О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
гр. София, 27.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 718 по описа за 2012г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца „Мюсюлманско изповедание“, [населено място] чрез процесуален представител адв. К. С. срещу решение № 30 от 01.03.2012г. по в. гр.дело № 601/2011г. Апелативен съд В., гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 613 от 11.05.2011г. по гр. дело № 270/2009г. на Окръжен съд Варна, гражданско отделение, X. състав и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 1 000 лв. – разноски за въззивното производство. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Мюсюлманско изповедание“, [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск за заплащане на сумата 60 000 лв. – обезщетение за ползване на собствения му недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], ведно със законната лихва, считано от 09.02.2009г. до окончателното й плащане, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 070 лв. – разноски по делото.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос по приложението на чл. 75, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС: „освобождава ли се от отговорност спрямо истинския кредитор наемател, който недвусмислено е знаел, че сключва договор за наем с лице, което не е овластено от кредитора, съда или закона, и на което заплаща договорената с него наемна цена“. Позовава се на противоречие с решение № 177/26.02.1982г. по гр. дело № 13/1982г. на ВС, III г. о., определение № 467/27.04.2010г. по гр. дело № 1516/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение № 66/06.02.2009г. по гр. дело № 3907/2007г. на ВКС, ГК, III г. о.
Ответникът [фирма], [населено място] и третото лице помагач [фирма], [населено място] не изразяват становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържат твърдения за наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд въз основа на приложените устави, удостоверение № 171/2009г. на Окръжен съд Варна и решение № 17/20.01.2010г. по ф. дело № 171/2009г. е приел, че ищецът „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на Мюсюлманско джамийско настоятелство и като такъв е собственик на процесния недвижим имот по силата на нотариален акт № 41, том VI, дело № 7627/1993г.
За да направи извод за неоснователност на предявения на основание чл. 59 ЗЗД иск, решаващият съдебен състав се е аргументирал с липсата на втората необходима предпоставка – ползване на имота от ответника без правно основание. В тази насока въззивната инстанция е обсъдила представения договор за наем от 30.03.2006г. и е приела, че третото лице помагач [фирма] е отдало имота под наем на ответника, като последният е заплащал уговорената наемна цена с представените платежни документи. Поради обстоятелството, че ответното дружество не се е обогатило неоснователно нито за сметка на наемодателя, нито за сметка на собственика на имота, предявеният по чл. 59 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижимия имот е отхвърлен като неоснователен.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГП К. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора материалноправен въпрос не е релевантен, тъй като не е обусловил изводите на решаващия съдебен състав в обжалваното решение. Дали ответникът е знаел или не, че сключва договор за наем с лице, което не е овластено от кредитора, съда или закона, е въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл, нито е обсъдил инвокираните от ищеца доводи в тази насока.
Поради това, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са налице данни, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 30 от 01.03.2012г. по в. гр.дело № 601/2011г. Апелативен съд В., гражданско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: