О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 855
С., 27.11. 2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2456/2017 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 720 от 29.03.2017г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 5351/2016г. е отменено решение № 31 от 07.06.2016г. по гр.д. № 45/2016г. на Видинския окръжен съд, поправено с решение от 04.10.2016г., в частта, с която искът на Р. Л. М. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 5 000 лв. до 6 000 лв. и искът за обезщетение за забава за сумата от 305, 21 лв. са отхвърлени, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. Л. М. на основание чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 З. /в ред. преди изм. с ДВ, бр. 98/2012г./ сумата от 1000 лв. /разликата над 5 000 лв. до 6 000 лв./, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от задържането му под стража и повдигане на обвинение за извършване на престъпление, производството по което е прекратено, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2016г. до окончателното й изплащане; сумата от 305,21 лв. – законна лихва върху посоченото обезщетение за периода 02.02.2013г. – 02.02.2016г., както и сумата от 129, 98 лв. разноски по делото. С въззивното решение е потвърдено решението № 31 от 07.06.2016г. по гр.д. № 45/2016г. на Видинския окръжен съд, поправено с решение от 04.10.2016г., в останалата част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да плати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва от 02.02.2016г. до окончателното й изплащане; мораторна лихва в размер на 1 525, 37 лв. за периода от 02.02.2013г. до 02.02.2016г. и разноски в размер на 250.00 лв. и в частта, с която са отхвърлени искът за присъждане на обезщетение за разликата над 6 000 лв. до предявения размер от 80 000 лв. и искът по чл. 86 ЗЗД за разликата над 1830, 58 лв. до пълния предявен размер от 38 000 лв. и за периода от 29.04.2010г. до 02.02.2013г.
Срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Р. Л. М. сумата от 6 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 02.02.2016г. до окончателното й изплащане, сумата от 1830,58 лв. – законна лихва за периода 02.02.2013г. – 02.02.2016г. и сторените разноски, е подадена касационна жалба с вх. № 6846/19.04.2017 г. от Прокуратурата на Република България чрез прокурор А. В. от Апелативна прокуратура – [населено място].
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на друго, с което размерът на присъденото възнаграждение да бъде намален, съобразно доказаните от ищеца вреди и правилата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържат основанията за касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК /ДВ, бр. 47/2009г./, като се формулират следните правни въпроси: 1./ „Относно задължението на съда при определяне на неимуществените вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта“ и 2./ „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се обосновава с противоречието на въззивното решение с т.II от ПП на ВС № 4/1968г., т.3 и т.11 от ТР № 3/05 г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/01г. на ОСГК на ВКС, а по втория с решение № 1230/11.07.2011г. по гр. д. № 531/2011г. на САС, решение № 191/24.11.2014г. по гр. д. № 1836/2014г. на ВКС, III, г.о., решение № 621/22.10.2010г. по гр. д. № 1927/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 785/02.03.2011г. по гр. д. № 556/2010г. на ВКС, III, г.о..
Ответната страна Р. Л. М. не взема становище по касационната жалба.
Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част е подадена касационна жалба с вх. № 7399/27.04.2017г. от Р. Л. М., чрез адв. И..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение, в обжалваната му част, и уважаване на исковете до пълния предявен размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат въпросите: 1./ „Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди на основание чл. 2, ал.1, т.2 З. да бъдат съобразени всички обстоятелства, имащи отношение към размера му?“ и 2./ Относно съдържанието на понятието справедливост, изведено като принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД“. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК/ред. на ДВ, бр. 47/2009г./, като се сочи противоречие на въззивното решение с решение № 178/29.07.2015г. по гр. д. № 6693/2014г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос и ППВС № 4/1968г. и ТР № 3/2005г. на ВКС по втория.
Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 29.04.2010г. по досъдебно производство № 152/2010 г. по описа на ОД-МВР В., пр. пр. № SZ – 00001/2010г. на ОП-В. ищецът е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 252, ал. 1 НК; че постановлението му е предявено в същия ден, проведен е разпит на обвиняем, извършено е претърсване и изземване в къща му и леки автомобили, които използва; че е задържан под стража за срок от 72 часа, като на 02.05.2010г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, отменена на 08.06.2010г.; че на ищеца е наложена забрана да напуска страната на 04.05.2010г. и в тази връзка на 27.01.2012г. не му е разрешено да напусне страната за лечение в Република Гърция; че постановлението, с което е наложена забраната, е отменено на 29.03.2012г.; че ищецът е осъждан през 2001г. за деяние по чл. 129, ал. 1 НК и вече е реабилитиран по право; че по н.а.х.д. № 270/2012г. е освободен от наказателна отговорност по чл.78а НК и му е наложено административно наказание глоба; че с постановление от 31.05.2012г. образуваното срещу него наказателно производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – поради липса на данни за извършено престъпление. Въззивният съд се позовал на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 2 (ред. преди изм. – ДВ, бр. 98 от 2012 г.) З. във вр. с чл. 7 и чл. 4 З., според която, държавата – в лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда, отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от образувано наказателно производство, прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, независимо от това дали вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган. Обосновал е, че основанието за ангажиране на тази отговорност е обективния факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по Наказателния кодекс и наказателното производство е прекратено, без оглед на това дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното производство, са били в съответствие с процесуалния закон и установена ли е вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите. Отговорността на ответника се извлича от правомощията по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа обосновано обвинение като доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, а в случая незаконосъобразността на обвинението е констатирана с прокурорското постановление за прекратяване на наказателното производство. Относно претърпени вследствие на същото вреди въззивният съд е приел въз основа на ангажираните гласни доказателства, че емоционалното състояние на ищеца е било засегнато – същият е изпитвал притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден; уронени са и честта и достойнството му. Отчетено е, че на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и че за престъплението, за което му е било повдигнато обвинение, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до пет години и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца, т. е. престъплението не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Въззивният съд е съобразил, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице, което неминуемо се отразява неблагоприятно върху психиката му и това е пряка и непосредствена последица от увреждането, без да е необходимо ищецът да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание.При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на ищеца, въззивният съд отчел, че неправомерното наказателно преследване е продължило малко повече от 2 години и спрямо него е била приложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за период от време от 40 дни. Приел е, че макар ищецът да е извършвал общественоопасни деяния, обявени от закона за наказуеми, като му е налагано наказание „глоба“, те нямат връзка с повдигането на процесното обвинение. Същевременно е отчел, че по делото не се установило загубата на местните избори за кмет на кметство А., проведени през 2011г., да се дължи именно на повдигането на обвинение срещу него и излъчване по телевизия на задържането му за довеждане пред съд. В тази връзка е посочено, че мнението на свидетелите за това обстоятелство няма доказателствена стойност. За недоказано е счетено и че прекратяването на брака на ищеца с развод се дължи на воденото срещу него наказателно производство, но са кредитирани показанията относно влошаването на отношенията между съпрузите. Също така за неустановени са приети и твърдените вреди от непредприето лечение в чужбина поради забраната за напускане пределите на Република България, отменена на 29.03.2012г. С оглед на тези констатации съдът е приел за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от неоправданата наказателна репресия, който би компенсирал в най-пълна степен същите, сумата от 6 000 лв. Позовал се на разясненията, дадени в т. 4 от тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, относно началния момент на забавата и началния момент на погасителната давност за вземането за обезщетение при незаконни актове на правозащитни органи и посочил, че законната лихва върху претендираното обезщетение за вреди се дължи на ищеца от датата, на която е станал стабилен по отношение на него актът на прокурора за прекратяване на наказателното производство. Доколкото вземането за лихва се придобива ден по ден и погасителната давност за него тече за всеки изминал ден, то за периода от време, надхвърлящ три години назад от предявяването на иска, правопогасяващото възражение на ответника е основателно.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, от З. срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 2 от З. такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване – по наведените от касатора правни въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. С представеното решение № 1230/11.07.2011г. по гр.д. № 531/2011г. на САС, с което се твърди приложението на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК съдебният състав се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2, ал., т. 2 З., но при обстоятелства специфични за конкретния случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Същевременно основанието по т.2 на чл.280 ГПк не е налице, когато по въпроса е налице задължителна съдебна практика, с която възивното решение е съобразено. Не е налице противоречие в поддържания от касатора смисъл и с останалите актове, постановени от ВКС по реда на чл.290 ГПК. Разликата в присъдените обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
По касационната жалба на Р. Л. М. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
Налице е общата предпоставка за достъп до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но не се обосновава поддържаната допълнителна такава.
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, в контекста на оценката на конкретните претърпени неимуществени вреди, който въпрос се поставя от касатора, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от З. срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1968 г., в ТР № 3/22.04.2005 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора.
В обобщение не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода страните следва да понесат разноските в настоящото производство така, както са ги сторили.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№ 720 на Софийския апелативен съд, постановено на 29.03.2017г. по в.гр.д.№ 5351/2016г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: