О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 554
гр. София, 07.07.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Е. В.
А. Б.
изслуша докладваното от съдия А. Б. т.д. № 1023 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от адв. И. П., срещу решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав, допълнено в частта за разноските с определение от 11.02.2015г., в частта, в която след частична отмяна на решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма] евентуален насрещен иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствен цех, без основание в периода от 01.08.2011г. до 31.03.2012г., до размер на 7 633,84 лева, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение. С първоинстанционното решение в потвърдената му част [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лева, предявен като частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи платени на неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2012г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 500 лева, предявен като частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода от 04.05.2012г. до 23.11.2012г., като искът за лихви е отхвърлен за периода от 01.08.2011г. до 04.05.2012г.; отхвърлен е предявеният от [фирма] против [фирма] иск за заплащане на сумата 41 072,43 лева, представляваща обезщетение за прекратен договор за наем, сключен между страните на 01.08.2011г.; отхвърлен е предявеният от [фирма] против [фирма] иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД за обезщетение вместо ползване – неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. за разликата над 7 633,84 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо или алтернативно – неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че с исковата молба са предявени два обективно съединени иска, основани на два отделни и различни договора между същите страни, като нито в исковата молба, нито в уточнителната молба от 29.11.2012г. двата иска не са разграничени по цена, а цената на двата иска е посочена общо и общата сума е поискана за присъждане в петитума на исковата молба. Твърди, че изрично е заявено, че се касае до частичен иск, като не е уточнено каква част от сумите по всеки от договорите се претендира. Поддържа, че тъй като първата инстанция е счела за основателни и двата иска и ги е уважила в пълния предявен общ размер по исковата молба, без да е уточнено по кой иск каква сума се присъжда, във въззивната жалба изрично е навел довод за този порок на първоинстанционното решение, но въззивният съд не е дал отговор на това оплакване. Същевременно въззивният съд е приел, че основателен е само първият иск – произтичащ от договора за наем, а относно втория обективно съеднен иск, който е основан на договор за изработка /за възлагане на СМР/, е приел, че е неоснователен, тъй като този договор е самостоятелен и е изпълнен от ответника, но въпреки това не е постановен отхвърлителен диспозитив, а първоинстанционното решение е потвърдено изцяло. Поради това поддържа, че съдилищата са се произнесли по нередовна искова молба. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че сключеният между страните договор за наем не бил влязъл в сила поради несбъдване на отлагателното условие. Счита, че клаузата на т.2.1. от договор за наем не съставлява отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд неправилно е счел за неоснователен главният насрещен иск, като този извод е направен във връзка с неправилната оценка на наемния договор. Поддържа, че въъззивният съд неправилно е счел за неоснователен и евентуалния насрещен иск, като се е произнесъл по въпрос и на основание, които не са въведени с въззивната жалба на насрещната страна. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Следва ли въззивният съд при наличие на довод в тази насока, като констатира нередовност на исковата молба, изразяваща се в непосочване поотделно на цената на всеки от два обективно съединени иска, да постанови решение по същество или следва да приложи чл.129 ГПК и едва тогава да постанови съответния съдебен акт. В случай, че въззивният съд е решил спора по същество, без да съобщи на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба и в мотивите на въззивното решение е приел, че единият от двата обективно съединени иска е неоснователен, но е уважил исковата молба в целия общ предявен паричен размер, недопустимо ли е това съдебно решение – поддържа, че тези въпроси са решени от въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС – ТР № 1/2009г. на ОСГТК, решение № 120 от 05.10.2011г. по т.д. № 820/2010г. на ВКС, ТК, I т.о.;
2. При наличие в договора на отлагателно условие без уговорен краен срок, сбъдването на което е в зависимост и от поведението на длъжника, следва ли да се приложи чл.69, ал.2 ЗЗД – поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 15 от 22.04.2014г. по т.д. № 46/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.;
3. При започнало фактическо изпълнение на договора за наем, изразяващо се в авансово плащане на наемната цена за една година, както и в предоставяне ползването на имота, респ. започване на това ползване от страна на наемателя, то клаузата за това, че договорът ще влезе в сила на датата, на която имотът бъде свързан с електрическата мрежа /при положение, че в обекта е имало електричество/ съставлява ли отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД или при тълкуване на договора съобразно чл.20 ЗЗД следва да се приеме, че се касае до формулиране на задължение на наемодателя да предприеме съответни действия по осигуряване на определен по искане на наемателя вид електрическа енергия – поддържа, че по този въпрос няма съдебна практика и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото;
4. При наличие на наемен договор, невлязъл в сила поради несбъдване на отлагателно условие, осъщественото междувременно ползване на имота от страна на наемателя по същия договор съставлява ли неоснователно обогатяване по отношение на собственика на имота. При наличие на втори договор между същите страни – такъв за изработка, осъщественото /и признато от страната / ползване на имота може ли да се счете, че всъщност съставлява упражнен правомерен достъп до имота за контрол на изпълнението на договора за изработка – поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие Постановление № 1/1979г. на Пленума на ВС.
Ответникът [фирма] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е бил сезиран с въззивни жалби от двете страни: въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, в която е уважен предявеният против него евентуален насрещен иск, и въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, в която са уважени предявените против него обективно съединени частични искове и в частта, в която са отхвърлени предявените от него при условията на обективно евентуално съединяване насрещни осъдителни искове.
Въззивният съд по предявените първоначални искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е посочил, че е оспорена тяхната допустимост поради липса на разграничение на претенциите по двата договора, както и е оспорена тяхната основателност. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел, че така предявените искове са основателни. Изложил е съображения, че договорът за наем, сключен между страните на 01.08.2011г., съдържа клауза с отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД – клаузата на чл.2.1, която предвижда влизането на договора в сила от датата, на която цехът за производство на полиетиленови торбички бъде свързан от наемодателя с електрическата мрежа, и това обстоятелство се установява с двустранно подписан протокол, т.е. действието на наемния договор е поставено в зависимост от осъществяването на бъдещо несигурно събитие. Тълкувайки клаузите на договора поотделно и в тяхната взаимовръзка, въззивният съд е приел, че очакванията на страните са били за електрозахранване на обекта с подходящ за производствени нужди ток с оглед използването на имота по предназначението му – като цех, в рамките на разумен срок, поради което са договорили и авансово плащане на наемната цена за първата година в срок до 15.10.2011г. Посочил е, че ако снабдяването с ел.енергия е вече факт, страните не биха договорили обсъжданата клауза. Приел е, че до отправянето на поканата за връщане на платената наемна цена за една година в края на април 2012г. включването на обекта към електропреносната мрежа и захранването му с ел.енергия за производствени цели не са били реализирани, т.е. отлагателното условие, за което не е договорен срок, не е настъпило. Взел е предвид, че ответникът не е доказал сбъдването на условието по предвидения в договора начин, а от събраните писмени доказателства се установява, че свързването е осъществено около една година след отправянето на поканата за разваляне на договора. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че платеното по договора за наем се явява плащане с оглед на неосъществено основание, то превишава цената на частичния иск по чл.55, ал.1 ЗЗД и същият се явява основателен и доказан. Приел е, че цялата сума, част от която се претендира, включва и плащания по договора за СМР, но за разликата над 82 144,86 лева, платени по договора за наем, тази сума не е недължимо платена. Счел е, че паричната престация 48 660 лева е в изпълнение на договор между същите страни за възлагане на СМР на процесния обект и представлява правомерно платено възнаграждение за извършени от изпълнителя СМР, а не плащане в изпълнение на договора за наем. Изложил е съображения, че обект на сила на пресъдено нещо е само предявената част от спорното право, а тя е в рамките на сумата 82 144,86 лева, платена по договора за наем, разликата над 25 500 лева не е предмет на настоящото производство и спорът за нея би се решил в бъдещ исков процес при евентуално предявяване на нов частичен иск за остатъка от сумата 130 804,86 лева. По тези съображения въззивният съд е приел, че изводите на двете инстанции за основателност на частичния иск с цена 25 500 лева съвпадат, както и че е основателна в предявения размер и акцесорната претенция за мораторна лихва, считано от изтичане на срока, съдържащ се в поканата за доброволно изпълнение от 27.04.2013г.
По главния насрещен иск въззивният съд е приел, че правото на разваляне на договора е преобразуващо и има акцесорен характер – може да възникне само ако е възникнало правоотношение по двустранен договор, какъвто е наемният. Приел е, че договорът за наем, сключен под отлагателно условие, не е породил действие и не може да бъде развален с предизвестие през май 2012г. и поради това предприетите действия по прекратяване на облигационната връзка с разваляне се явяват безпредметни.
С оглед неоснователността на предявения главен насрещен иск въззивният съд е разгледал евентуалния насрещен иск за сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за ползване на чужд имот без основание в периода от сключване на наемния договор – 01.08.2011г. до 31.03.2012г. Посочил е, че исковият период предхожда присъединяването на цеха към електрическата мрежа и въвеждането му в експлоатация. В съответствие с изложеното е заключил, че през този период от 8 месеца, считано от сключването на наемния договор, наетият обект не е функционирал като цех за производство на полиетиленови торбички и не е използван по предназначението му, а чрез събраните гласни доказателства се установява, че през периода сградата е била склад, в нея са извършвани ремонтни работи по договора за СМР между страните от 01.08.2011г., складът е оборудвано помещение с мебели за офис, производствена дейност не е осъществявана. Въз основа на събраните доказателства и признанието, съдържащо се в исковата молба, е приел за установено, че ползването на имота от [фирма] през процесните 8 месеца е безспорно установено. Изложил е съображения, че това ползване на имота не е лишено от правно основание, тъй като през процесния период е изпълняван договор за СМР, по който [фирма] е възложител, а собственикът на имота и наемодател – изпълнител. Приел е, че наемателят – ответник по насрещният иск има право във всеки момент от изпълнението да извършва проверка относно качеството, количеството на СМР, срочността на тяхното изпълнение по силата на чл.17 от същия договор, за изпълнение на контролните си правомощия възложителят на СМР се нуждае от достъп до имота, какъвто му е бил осигурен от собственика – наемодател, т.е. не е налице ползване на чужд имот без правно основание и липсва един от елементите на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД. Предвид изложеното въззивният съд е заключил, че в случая е налице валидно правоотношение по договор за строителство, както и породено правно очакване от сделка, сключена под отлагателно условие, намираща се във висящо положение, от сбъдването на условието биха се породили с обратна сила права за ползвателя, произтичащи от наемно правоотношение съгласно чл.25, ал.2 ЗЗД. Поради това е приел, че на предявеното основание насрещния иск се явява недоказан и следва да бъде изцяло отхвърлен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост на въззивното решение в частта по предявените първоначални искове. В тази връзка са формулирани и процесуалноправни въпроси, които следва да бъдат уточнени в следния смисъл: „Как следва да процедира въззивният съд при направено във въззивната жалба оплакване за нередовност на исковата молба, изразяваща се в липса на посочена цена и размер на претенцията по всеки обективно предявен иск и дължи ли въззивният съд проверка на редовността на исковата молба и даване на указания за отстраняване на нередовностите й“. По този въпрос е налице постоянна съдебна практика – т. на ТР № 1от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК, т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС, решение № 74 от 26.05.2014г. по т.д. № 2992/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 225 от 11.08.2014г. по гр.д. № 6779/2013г. на ВКС, ГК, г.о., в която се приема, че когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. С оглед на това следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по предявените първоначални искове на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с формираната задължителна съдебна практика и допустимостта му.
Формулираният от касатора втори материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.69, ал.2 ЗЗД, не е релевантен, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил правните му изводи. Въззивният съд е приел, че в сключения между страните договор за наем е предвидено отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД и поради несбъдването на това условие от смесен характер, което не зависи единствено от волята на длъжника – наемодател, а изисква определено поведение на наемодателя и на трети лица, както и обективни промени, предполагащи относително продължителен период от време, договорът не е породил действие, но не е излагал съображения за приложението на чл.69, ал.2 ЗЗД и за необходимостта кредиторът да поиска определяне на достатъчен срок за сбъдване на условието. От друга страна, не е налице противоречие с посоченото в изложението решение № 15 от 22.04.2014г. по т.д. № 46/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., тъй като то е постановено при различна фактическа обстановка и по иск с правно основание чл.69, ал.2 ЗЗД и в него е разгледан въпросът за приложимостта на нормата на чл.69, ал.2 ЗЗД в хипотезата, когато страните са обвързали изпълнението на задължението със сбъдването на отлагателно условие, за което не е уговорен конкретен срок, ако сбъдването на условието зависи и от самия длъжник.
Третият материалноправен въпрос, отнасящ се до тълкуването на договора за наем във връзка с клаузата на чл.2.1. и дали същата предвижда отлагателно условие, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се отклонил от създадената по приложението на чл.20 ЗЗД съдебна практика. Въззивният съд, тълкувайки клаузите на договора за наем, сключен между страните на 01.08.2011г., поотделно и в тяхната взаимовръзка, е приел, че договорът съдържа клауза с отлагателно условие по смисъла на чл.25 ЗЗД – клаузата на чл.2.1, която предвижда влизането на договора в сила от датата, на която цехът за производство на полиетиленови торбички бъде свързан от наемодателя с електрическата мрежа. Приел е, че очакванията на страните по сключения договор за наем са били за електрозахранване на обекта с подходящ за производствени нужди ток с оглед използването на имота по предназначението му – като цех, в рамките на разумен срок, поради което са договорили и авансово плащане на наемната цена за първата година в срок до 15.10.2011г. Посочил е, че ако снабдяването с ел.енергия е вече факт, страните не биха договорили обсъжданата клауза. Следователно произнасянето на въззивния съд е съобразено с твърденията на страните и с конкретните факти по делото, в това число с клаузите на сключения между тях договор и събраните доказателства, а доводите на касатора за неправилното решаване на въпроса представляват оплакване по чл.281, т.3 ГПК, по което настоящият състав не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационната жалба.
Четвъртият материалноправен въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По първата част от въпроса е формирана постоянна съдебна практика – решение № 293 от 30.09.2015г. по гр.д. № 119/2015г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 18 от 04.02.2016г. по т.д. № 32/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 409 от 20.06.2012г. по гр.д. № 1411/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 193 от 02.10.2010г. по т.д. № 1087/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 398 от 06.08.2014г. по гр.д. № 1933/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др., съгласно която всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл.59, ал.1 ЗЗД. Изводите на въззивния съд не са съобразени с тази практика, поради което е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в частта по предявения насрещен евентуален иск. По отношение на поставения въпрос във втората му част, свързан с наличието на договор за изработка като основание за ползване на имота от възложителя, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в Постановление № 1/79г. на Пленума на ВС, на което се позовава касаторът, този въпрос не е обсъждан. От друга страна, отговорът на този въпрос е обусловен от обсъждане на конкретните факти по делото и е свързан с правилността на решението, поради което по него съдът ще се произнесе с решението по същество на делото.
По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта по предявените от [фирма] против [фирма] първоначални осъдителни частични искове с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД и в частта по предявения от [фирма] против [фирма] насрещен евентуален иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Не следва да бъде допускано касационно обжалвано на въззивното решение в частта по предявения от [фирма] против [фирма] насрещен главен иск за заплащане на сумата 41 072,43 лева – обезщетение за прекратен договор за наем.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 510 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав, допълнено в частта за разноските с определение от 11.02.2015г., в частта, в която след частична отмяна на решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав, е отхвърлен предявеният от касатора [фирма] против [фирма] насрещен евентуален иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, представляващ производствен цех, без основание в периода от 01.08.2011г. до 31.03.2012г., до размер на 7 633,84 лева, както и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която [фирма] е осъдено на основание чл.55, ал.1, пр.2 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 25 000 лева, предявен като частичен иск от общо 130 804,86 лева, представляващи платени на неосъществено основание по договор за наем от 01.08.2011г. и договор за СМР от 01.08.2011г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2012г. до окончателното й изплащане, както и да заплати на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 500 лева, предявен като частичен иск от общо 12 612,22 лева, представляваща лихва за забава върху сумата 130 804,86 лева за периода от 04.05.2012г. до 23.11.2012г., и в частта, в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен евентуален иск за обезщетение за ползване на недвижим имот за разликата над 7 633,84 лева до 50 000 лева.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1720 от 04.08.2014г. по т.д. № 590/2014г. на САС, ТО, 5 състав в частта, в която е потвърдено решение № 170 от 31.10.2013г. по т.д. № 182/2012г. на Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 1 състав в частта му, в която е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] насрещен главен иск за заплащане на сумата 41 072,43 лева, представляваща обезщетение за прекратен договор за наем, сключен между страните на 01.08.2011г..
УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1 510 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: