О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 334
гр. София, 25.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1854 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез Адвокатско дружество „Д. и О.“ чрез адвокат В. Х. Л. срещу решение № 653 от 04.05.2016 г. по в. гр. дело № 4537/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав, с което е отменено частично решение № 4611 от 26.06.2015 г. по гр.д. 10375/2013 г. на Софийски градски съд, ГК, I-7 състав, вместо това е признато за установено по иска, предявен от А. А. – С. и М. И. С. срещу [фирма], че клаузите, обективирани в т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3. от раздел ІІ /виж поправена очевидна фактическа грешка с решение № 1477 от 12.07.2015 г. по в. гр. д. № 4537/2015 г. на САС/ – условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор за банков кредит № TR 70263742 от 01.07.2007 г., сключен между тях, са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни, както и е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищците А. А. – С. лично и в качеството на [фирма], М. И. С. и [фирма], [населено място] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 21 999,37 лв. – получена без основание поради надплатена възнаградителна лихва по договор за банков кредит № TR 70263742 от 01.07.2007 г. за периода от 26.07.2008 г. до 26.07.2013 г., заедно със законната лихва от 26.07.2013 г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 2 559,39 лв. – мораторна лихва върху главницата за периода от поканата – 05.07.2012 г. до датата на предявяване на исковата молба – 26.07.2013 г., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 3 338 лв. – направени разноски за адвокатско възнаграждение и на М. И. С. сумата 1 478 лв. – направени разноски за държавна такса и възнаграждение на вещо лице.
Касаторът релевира довод за недопустимост на въззивното решение в частта, с която за нищожна като неравноправна е прогласена клаузата на т. 11.3. от процесния договор, поради произнасяне от съда по непредявен иск.
Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – нарушение на чл. 20 а, ал. 1 ЗЗД във връзка с § 1 и § 2 от Анекс № 01/31.04.2008 г., връзка с т. 7.2. и т. 11.1.1.1 от процесния договор връзка с чл. 145, ал. 2 ЗЗП; нарушение на чл. 146, ал. 1 и ал. 2, чл. 143, т. 12 ЗЗП; нарушение на съдопроизводствените правила на чл. 236, ал. 2 ГПК.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. В противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 16/24.03.2011 г. по т. д. № 354/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 21/12.09.2013 г. по т. д. № 479/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск за признаване за нищожна като неравноправна на клаузата на т. 11.3. от процесния договор – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
2. Допустимо ли е при уговорено парично задължение в чуждестранна валута да се присъжда неговата левова равностойност? /т. ІІ.1 от изложението/ – противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. Приложима ли е забраната па чл. 145, ал. 2 ЗЗП спрямо договорни клаузи за определяне па лихвен процент на кредитно задължение, който представлява цената на кредитния договор? /т. ІІ.2. от изложението/ – касаторът поддържа, че по този въпрос няма задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което и с оглед голямата значимост на кредитните обществени отношения, създаването й е наложително /основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
4. Налице ли е договаряне на минимален лихвен процент, ако страните са се споразумели, че същият се фиксира в размера към валутата на подписване на договора за кредит и остава такъв до наличието на предпоставки за неговото увеличаване? /т. ІІ.3. от изложението/ По този въпрос касаторът поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като се решава противоречиво от съдилищата в обжалвания съдебен акт и решение от 06.06.2014 г. по в. т. д. № 558/2014 г. на Окръжен съд Варна, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 607/03.11.2015 г. по т. д. № 3169/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.
5. Изцяло нищожна поради неравноправност ли е договорна клауза, която съдържа в условията на евентуалност два начина на определяне размер на насрещна престация, от които единият е фиксиране на предварително известен на страните размер, а другият начин отговаря формално на някоя от хипотезите за неравноправност по смисъла на чл. 43 от ЗЗП? Възможно ли такава договорна клауза да е нищожна само във втората й част? /т. ІІ.4. от изложението/ По отношение на тези въпроси касаторът излага съображения, че формулировката на т. 11.1.1.1 от процесния договор е подобна и няма основание за прогласяване нищожността на цялата клауза при положение, че начините за формиране на ГЛП са при условията на евентуалност; ГЛП е бил предварително известен на двете страни по договора и дори да се приеме, че условията за нарастването му, посочени във втората част на нормата не са прецизно формулирани и отговарят на някои от белезите на чл. 143, ал. 1, т. 1-18 ЗЗП, то това касае само тази част, а не на цялата клауза. Касаторът поддържа, че по тези въпроси няма формирана задължителна практика на ВКС, което обосновава предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
6. Коя клауза от договор е индивидуално договорена по смисъла на чл. 46. ал. 2 ЗЗП? /т. ІІ.5. от изложението/ Според касатора поставеният въпрос се решава противоречиво от съдилищата /решение № 56/19.05.2015 г. по т. д. № 3487/2014 г. на ВКС, ТК, I г. о., решение № 287/11.11.2013 г. по в. т. д. № 232/2013 г. на АС Велико Търново, недопуснато до касационно обжалване с определение № 31/22.01.2014 г. по т. д. № 941/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 12/23.04.2014 г. по в. гр. д. № 41/2014 г. на ОС Търговище, недопуснато до касационно обжалване с определение № 523/01.09.2015 г. по т. д. № 2280/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о./, което обстоятелство обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
7. При договори за заем, банков кредит в какво се състои възможността на заемателя, кредитополучателя да се откаже от договора по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП? /т. ІІ.6. от изложението/ Според касатора поставеният въпрос се решава противоречиво от съдилищата /решение от 15.10.2014 г. по в. т. д. № 1392/2014 г. на ОС Варна, недопуснато до касационно обжалване с определение № 799/27.10.2015 г. по т. д. № 396/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о./, което обстоятелство обосновава основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
8. Част от предмета на спора при предявен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ли е установяване на правно валидното задължение, на което ищецът е престирал спрямо ответника? /т. ІІ.7. от изложението/ – противоречие с Решение № 189/04.02.2014 г. по т. д. № 141/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответниците А. А. – С. лично и в качеството на [фирма], М. И. С. и [фирма], [населено място] /ищци в първоинстанционното производство/, всички чрез процесуален представител адв. В. Волева оспорват касационната жалба и правят възражение за нейната неоснователност и липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците претендират присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е приел за установено, че между А. А. – С. като кредитополучател, М. И. С., А. А. – С. в качеството й на [фирма] и [фирма] като солидарни длъжници и [фирма] като кредитор са възникнали правоотношения по сключен на 11.07.2007 г. договор за банков кредит за сумата от 210 000 лв., вид на кредита „ипотечен”, срок за погасяване – до 10.07.2030 г., с цел закупване, реконструкция и ремонт на недвижим имот, при уговорено издължаване на кредита на анюитетни вноски, т. е. на равни вноски, платими всеки месец, включващи съответна част от главницата и възнаградителната лихва по дълга. Констатирал е, че в чл. 4.1а от договора страните са уговорили възнаградителна лихва при точно изпълнение на задълженията на кредитополучателя в размер на базисен лихвен процент /БЛП/ плюс надбавка, които към датата на подписване на договора за кредит са възлизали в размер на БЛП 4.396 и надбавката 2.824 или общо годишният лихвен процент е бил в размер на 7.22%. Съдебният състав е посочил, че БЛП е лихвена величина за задължения в лева, която е дефинирана в чл. 11.1, буква „а” от договора и по същество представлява „плаваща” лихва, тъй като може да се промени от Управителния съвет на банката при промяна на определени обстоятелства, свързани с икономическата конюнктура и съобразно чл. 11.1.2 от договора за банков кредит. По делото е установено, че на 31.03.2008 г. страните са подписали Анекс 01 към договора за кредит, по силата на който задължението е превалутирано от лева в евро в размер 106 572.34 евро и е променен приложимият лихвен процент /възнаградителна лихва/ по чл. 4.1.а от договора в размер на едномесечен EURIBOR плюс надбавка от 2.441, който към момента на подписване на анекса е в размер общо 6.8 %.
Въззивната инстанция е приела, че с § 2 от процесния анекс страните са се съгласили да се промени текстът на чл. 4.1.а Лихвен план от договора за кредит. При граматическото тълкуване на клаузите на процесния договор за кредит и анекса решаващият съдебен състав е посочил, че не може да се извлече обща воля на страните за минимален лихвен процент, под който не може да се слиза. Изложил е съображения, че при лихва „1 М Euribor” плюс надбавка от 2.441 са налице надвзети суми, поради това, че е прилагана лихва от 6.8%, без да се отчете, че при намаляващата стойност на лихвената база /едномесечен EURIBOR/ съвкупният лихвен процент е различен за отделните лихвени подпериоди.
Въззивният съд е приел, че договорът въвежда първоначална лихва от 7.22 % и предвижда при определени предпоставки възникване на потестативно право на банката едностранно да променя уговорения годишен лихвен процент, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо подписване на допълнително споразумение между страните, като за вече настъпилата промяна кредитополучателят ще бъде уведомен от кредитора впоследствие /съгласно разпоредбата на чл. 11.1.1.1 от договора/. Посочил е, че атакуваните клаузи в договора за банков кредит /т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3. от раздел ІІ от договора/ предвиждат възможност за увеличаване цената на ползвания кредитен продукт чрез увеличаване на лихвата едностранно, по волята на кредитора и автоматично /т. 11.1.3. от договора/, което би довело до оскъпяване цената на ползваната банкова услуга в противоречие с разпоредбата на чл. 143, т. 12 ЗЗД. Изложил е съображения, че в конкретния договор за банков кредит не е предвидена възможност за отказ от договора от страна на кредитополучателя при реализиране на опциите по т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3. от раздел ІІ от договора, т. е. при увеличаване на лихвата, а следователно и на цената на кредита – не е уговорено страната, получила финансовата услуга да може да се откаже от нея. Въззивната инстанция се е позовала на постоянната практика на ВКС и е приела, че подобни уговорки предизвикват „значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ по смисъла на чл. 143 ЗЗП, поради което са неравноправни.
За да направи извод, че клаузите на процесния договор за банков кредит не са договарени индивидуално, съдебният съд е обсъдил показанията на свидетелката Г. Х. Х., която е била служител в офиса на банката в [населено място] към момента на сключване на договора, въз основа на които е приел, че договор за банков кредит е типов, не са разисквани клаузите му, а са отразени само специфичните негови параметри за съответния клиент, например размера на отпуснатата сума, като банката не е доказала, че конкретните клаузи на договора са индивидуално договорени.
Възражението на банката, че клаузите не са неравноправни поради това, че две от страните по правоотношението са търговци /едноличен търговец и търговско дружество/, е прието за неоснователно по аргументи, че [фирма] и [фирма] са съдлъжници /солидарни длъжници/ по договора за кредит, но не и кредитополучатели. Поради това, че кредитополучател е физическото лице А. И. А. – С., разпоредбите на ЗЗП се явяват приложими.
Отчитайки дефиницията на понятието „потребител”, дадена в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, и съобразявайки, че от потребителските привилегии по ЗЗП могат да се ползват като страни по договора за кредит само А. И. А. – С. и М. И. С., но не и ищците, притежаващи търговско качество, съдебният състав е уважил установителния иск, предявен от посочените физически лица срещу [фирма] за установяване на нищожност на клаузите, обективирани в т. 11.1.1.1 и т. 11.1.3. от кредитния договор на основание чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП като неравноправни.
Въз основа на изложените съображения въззивният съд е заключил, че клаузите на т. 11.1.1.1 и т. т. 11.1.3. от договора за банков кредит се явяват неравноправни и следователно нищожни съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, докато клаузите на т. 11.1.1. и т. 11.1.2. от договора за кредит не са неравноправни, тъй като не съдържат уговорки, които да доведат до неравновесие в правата на страните по сделката.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/10.11.1985 г., Тълкувателно решение №1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК и множество решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съдебното решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС се е произнесъл по предявените установителен и осъдителен искове, заявени с исковата молба за нищожност поради неравноправност на клаузите на т. 11.1.1., т. 11.1.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3. от договор за банков кредит № TR 70263742 от 01.07.2007 г. на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД въз основа на твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, съответни на заявения петитум. Иск за признаване за нищожна като неравноправна на клаузата на т. 11.3. от процесния договор не е предявен, първоинстанционният и въззивният съд не са се произнесли по такъв иска, а допуснатата от Софийски апелативен съд очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение – предмет на настоящата касационна жалба, е отстранена с решение № 1477 от 12.07.2015 г. по в. гр. д. № 4537/2015 г. на САС, ГК, 7 състав по реда на чл. 247 ГПК.
Посоченият в т. ІІ.1. от изложението правен въпрос не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост. Присъждането на претендирана сума в български лева вместо в уговорена, респективно дължима чуждестранна валута не води до недопустимост на решението. Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 29.04.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 г., ОСТТК съдът не може да присъди левовата равностойност на сума, уговорена в чуждестранна валута, освен в изрично предвидените в закона случаи. В хипотезата на платена сума при първоначална липса на основание /чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД/ ищецът има право да получи връщане на даденото, т. е. сумата във валутата, в която е дадена. Преценката дали възнаградителната лихва е плащана в евро или в левовата й равностойност не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК, тъй като касае правилността /обосноваността/ на решението и зависи от събраните доказателства.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. ІІ.2. от изложението материалноправен въпрос „приложима ли е забраната па чл. 145, ал. 2 ЗЗП спрямо договорни клаузи за определяне на лихвен процент на кредитно задължение, който представлява цената на кредитния договор“ по чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Посоченият от касатора материалноправен въпрос се отнася до изключението за преценка за неравноправност на основния предмет на договора. По този въпрос е формирана трайна съдебна практика, съответстваща на практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно чл. 4, § 2 от Директива 93/13/Е. извън проверката за неравноправния характер на клаузите са основният предмет на договора и съответствието на цената и възнаграждението в случаите, когато тези условия са изразени на ясен и разбираем език. Тази разпоредба подлежи на ограничително тълкуване. Основният предмет на договора включва клаузи, определящи основните престации по договора и които го характеризират. Клаузите с акцесорен характер не попадат в обхвата на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/Е. и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Разпоредбите относно размера на първоначално уговорената възнаградителна лихва представляват основен предмет на договора за кредит, поради което не подлежат на преценка за неравноправност, ако са ясни и разбираеми. Когато договорните клаузи относно начина на изчисляване на възнаградителните лихви не са изразени на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/Е. и чл. 145, ал. 2 ЗЗП, съдът е длъжен да провери дали тези клаузи не са неравнопоставени по смисъла на чл. 3, § 1 от Директива 93/13/Е. и чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Едностранното изменение на лихвения процент и механизма за промяната на възнаградителната лихва и разходите имат акцесорен характер и не попадат в изключението на чл. 4, § 2 от Директива 93/13/Е. и чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В този смисъл са решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, ?rp?d K?sler и Hajnalka K?slern? R?bai срещу OTP Jelz?logbank Zrt., решение от 26.02.2015 г. по дело С-143/13, B. Matei, Ioana Ofelia Matei срещу SC Volksbank R. SA, решение от 23.04.2015 г. по дело С-96/14, J.-C. Van Hove срещу CNP Assurances SA, решение от 26.04.2012 г. по дело С-472/10, Nemzeti Fogyaszt?v?delmi Hat?s?g срещу Invitel T?vk?zl?si Zrt. и др.
Посоченият в т. ІІ.3. от изложението материалноправен въпрос „налице ли е договаряне на минимален лихвен процент, ако страните са се споразумели, че същият се фиксира в размера към валутата на подписване на договора за кредит и остава такъв до наличието на предпоставки за неговото увеличаване“ не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на САС по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въпросът не съответства на всички фактически данни по делото. В конкретния случай с договора и анекса страните са уговорили възнаградителна лихва за отпуснатия кредит, състояща се от две компоненти: с договора – БЛП 4.396 и надбавка 2.824; с анекса – променлива компонента /EURIBOR/ и постоянна в размер 2.441. При уговорена възнаградителната лихва с постоянна и променлива компонента липсва основание за извод, че страните са уговорили минимален лихвен процент. Този механизъм на формиране на лихвата налага при промяна на променливата величина да се промени и размерът на възнаградителната лихва. Решение от 06.06.2014 г. по в. т. д. № 558/2014 г. на Окръжен съд Варна, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 607/03.11.2015 г. по т. д. № 3169/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., не доказва наличие на противоречива съдебно практика по едни и същи въпроси, тъй като от него не се установява дали конкретните клаузи в договора за кредит – предмет на иска по в. т. д. № 558/2014 г. на Окръжен съд Варна, са идентични с договорните клаузи на договора за кредит – предмет на настоящия иск.
Формулираните от касатора в т. ІІ.4. от изложението материалноправни въпроси „Изцяло нищожна поради неравноправност ли е договорна клауза, която съдържа в условията на евентуалност два начина на определяне размер на насрещна престация, от които единият е фиксиране на предварително известен на страните размер, а другият начин отговаря формално на някоя от хипотезите за неравноправност по смисъла на чл. 43 от ЗЗП? Възможно ли е такава договорна клауза да е нищожна само във втората й част?“ са ирелевантни, тъй като въззивният съд не е приел, че клаузата за определяне на договорната възнаградителна лихва е неравноправна. За нищожни поради това, че са неравноправни, са прогласени клаузите, уреждащи едностранното изменение на размера на възнаградителната лихва /т. т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3. от раздел ІІ на договор за банков кредит № TR 70263742 от 01.07.2007 г./, но не и клаузата на чл. 4.1.а от договора, нито § 2 от анекса за промяна на чл. 4.1.а от договора. Решаващите изводи на съда са свързани с липсата в договора на ясни и конкретни условия, при които банката има възможност едностранно да променя лихвата в посока само на увеличение, без предвидена възможност за отказ от договора от страна на кредитополучателя при реализиране на опциите по т. 11.1.1.1. и т. 11.1.3. от раздел ІІ от договора, т. е. при увеличаване на лихвата. Формирана е и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 236/20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 201/02.03.2016 г. по т. д. № 2780/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която уговорената в общите условия към договор за банков кредит клауза е нищожна, когато предвижда, че посочената цена на финансовата услуга при промяна на пазарните тенденции може само да нараства, но не и да намалява.
Въпросът „коя клауза от договор е индивидуално договорена по смисъла на чл. 146. ал. 2 ЗЗП“, посочен в т. ІІ.5. от изложението, не отговаря на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Отговорът на този въпрос е в зависимост от конкретните факти по делото и преценката на съда дали клаузите са уговорени индивидуално е резултат от възприемане на фактическата обстановка въз основа на събраните доказателства. Различният изход на настоящия спор и споровете по цитираните от касатора решения на ВКС, АС Велико Търново и ОС Търговище се дължи на установената различна фактическа обстановка по всяко отделно дело въз основа на обсъдените конкретни доказателства.
Посоченият от касатора в т. ІІ.6. от изложението въпрос „при договори за заем, банков кредит в какво се състои възможността на заемателя, кредитополучателя да се откаже от договора по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП” не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът не е доказал наличие на противоречива съдебна практика, тъй като в посоченото от него решение от 15.10.2014 г. по в. т. д. № 1392/2014 г. на ОС Варна, недопуснато до касационно обжалване с определение № 799/27.10.2015 г. по т. д. № 396/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., съответният съдебен състав на ОС Варна е приел, че в т. 11.1.3. от договора страните са се споразумели относно наличието на основателна причина, при която банката има право да променя лихвения процент, а именно промяна на пазарните условия, както и са предвидили възможност поради липсата на такса за предсрочно погасяване страната да се откаже от договора. В настоящия случай такса за предсрочно погасяване на кредита не е уговорена само при погасяване със собствени средства, докато при рефинансиране с друг банков кредит страните са уговорили комисионна съгласно действащата към момента на погасяване Тарифа на банката. При наличието на различна фактическа обстановка по двете дела не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. ІІ.7. от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/28.05.1979г. и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително посочения от касатора съдебен акт, първият фактически състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, респективно при претенция за връщане на получено при начална липса на основание, съобразно общия принцип на чл. 154 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да докаже факта на предаването на вещта, респективно плащането на паричната сума, а ответникът – наличие на основание за получаването или задържане на полученото. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика и е съобразил решението си с нея.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените за касационното производство разноски в размер 1 600 лв. – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 653 от 04.05.2016 г. по в. гр. дело № 4537/2015 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 7 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], пл. „Света Неделя“ № 7 да заплати на А. И. А. – С. с ЕГН [ЕГН] лично и в качеството й на [фирма] с ЕИК[ЕИК], М. И. С. с ЕГН [ЕГН] и [фирма] с ЕИК[ЕИК], всички с адрес [населено място], [улица], вх. Б, ет. 2 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 1 600 лв. /хиляда и шестстотин лева/ – направени разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.