1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
гр. София, 10.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 428 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Ц. И. Ц. като [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Е. С. срещу решение № 594 от 15.07.2016г. по в. т. дело № 641/2016г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 572 от 19.02.2015г. по гр. дело № 1044/2015г. на Варненски районен съд, Гражданско отделение, 25 състав и Ц. И. Ц. като [фирма] е осъден да заплати на Институт по океанология при Б., [населено място] сумата 2 300 лв. – разноски за въззивното производство. С първоинстанционния съдебен акт са отхвърлени предявените от Ц. И. Ц. като [фирма] искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД срещу Българска академия на науките, [населено място] и Институт по океанология при Б., [населено място] за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 21 081,55 лв., представляваща общ сбор от сумата 15 000 лв. – стойността на платените от ищеца и извършени от предишния наемател подобрения /СМР и вещи/ в наетия с Договор от 17.08.2005г. недвижим имот; сумата 6 081,55 лв. – извършени подобрения в наетия недвижим имот; сумата 9 029 лв. – обезщетение за забава от 29.11.2010г. до датата на завеждане на исковата молба /29.01.2015г./, ведно с лихва за забава от 0,2 % на ден от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и ищецът е осъден да заплати направените по делото разноски съответно: на Българска академия на науките – сумата 1 432,72 лв. и на Институт по океанология при Б. – сумата 2 300 лв.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение и в условията на евентуалност – за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК обосновава допускането на касационно обжалване с твърдението, че съдът се е произнесъл по въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК:
1/ „Как се определя спорното материално право, съответно – какъв е предметът на делото и търсената от ищеца защита; длъжен ли е въззивният съд да определи правната квалификация на спорното материално право?“ според касатора е решен в противоречие с т. 5 от ППВС № 6/21.02.1979г., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 164/14.01.2010г. по т. дело № 764/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 411/07.02.2014г. по гр. дело № 115/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 81/18.07.2013г. по т. дело № 143/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., ППВС № 1/10.11.1985г. и Тълкувателно решение № 1/17.01.2001г. на ОСГТК на ВКС.
2/ „Допустимо ли е откриването на производство по реда на чл. 193 ГПК за оспорване съдържанието на първите пет страници на договора за наем, различно от съдържанието на първите пет страници на представения от единия ответник договор и при липса на представен оригинал на договор от носителя на вещни права върху отдавания под наем недвижим имот?“ и „Допустими ли са свидетелски показания за опровергаване на съдържанието на първите пет страници на договора за наем, различно от съдържанието на първите пет страници на представения от единия ответник договор и при липса на представен оригинал на договора от носителя на вещни права върху отдавания под наем недвижим имот – по прилагането на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК?“ според касатора са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 5/14.11.2012г. на ОСГТК на ВКС, решение № 270/19.02.2015г. по гр. дело № 7175/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/21.07.2010г. по т. дело № 528/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 9/06.06.2016г. по т. дело № 3773/2014г. на ВКС, ТК, I т. о.
3/ Въпросът „относно задължението на съда да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани, за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, както и „за задължението на съда да обсъди доводите на страните, които имат значение за решението по делото“ според касатора е решен в противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС; т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г.
4/ Въпросът „относно основанието за заплащане на разноски по ремонт, извършен с цел привеждане на вещта в състояние, което отговаря на ползването на предоставената под наем вещ, когато страните по наемното правоотношение са уговорили наемодателят да предаде вещта в състояние, което отговаря на целта, за което е наета, и не е изпълнил задължението си, както и по приложението на разпоредбата на чл. 230, ал. 2 ЗЗД“ според касатора е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. на ОСГК на ВКС, решение № 411/07.02.2014г. по гр. дело № 115/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 81/18.07.2013г. по т. дело № 143/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
Ответниците Институт по океанология при Б., [населено място] чрез процесулен представител адв. М. П. и Българска академия на науките, [населено място] чрез процесуални представители гл. юрк. Г. А. и ст. юрк. Б. С. оспорват касационната жалба и релевират възражения за липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Подробни съображения излагат в писмени отговори. Претендират присъждане на направените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е установил, че между страните е възникнало правоотношение по договор от 17.08.2009 г. за наем на недвижим имот, находящ се в [населено място], кв. А., [улица], представляващ закрита площ от столова, кухненски, подготвителен блок, складово помещение, тоалет и част от коридор с обща площ 116 кв.м. и открит терен за търговски цели с обща площ 90 кв.м. Констатирал е прекратяването на договора, считано от 30.09.2010г. По отношение на оспорването на неговото съдържание, съдебният състав е изложил съображения за липса на процесуално нарушение от първоинстанционния съд, като е открил производство по чл. 193 ГПК за оспорване доказателствената сила на частен диспозитивен документ. Позовавайки се на проведената по делото съдебно – графическа експертиза и на наличието на друг оригинален договор с различно съдържание, е приел, че представеният от ищеца договор за наем не представлява единен документ. Констатирал е липсата на процесуално нарушение при проведения разпит на две групи свидетели – на ищеца и на ответника, тъй като е счел същите за допустими доказателствени средства в производството по оспорване истинността /автентичността/ на документ. С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивната инстанция е споделила извода на първоинстанционния съд за оборени твърденията на ищеца за наличието на договорна клауза, ангажираща отговорността на наемодателя за репариране на заплатените от наемателя на бившия наемател подобрения в имота, за компенсиране на строените от него по време на договорното правоотношение СМР в обекта и за заплащане на неустойка за забава.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като определянето на правната квалификация на иска е от значение за спора и за формирането на правните изводи на въззивната инстанция. Относим към допустимостта и правилността на въззивния съдебен акт, този въпрос практически е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която определянето на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се извежда от обстоятелствата и фактите, изложени в обстоятелствената част на исковата молба и заявения петитум, т. е. направеното искане /ППВС № 6/21.02.1979г., решение № 51/07.04.2009г. по т. дело № 623/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010г. по т. дело № 118/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010г. по т. дело № 417/2009г. на ВКС, ТК, решение № 194/05.12.2011г. по т. дело № 363/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 249/23.07.2010г. по гр. дело № 92/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 81/18.07.2013г. по т. дело № 143/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В конкретния случай първоинстанционният и въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС са определили правната квалификация на иска въз основа на твърдените от ищеца факти и обстоятелства и заявения петитум, произнесли са се по тях, в резултат на което са постановили допустими валидни съдебни актове.
По отношение на поставения от касатора втори процесуалноправен въпрос, свързан с допустимостта на производството по чл. 193 ГПК относно частен диспозитивен документ и допустимостта на гласни доказателства с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК настоящият съдебен състав счита, че не може да обоснове допускане на касационен контрол поради недоказаност на поддържаното спрямо него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според постоянната съдебна практика договорът има характер на частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява изявление на лицата, които са ги подписали. В това се състои и тяхната формалната доказателствена сила. С оспорване истинността на частния диспозитивен документ се цели преодоляване на формалната доказателствена сила чрез доказване неавтентичността на документа, а именно, че материализираното в него волеизявление не е направено от лицето, посочено като издател. По смисъла на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 74/13.05.2015г. по гр. дело № 4426/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., когато се твърди, че съдържанието на текста е било подправено след изготвянето на документа, то ще е налице неистинност на документа и при установяване на посочените факти ще се обори формалната му доказателствена сила, защото изявлението не принадлежи на лицето, сочено за негов автор. Налице е неавтентичен документ, доколкото автентичността зависи не само от авторството на подписа, но и от авторството на подписаното изявление. Съгласно чл. 194, ал. 1 ГПК в производството по чл. 193 ГПК съдът извършва проверка на автентичността на документа с всички доказателствени средства, включително и с разпит на свидетели. Действително при спор относно верността на отразеното в частния диспозитивен документ не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК, но в този случай съдът преценява документа като писмено доказателство според правилата по чл. 178 – чл. 189 ГПК и изгражда фактическите си изводи по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка и обсъждане на всички събрани по делото доказателства. В настоящия случай в съответствие с постоянната съдебна практика решаващият съдебен състав е направил извод за липса на процесуално нарушение от първоинстанционния съд при откриване на производство по чл. 193 ГПК и допускането на разпит на свидетели в хода на оспорването на документа като е възприел, че се касае до оспорване на автентичността на договора, предвид възражението за неговото подправяне. Изводът, че представеният от ищеца договор не представлява единен документ и че оспорването на съдържанието му от първа до пета страница по отношение на неговата автентичност е доказано, е изграден след обсъждане в тяхната взаимна връзка на всички събрани по делото доказателства в съответствие с практиката на ВКС.
По отношение на поставения от касатора трети процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и наведените от страните доводи не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е релевантен за спора, но е разрешен в съответствие с постоянната практика на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По смисъла на трайната съдебна практика, обективирана в решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът следва да обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът обсъжда също и всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/. В настоящия случай, в съответствие със задължителната съдебна практика, въззивният съд се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивната жалба предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши анализ на относимите доказателства по делото поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за законосъобразност на първоинстанционното решение и за неоснователност на предявените искове.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия материалноправен въпрос е неоснователен поради това, че по отношение на него не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Този въпрос не е обсъждан в мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по т. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Липсата на задължителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по отношение на поставените въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Противоречивата съдебна практика следва да бъде доказана от касатора с конкретни влезли в сила актове на различни по степен съдилища, постановени по същия правен въпрос. От една страна касаторът не е представил влезли в сила съдебни актове на други съдилища, в които значимите за спора въпроси да са решени по друг начин. От друга страна по релевантните правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС, с която съдебният състав се е съобразил.
Поради липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника Институт по океанология при Б. направените от последния разноски за касационното производство в размер 1 500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника Българска академия на науките разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 594 от 15.07.2016г. по в. т. дело № 641/2016г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА Ц. И. Цонeв като [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ап. 103 да заплати на Институт по океанология при Б., ЕИК[ЕИК], [населено място], кв. А., [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/ – разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА Ц. И. Цонeв като [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ап. 103 да заплати на Българска академия на науките, ЕИК[ЕИК], [населено място], ул. „15 – ти ноември“ № 1 на основание чл. 78, ал.8 ГПК сумата от 300 лв. /триста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.