О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
гр. София, 25.05.2009 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 292 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Ф” Е. , гр. С. чрез процесуални представители адв. А адв. Антонина Д. срещу определение № 264 от 12.03.2009г. по гр. д. № 453/2009г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което е отменено определение от 05.12.2008г. по гр. д. № 00831/2008г. на Софийски градски съд, ІІ-Г отделение и е отхвърлена молбата на „Ф” Е. , гр. С. за обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 307 от ТЗ срещу „Б” ЕООД, гр. С. за прекратяване на договор от 09.06.2008г., обективно съединен с иск за връщане на авансовото плащане, както и евентуален бъдещ иск за намаляване на цената от 15 000 000 евро на 9 300 000 евро, чрез налагане на запор върху вземането на ответника по нарочна банкова сметка /с посочен номер/ в „Б” АД, гр. С. с титуляр М. К. – нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № 200 в регистъра на Нотариалната камара в размер на 3 000 000 евро, и е обезсилена издадената обезпечителна заповед.
Частният жалбоподател поддържа, че определението е недопустимо, тъй като въззивният съд неправилно е приел, че въззивната частна жалба е подадена в срок. Прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон – неправилно въззивният съд е приел, че запорираната сума не е имущество на ответника, и че обезпеченият иск е вероятно неоснователен. Частният жалбоподател релевира доводи, че Софийски апелативен съд се е произнесъл по съществени процесуалноправен и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а именно по въпросите: от кой момент започва да тече срокът за обжалване на определенията /чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК/; трябва ли да се изследва действителната воля на страните при тълкуването на договорите /чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК/; въпросът за действието на иска по чл. 307 от ТЗ /чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК/.
Ответникът „Б” ЕООД, гр. С. оспорва частната касационна жалба, като инвокира възражение за нейната недопустимост поради липса на предпоставките по чл. 274, ал. 3 от ГПК като се позовава на т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000г., ВКС, ОСГК. Релевира доводи, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по съображения в писмен отговор и евентуални доводи за правилност на определението. Моли частната касационна жалба да бъде оставена без разглеждане и производството да бъде прекратено, евентуално определението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирано лице в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Определението на Софийски апелативен съд е от категорията на определенията по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, тъй като с него се дава разрешение по същество на друго производство, а именно обезпечителното производство по част ІV на ГПК. Позоваването на т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по т. гр. д. № 1/2000г., ВКС, ОСГК е неоснователно, тъй като същото не визира двуинстанционно разглеждане на определенията за обезпечаване на иска, а се отнася до допустимостта на нови доказателства по смисъла на чл. 205, ал. 1 от ГПК /отм./ и възражения за прихващане, задържане, погасителна и придобивна давност във въззивното производство. Предвид обстоятелството, че разпоредбата на чл. 274, ал. 3 от ГПК не е идентична на разпоредбата на чл. 213 от ГПК и кръгът на обжалваемите определения съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК е разширен, то т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. на ВКС, ОСГК, съгласно която определенията по чл. 315 от ГПК /отм./ за обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане също не може да намери приложение.
Въззивният съд е приел, че по отношение на иска с правно основание чл. 307 от ТЗ за прекратяване на договора за покупко-продажба на 50% от акциите на „В” АД, гр. В., сключен на 09.06.2006г., не съществува обезпечителна нужда, тъй като неговото уважаване би довело само до прекратяване на съществуващата между „Б” ЕООД и „Ф” Е. облигационна връзка, без имуществени размествания.
Относно обезпечаването на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД Софийски апелативен съд е направил извод, че исканата обезпечителна мярка не може да бъде наложена, поради това, че сумата в размер 3 000 000 евро е собственост на трето лице, неучастващо като страна в процесния договор и не се касае до имущество или вземане на „Б” ЕООД към трето лице, а за предоставено от това трето лице имущество за обезпечение на определени задължения.
По отношение на евентуалния иск по чл. 307 от ТЗ за изменение на цената по договора от 15 000 000 евро на 9 300 000 евро въззивният съд е приел, че евентуалното му уважаване не обосновава основателността на искането за обезпечение. Изложил е съображения, че ищецът иска само промяна на цената, без изменение на договора в частите му, касаещи сроковете за изпълнение на отделните задължения на страните по него. Поради това, че уговорените срокове не подлежат на спиране при предявяване на иск с правно основание чл. 307 от ТЗ, а продължават да текат и съобразно клаузата на т. 2.5., раздел ІІІ от договора, решаващият съдебен състав е направил извод за вероятна неоснователност на предявения иск. Въззивният съд се е мотивирал и с факта, че обезпечителната мярка е неподходяща за предявения конститутивен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от частния жалбоподател твърдения и доводи. Същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и от който зависи изходът на делото. Той следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е винаги специфичен по делото.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът от кой момент започва да тече срокът за обжалване на определенията е съществен за допустимостта на частната жалба срещу определението на Софийски градски съд, с което е допуснато исканото обезпечение. Този въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е констатирал, че разпореждането на съдията-докладчик за преглеждане на делото от адв. И в деловодството на СГС, ІІ-Г състав е от 10.12.2008г. /СГС погрешно е посочил 10.12.2008г. вместо 11.12.2008г./, жалбата е с вх. № 35986/17.12.2008г. и до момента на нейното подаване на „Б” ЕООД не е връчено съобщение по чл. 396, ал. 1 от ГПК, поради което е направил извод, че частната жалба е подадена в предвидения в чл. 396, ал. 1 от ГПК срок.
Материалноправните въпроси трябва ли да се изследва действителната воля на страните при тълкуването на договорите и за действието на иска по чл. 307 от ТЗ са от значение за бъдещия исков процес при решаване на спора по същество. Доколкото се отнасят до преценка за вероятната основателност на предявените искове, то тази преценка е извършена от въззивния съд въз основа на договорните клаузи и характера на иска по чл. 307 от ТЗ.
Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като точното прилагане на закона е във връзка с развитието на правото, а развитие на правото ще бъде налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, на непълни и неясни правни норми с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата или когато съдилищата изоставят едно тълкуване на закона, за да възприемат друго, какъвто не е настоящият случай. Регламентацията на обезпечителното производство относно предпоставките за допускане на обезпечение, видовете обезпечителни мерки и начините за налагането им, съдържаща се в новия ГПК, не се отличава съществено от предходната уредба в отменения ГПК. Формираната от ВКС съдебна практика по чл. 310, ал. 1 от ГПК /отм./ в хипотезите, когато е действал като въззивна инстанция по отношение актовете по чл. 308 и сл. ГПК /отм./, е относима и приложима и към настоящия момент с оглед аналогичната разпоредба на чл. 391, ал. 1 от ГПК. Постоянна е практиката, че предпоставките, за да бъде допуснато обезпечение на иска са искът да бъде допустим и вероятно основателен, наличието на интерес от обезпечение, т. е. обезпечителна нужда, и посочената от ищеца обезпечителна мярка да е подходяща. Въпросът за обезпечителната нужда и адекватността на обезпечителната мярка е конкретен, като по всеки отделен иск следва да се прави отделна преценка налице ли са кумулативно дадените в чл. 391, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на исканото обезпечение. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд, преценявайки необходимите предпоставки съобразно постоянната практика на ВКС, е приел, че не съществува обезпечителна нужда за обезпечаване на иска с правно основание чл. 307 от ТЗ за прекратяване на договора за покупко-продажба на 50% от акциите на „В” АД, гр. В., сключен на 09.06.2006г., и исканата обезпечителна мярка е неподходяща за исковете по чл. 55, ал. 1, предл. трето от ЗЗД и чл. 307 от ТЗ за изменение на цената по договора от 15 000 000 евро на 9 300 000 евро.
По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не е налице соченото в частната касационна жалба и изложението основание за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение определение № 264 от 12.03.2009г. по гр. д. № 453/2009г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.