приложените към касационната жалба решения на различни състави на ВКС по конкретни дела не обосновават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като различния краен извод е обусловен от различните факти по всяко едно от делата, а не от противоречиво разрешаване на поставения материалноправен въпрос.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на посочената разпоредба е насочено към преодоляване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай, тъй като нормата на чл.327 ТЗ е достатъчно ясна и не се нуждае от тълкуване.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския окръжен съд № 1795/16.12.2011 год., постановено по гр.дело № 2678/2011 год.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление в [населено място] поле, [община] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 1 200/хиляда и двеста/лева, представляваща направени съдебни разноски за касационното производство в размер на заплатения адвокатски хонорар.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: