О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 710
София, 23.06.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на осемнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 110 по описа за 2017 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Н…. (Н….), срещу въззивно решение № 5230/12.10.2016 г., постановено от Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 546/2016 г.
Излага доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Насрещната страна Р. Б. К., чрез адв. А. Б., е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.
Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Въззивният съд отменил уволнението на Р. К. със заповед № 4/16.07.2015 г., възстановил го на заеманата преди това длъжност „директор на Р.“, осъдил НЗОК да му заплати обезщетение по чл. 344, ал. 1 т. 3 КТ, от което 4701,68 лв. по чл. 225, ал. 1 КТ и 2373 лв. по чл. 225, ал. 2 КТ и отхвърлил иска за разликата до предявения размер общо от 10 800 лв.; присъдил обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска – 11.08.2015 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски; обезсилил допълнителното решение на първостепенния съд, с което се произнесъл по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетение, определено по правилата на чл. 225, ал. 2 КТ за сума над 2373 до 2537 лв., ведно с лихвата, като постановено свръхпетитум; потвърдил допълнителното решение на първостепенния съд, с което е отказано допълнително произнасяне по евентуално предявените искове.
За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между Р. К. и Н… е възникнало трудово правоотношение въз основа на проведен конкурс, на който той е класиран на първо място за длъжността директор на Р.- Б..
Със заповед № 4/16.07.2015г., на основание чл. 328, ал. 2 и чл. 326, ал. 2, във вр. с чл. 220, ал. 1 КТ, трудово правоотношение с К. е прекратено, считано от 16.07.2015г. Изложеният в нея мотив за прекратяване на правоотношението е сключването на договор за управление с ръководителя на предприятието, а именно с новия управител на Н… По делото работодателят не е представил договора, сключен с управителят на Касата д-р К., но съдът приел, доколкото страните не спорят, че такъв съществува. За съдържанието му изходил от чл. 19, ал. 7 от ЗЗО. След анализ на законовия текст, а още и на дейността на Р. и Н…, съдът приел, че управителят на Н… организира и ръководи оперативно дейността на Касата в съответствие със закона, правилника за устройството и решенията на надзорния съвет; изготвя проект на закон за годишния бюджет на Н… и го изпраща за становище от министъра на здравеопазването, след което внася проекта на закон за годишния бюджет на Н…. заедно със становището на министъра на здравеопазването за разглеждане и одобрение от надзорния съвет; изготвя годишен финансов отчет, годишен отчет за изпълнението на бюджета на Н…. и годишен отчет за дейността на Н… и ги внася в надзорния съвет за разглеждане и одобрение; обявява ежемесечно на интернет страницата на Н…. заплатените през предходния месец средства за болнична медицинска помощ по лечебни заведения, както и за лекарствени продукти по международно непатентно наименование, медицински изделия и диетични храни за специални медицински цели; внася одобрения от надзорния съвет проект на закон за годишния бюджет на Н… чрез министъра на здравеопазването в Министерския съвет; предлага на надзорния съвет решение за използване на средства от резерва на Н….; сключва сделки до размер, определен в за устройството и дейността на Н….; предлага на надзорния съвет сключване на сделки в размер над определения по реда на т. 9; проучва удовлетвореността на пациентите от медицинските дейности, свързани с оказаната медицинска помощ, заплащана от Н…. и други. След анализ, съдът достигнал до извод, че действията на управителя, макар и с финансов ефект, са ограничени от бюджета на Н…; Н.. като юридическо лице и нейният управител, който е един от органите й на управление не формират и не разпределят печалба от дейността си; ръководителят, заедно с това, няма управленска свобода да сключва всички сделки по осъществяване на дейността на касата, а само такива, които са до определен размер; Н… е производен правен субект, създаден със специален закон, а именно ЗЗО, чийто предмет на дейността е осъществяване на задължителното здравно осигуряване; начинът на формиране на бюджета на касата, както и източниците на приходи и дейностите, за които се извършват разходите, я определят като юридическо лице, което не развива стопанска дейност.
В заключение, съдът намерил, че договорът за управление на управителя на Н… не е мандатен по смисъла на чл. 328, ал.2 от КТ. Длъжността на ищеца Р. К. е ръководна и новият управител на Н… е сключил договор за управител на Касата, но в случая не може да се ползва от хипотезата на чл. 328, ал.2 от КТ за промяна на екипа си.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпроси, свързани с тълкуването на чл. 328, ал. 2 КТ: „следва ли предприятие, създадено със специален закон като юридическо лице, преследващо законово определени специфични цели и задачи, на чийто управител е възложено да управлява огромен финансов ресурс, както и предприятие, което изпълнява нестопански, обществени или публични функции да се изключи от приложното поле на чл. 328, ал. 2 КТ; как следва да се прилага приложното поле на чл. 328, ал. 2 КТ спрямо Н…; следва ли на управител на предприятие, създадено със специален закон като юридическо лице, преследващо законово определени специфични цели и задачи, на който е възложено да управлява огромен финансов ресурс, както и на предприятие, което изпълнява нестопански, обществени или публични функции, да се отрече правото да подбере екипа, с който да постигне максимално ефективен резултат при управлението на предприятието; следва ли на управителя на Н… да се отрече правото да подбере екипа, с който да постигне максимално ефективен резултат при управлението на Н…; допълнително ли е съдилищата да поставят допълнителни изисквания към съдържанието на нормативно определен договор за управление, при липсата на изрично изискване за това в самия закон и необходимо ли е конкретните задачи, цели и резултати да са разписани в самия договор, за да има белезите на такъв за управление; само търговци по смисъла на Търговския закон и за предприятия които реализират печалба ли е приложима разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ; допустимо ли е съдът да ограничава приложното поле на чл. 328, ал. 2 КТ като влага друг обем на използваното в него понятие, след като законодателят не е предвидил такава възможност.
Съставът на Върховния касационен съд приема, че касаторът обосновава наличие на противоречива съдебна практика по поставените въпроси, доколкото, в изложението, преди поставяне на тези въпроси, са изложение съображения (по съдържание оплаквания за неправилност) и са цитирани съдебни актове и пасажи от тях: решение от 10.06.2010 г. по гр.д. № 317/210 г. на СРС, потвърдено с решение от 17.12.2010 г. по гр.д. № 9628/2010 г. на СГС, недопуснато до касационно обжалване; решение № 1472/05.03.2012 г. по гр.д. № 504/20121 г. на СГС; решение № 5888/09.11.2011 г. по гр.д. № 11316/2010 г. на СГС и решение № 778/21.07.1999 г. по гр.д. № 987/1998 г. на III г.о. на ВКС, постановено по реда на ГПК от 1951 г., (отм.). Посочени са и определения на ВКС по чл. 288 ГПК, които не съставляват съдебна практика – нито по смисъла на т. 1, нито по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, както изрично е указано в ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Следва да бъде изяснено, че във въззивното решение съдът не е отрекъл правото на управителя на НЗОК да подбере екипа, с който да осъществява ръководството на предприятието. В същото време, нито в цитираните съдебни актове, нито в задължителната съдебна практика, която е многобройна и непротиворечива, има съмнение, че правомощието по чл. 328, ал. 2 КТ е само поради сключване на договор за управление на предприятието. Смисълът, вложен в понятието „договор за управление“, е изяснен от практиката, а и в доктрината; не е достатъчно договорът да е наименован като такъв за управление, необходимо е с него да е възложена конкретна бизнес задача, с конкретни икономически показатели, което е същностното съдържание на договора. Именно осъществяването на очертаните в договора цели се очаква от ръководителя и неговия ръководен екип, поради което е и възможно прекратяване на трудовото правоотношение с членове на стария ръководен екип. Както е изяснено изрично и в съдебната практика, напр. в решение № 26/2011 г. на ІV г.о. решение № 101/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, правото за уволнение по чл. 328, ал. 2 ГПК не може да се прилага по аналогия, е само за случаите, в които работодателите са сключили договор за управление на предприятието. В този смисъл, когато съдът тълкува нормата и изследва дали е осъществен фактическия състав на същата, не значи, че „поставя допълнителни изисквания към съдържанието на нормативно определен договор за управление“. Съществува практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която е непротиворечива, поради което, дори и да е налице противоречие по тълкуването на чл. 328, ал. 2 КТ в решения, които не формират задължителна съдебна практика, следва да се приеме, че противоречието е отстранено с дадения от ВКС отговор по реда на чл. 290 ГПК. Обжалваното решение може да се допусне до касация само, ако разрешението в него противоречи на формираната вече задължителна съдебна практика – т.е., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което в случая не се установява. Така напр. в решение № 718/2010 на ІІІ г.о. и решение № 108/2012 г. по гр.д. № 819/2011 г. на IV г.о. на ВКС, е отговорено, че договор за управление по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ може да се сключи само от работодател, който развива стопанска дейност (без значение дали е и търговец по см. ТЗ). В този смисъл разпоредбата е неприложима за органи на изпълнителната власт, както и за организации с държавни функции, с нестопанска цел, за централна или местна администрация, за органи на местно самоуправление.
И накрая, работодателят не е представил дори договора, от клаузите на който да може да се изходи, че на новоназначения управител е действително поставена конкретна бизснесзадача, въз основа на която той е разработил бизнес програма, която е предложил и се е задължил да изпълни по време на действието на договора, подпомаган от своя екип.
Касаторът е поставил и правни въпроси, които имат отношение към допълнителното решение на първостепенния съд, с което се е произнесъл по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и за времето, през което служителят е заемал по-нископлатена длъжност в шестмесечния срок по чл. 225 КТ, като е присъдил още 2 537,78 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба и е отказал да се произнесе по евентуално предявените искове срещу евентуалния ответник Р. – Б., защото не е настъпило условието за това – отхвърляне на исковете против предпочетения ответник Н…. Въпросите са следните: възможно ли е съдия, който не е участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото да постанови решение в хипотезата на чл. 250 ГПК; при положение, че първоначалното решение и допълнителното към него са единен акт, възможно ли е първоинстанционното решение да бъде подписано от двама съдии, още повече, когато съдията постановил допълнителното решение не е участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото.
Поддържа противоречие са решение № 48/09.04.2015 г. по гр.д. № 5805/2014 г. на II г.о. на ВКС, решение № 119:17.05.2013 г. по гр.д. № 1198/2012 г. на III г.о. на ВКС, решение № 141/31.05.2011 г. по гр.д. № 1469/2009 г. на IV г.о на ВКС, решение № 203/14.07.2014 г. по гр.д. № 7019/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 263/09.10.2014 г. по гр.д. № 1262/2014 г. на I г.о. на ВКС, решение от 18.04.2012 г. по г.д. № 15092/2011 г. на СГС.
Повдигнат е и въпросът – в хипотезата на субективно евентуално съединяване на иск при депозирана въззивна жалба от един от ответниците, следва ли съдът да изпрати препис от въззивната жалба на другия ответник с оглед реализация на правата на последния по чл. 263, ал. 2 ГПК; поддържа се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първо следва да бъде изяснено, че допълнителното решение не е „част“ от първото, постановено по делото. С допълнителното решение съдът се произнася по неразгледаната част от спора, с която е сезиран, а не поправя, нито тълкува или изменя първоначалното решение. Независимо от това, няма никакво съмнение, че гражданският състав, постановил основното решение може да е различен от този, постановил допълнителното решение, това за поправка на явна фактическа грешка и за тълкуване; в посочените от касатора съдебни актове не е дадено различно разрешение.
Поставените въпроси касаят твърдение за порок на първоинстанционното решение, докато предмет на касационна проверка е въззивният съдебен акт. Въпросите са и неточно зададени, защото не става реч за постановено едно решение от двама различни съдии – първото решение е постановено от съдия Д. У., след което тя е преместена в друг съд; допълнителното решение е постановено от съдия Г. Я., на която по надлежен ред и нарочна заповед е възложено администрирането на делата с докладчик съдия У., включително и настоящото. Съдия Я., постановила допълнителното решение, е разгледала делото, по което се е произнесла, но в закрито заседание, както допуска чл. 250, ал. 2 ГПК, така че разрешенията в посочената от касатора съдебна практика няма отношение към случая. Това, дали е следвало да насрочи делото в открито съдебно заседание за слушане на устни прения по неразгледаната част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК, има отношение към евентуална неправилност на допълнителното решение поради нарушение на съдопроизводствените правила, ако това се е отразило върху крайния резултат по материалноправния спор. Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния спор, включително и този, предмет на допълнителното решение в надлежен състав, като не е имало твърдения във въззивната жалба, че поради невнасяне на делото в открито съдебно заседание, преди постановяване на допълнителното решение, страната е пропуснала да направи искания, доводи и възражения.
Не е ясно в каква връзка касаторът е поставил последният въпрос – в хипотезата на субективно евентуално съединяване на иск при депозирана въззивна жалба от един от ответниците, следва ли съдът да изпрати препис от въззивната жалба на другия ответник с оглед реализация на правата на последния по чл. 263, ал. 2 ГПК. Само страната по делото, чийто права са били нарушени, може да черпи довод от нарушението, а и от това, дали препис от въззивната жалба на НЗОК е била връчена на втория евентуален ответник по делото, няма как да се промени резултата по спора. От друга страна, въпросът на кого се връчва препис от въззивната жалба не се нуждае от изясняване и тълкуване, защото е разрешен още с ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – това е насрещната страна по спора и само по изключение – обикновеният другар на въззивника, когато предмет на въззивната жалба са вътрешните отношения между обикновените другари, който спор е породен от различното решение по делата им. Евентуалните ответници при субективно съединени искове не са изобщо другари. Ако този, по отношение на когото е постановено осъдително решение твърди, че не е страна по материалното правоотношение, следва да го обжалва, като целта му е отмяна и отхвърляне на иска, а не осъждане на друг правен субект. И накрая, само за пълнота, изобщо е недопустимо искане на ответник за допълване на решение с произнасяне по евентуално предявен иск. Само ищецът е този, който има правен интерес и, поради това, е легитимиран на иска произнасяне по всичките претенции, с които е сезирал съда. Друг е въпросът, че условие за разглеждане на евентуалния иск е отхвърляне на този, посочен като предпочитан от ищеца – изяснено и в правната литература, и в съдебната практика.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 600 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 5230/12.10.2016 г., постановено от Благоевградския окръжен съд по гр.д. № 546/2016 г.
ОСЪЖДА Н… (Н…) да заплати на Р. Б. К. сумата в размер на 600 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: