О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 816
София, 19.07. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети май, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 228 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Д. от АК-София, против въззивно решение № 7215 от 28.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 2404/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав, с което като е потвърдено решение от 09.11.2015 г. по гр.д. № 68158/2014 г. по описа на СРС, 72 с-в, са уважени предявените от Д. А. С. от [населено място] срещу [фирма] [населено място], искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени исковете за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по процесуалноправен и материалноправен въпроси, от значение за изхода на делото, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са – длъжен ли е въззивният съд при наведени от въззивника оплаквания за нарушение на процесуалните правила задължително да се произнесе по тях, както и ако заповедта за налагане на дисциплинарно наказание съдържа понятия, които са неясни за съда, но от обясненията на служителя става ясно, че той разбира съдържанието й, това означава ли, че заповедта не отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ.
Ответницата по касационната жалба Д. А. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. К. от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с оспорената заповед № 229, издадена на 19.11.2014 г., работодателят, на основание чл. 195 и чл. 188, т. 3, във вр. с чл. 187, т.10 и чл. 190, ал. 1, т.7 КТ е наложил на ищцата дисциплинарно наказание „уволнение“, като със заповед с последващ № 230 от 19.11.2014г. трудовото правоотношение с нея е прекратено, като тази заповед е издадена в нарушение разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ. Тази законова разпоредба съдържа изрично определени изисквания към заповедта за дисциплинарно наказание, в която следва да бъдат посочени нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законовия текст, въз основа на който се налага. Заповедта задължително следва да съдържа сведения относно това в какво се състои конкретното нарушение, същото следва да бъде описано с обективните и субективните му признаци. В конкретния случай съдът е приел, че в оспорената заповед, в използваната от работодателя формулировка “повторен случай на изготвяне на ценова оферта с неправилно калкулирана крайна сума, довело до загуби на дружеството в размер над 14 хиляди евро“, не се съдържа изискуемата се по закон конкретизация. Не става ясно кой е първият случай, за да може да се говори за повторно нарушение, нито в какво се изразява „неправилността“ при извършеното калкулиране. По отношение на останалата част от описаното в заповедта: „В докладна от 03.11.2014г. от г-жа С. Д. Х., ръководител отдел, се посочва открита на 08.10.2014г. грешка, допусната от Д. С., а именно: „В оферта към фирма „Новимед“ от 28.03.2014г. за ултразвуков апарат ABVS, Acuson S2000 не са калкулирани в крайната цена няколко опционални компонента на апарата“, което „води до локална загуба за компанията в размер на над 14 хиляди евро“. Съдът е приел, че така използваните квалификации, които не са изяснени в обстоятелствената част на издадената заповед за уволнение, налагат правния извод за липса на задължителния реквизит „описание на нарушението“ по смисъла на чл. 195, ал. 1 от КТ, което се явява в противоречие с установената безпротиворечива съдебна практика, че изискването за посочване на нарушението с индивидуализиращите го като акт на конкретно поведение признаци, е императивно и липсата му е достатъчно основание за незаконосъобразност на извършеното уволнение. В случая тази липса е съществена и не може да бъде санирана в хода на съдебния спор, тъй като се касае до задължително спазване на предвидена в закона форма, поради което въззивният съд е приел, че при издаване на заповедта за дисциплинарно уволнение работодателят е нарушил разпоредбата на чл. 195 от КТ и тази заповед се явява незаконосъобразна. Независимо от това, съдът е разгледал по същество и твърдяното от ответника нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищцата, като е приел, че от приложената по делото длъжностна характеристика се установява, че в задълженията на ищцата не се е включвало задължение да изготвя оферти, предназначени за краен купувач, което се потвърждава и от показанията на разпитаната по делото свидетелка В. – служител в ответното дружество, която установява, че лицето, което отговаря за изготвяне на оферти към клиенти е В. Х. и че управителите на дружеството С. Х. и Т. В., които са преките ръководители на ищцата, са одобрявали и подписвали всички изготвени калкулации и оферти, преди същите да бъдат изпратени на съответния клиент. Съдът е приел, че по делото не е представена изготвената от ищцата калкулация на медицинската апаратура от 28.03.2014 г., датата, за която се твърди, че тя е извършила нарушението, като приложената е от друга дата – 20.10.2014г., както и че ответникът не е установил посочения в процесната заповед размер на твърдяната вреда, както и с какво служителката С. я е причинила, което съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК е в негова доказателствена тежест и тъй като в случая той не е установил при условията на пълно и главно доказване, че законосъобразно е упражнил потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение със служителката си, поради което е приел, че наложеното с оспорваната заповед №229/19.11.2014г. дисциплинарно наказание „уволнение“ като незаконосъобразно подлежи на отмяна, както и втората заповед №230/19.11.2014г., с която трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание дисциплинарното й уволнение. Уважил е и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ – за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана преди уволнението и за заплащане на обезщетение за принудителна безработица. Приел е за незаконосъобразна и третата заповед №231/19.11.2014г., с която се прекратява трудовото правоотношение на ищцата, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие, като е приел, че щом като ответникът-работодател не е отменил сам издадената заповед, то същата съществува в правния мир и подлежи на отмяна. Във връзка с наведения довод за извършено от районния съд съществено процесуално нарушение е приел, че обстоятелството, че решението е постановено в деня, в който е депозирана писмената защита от ответника, не води до извода, че то предхожда подаването й, което се подкрепя и от факта, че при постановяване на своето решение първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на ответното дружество, които са били предмет на писмената му защита.
Поставеният от жалбоподателя процесуалноправен въпрос – длъжен ли е въззивният съд при наведени от въззивника оплаквания за нарушение на процесуалните правила задължително да се произнесе по тях, е формулиран общо и некоректно и очевидно отговорът му е положителен. В случая обаче въззивният съд е разгледал оплакването на жалбоподателя, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд го е постановил на датата, на която е депозирана писмената му защита, като е приел, че липсват данни, че решението предхожда подаването на писмената защита, още повече, че при постановяването му първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на ответното дружество, които са били предмет на писмената му защита, следователно не е допуснато твърдяното процесуално нарушение. Настоящата инстанция намира, че така поставения правен въпрос от процесуално естество не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същото се отнася и до поставения материалноправен въпрос относно това, ако заповедта за налагане на дисциплинарно наказание съдържа понятия, които са неясни за съда, но от обясненията на служителя става ясно, че той разбира съдържанието й, това означава ли, че заповедта не отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, тъй като никъде във въззивното решение не са изложени твърдения и разсъждения относно това съществуват ли неясни понятия за съда в процесната заповед за дисциплинарно наказание. Напротив, съдът е приел, че използваните квалификации в заповедта на уволнение, които не са изяснени в обстоятелствената й част, налагат правния извод за липса на задължителния реквизит „описание на нарушението“ по смисъла на чл. 195, ал. 1 от КТ, което се явява в противоречие с установената задължителна съдебна практика, че изискването за посочване на нарушението с индивидуализиращите го като акт на конкретно поведение признаци, е императивно и липсата му е достатъчно основание за незаконосъобразност на извършеното уволнение.
В случая липсата на изведен правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. Независимо от това обаче, следва да се подчертае, че съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 195, ал. 1 КТ е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена задължителна практика на ВКС, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените по делото разноски за касационното производство в размер на 707,25 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 11.01.2017 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7215 от 28.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 2404/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав, по касационна жалба вх. № 143980 от 10.11.2016 г. на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на Д. А. С. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 707,25 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: